Обръщение на Вселенския патриарх пред Събора на предстоятелите на поместните православни църкви

Съборът на предстоятелите на поместните православни църкви и Симпозиумът, посветен на св. ап. Павел, бяха официално открити на 10 октомври 2008 г. с обръщение на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей към водачите на православните църкви по света. Тридневната среща се проведе в Патриаршеския катедрален храм “Св. Георги” в Истанбул. Тя включва също и пътуване на водачите на поместните църкви до местата, посетени от ап. Павел в Турция и Гърция.

Следват някои основни моменти от словото на Вселенския патриарх:

“Ние отправяме хвала и слава към Троичния Бог, че ни е удостоил още веднъж да се съберем на същото място, тук, в това свещено Средище, като хора, на които е поверено по Неговата милост служението да ръководим поместните пресвети автокефални и автономни православни църкви, за да заявим нашето свещено единство в Христа и да обсъдим въпроси, които засягат Църквата в изпълнението на нейната мисия в съвременния свят.

[…] Съборът, възлюбени братя в Господа, се случва в контекста на голяма годишнина за Православната църква и всъщност за целия християнски свят. Макар и точната дата на рождението на ап. Павел, Апостола на езичниците, да не е известна, условно се приема, че тя е около 8 г. от Хр., тоест преди две хиляди години. Това стана повод други християнски църкви, като например Римокатолическата църква, да обявят настоящата календарна година като Година на ап. Павел; ясно беше, че Православната църква, която дължи толкова много на този върховен апостол, не може да постъпи по друг начин.

[…] Апостол Павел е може би първият богослов на църковното единство. От своето основаване Църквата преживява единството като основополагащ белег на своя живот. В крайна сметка това е изричното желание на Основателя на Църквата, изразено с особена сила в молитвата към Неговия Отец непосредствено преди Своите кръстни страдания: “И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство.” (Иоан. 17:20-3) Ап. Павел обаче е първият, който развива и изследва детайлно това единство; и той се потруди за него, както никой друг сред апостолите.

[…] Нищо друго не е предизвиквало толкова скръб в сърцето на апостола, отколкото липсата на единство и любов между членовете на Църквата: “Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други”, пише той с голяма болка на Галатяни (Гал. 5:15). Също така, обръщайки се към Коринтяни, той ги умолява “в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1 Кор. 1:10). Когато констатира, че верните в Коринт са разделени на фракции, той извиква от скръб: “Нима Христос се е разделил?” (1 Кор. 1:13).

Наистина тогава за ап. Павел разколът в Църквата е толкова страшен и ужасяващ, колкото разделянето на Самия Христос. Защото според великия апостол Църквата е “тяло Христово”, включващо Самия Христос. “Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове”, пише той до Коринтяни (1 Кор. 12:27). Всички ние знаем колко набляга ап. Павел върху характеристиката на Църквата като “тяло Христово”, образ, който той развива нашироко в дванайсетата глава на своето първо послание към Коринтяни. Тази идея не е метафорична, а онтологическа по съдържание. Разделението в Църквата разделя Самото тяло Христово. Всъщност разделението е толкова противно и ужасно за св. Йоан Златоуст, според неговите тълкования на посланията на ап. Павел, че той твърди, че дори мъченическа смърт не може да изтрие греха на онзи, който причинява разделение или упорства в разделението.

Затова ние бихме могли да се запитаме какво би казал ап. Павел днес, ако се сблъскаше с безразличието на толкова много от нашите съвременници за възстановяването на единството в Църквата. Несъмнено той би ги укорил строго, както вероятно би направил и с всеки от нас поради нашата търпимост или безразличие към многобройните разколи и разделения, които призовават името Христово или даже името на Православието. Човек не може подобаващо да почита ап. Павел, ако едновременно с това не се труди за единството на Църквата.

Именно тази борба за единството на църквата предприема ап. Павел за преодоляване на противоречията между юдействащите християни-евреи и християните от езичниците. Добре известно е, че сред църквите, основани от ап. Павел в езическия свят, и онези в Йерусалим са съществували различия, сериозно застрашаващи тъканта на ранната Църква. Тези различия се отнасяли до това, дали трябва да се спазват предписанията на Моисеевия закон, и особено практикуването на обрязването, и сред християните от езичниците. Становището на Павел по този въпрос е особено поучително. В неговото отношение можем да различим първите семена на практиката на Църквата, която по-късно става известна в каноничното право на нашата Православна църква като “икономия” (или домостроителство, οικονομία). Точно както Моисеевият закон, свещените Канони на Църквата трябва да се спазват; въпреки това обаче те не могат да не вземат предвид човешката личност, заради която в крайна сметка е направена съботата (тоест Закона), съгласно познатата фраза на Господа (срв. Марк. 2:27). В духа на нашия Господ ап. Павел твърдо отстоява своето становище и по такъв начин посочва пътя на „икономията”, за да не се разкъса църковното единство, като се стоварват непосилни бремена върху плещите на слабите.

Дори начинът обаче, по който ап. Павел избира да запази църковното единство в този изключително критичен момент, е показателен. По инициатива на ап. Павел се достига до решение, като се свиква събор в Йерусалим, който по благодатта на Светия Дух най-после гарантира единството на Църквата (срв. Деян. 15). Така, въпреки че Павел е бил убеден в правотата на своето мнение, той не се задоволил с отстояването на онова, което смятал за истинно. Неговият страстен стремеж към единството на Църквата го довел до единствената възможна и действителна защита на своето становище, която се състои в самото съборно решение. Църквата продължава този път през вековете, определяйки единствено чрез събори кое е истина и кое е ерес. Едва в наше време наблюдаваме сред православните феномена отделни лица или групи да тръбят своите мнения, които понякога упорито се противопоставят на съборните решения на църквите. Обаче по примера на ап. Павел, както и на Църквата през вековете, истината и църковното единство се запазват единствено съборно.

В същото време за ап. Павел църковното единство не е просто вътрешен въпрос на Църквата. Ако той толкова категорично отстоява поддържането на единството, то е защото единството на Църквата е неразривно свързано с единството на цялото човечество. Църквата не съществува заради себе си, а заради целия човешки род и дори, погледнато още по-всеобхватно, заради цялото творение.

Ап. Павел описва Христос като “втори” и “последен” Адам, тоест като човечеството в неговата цялост (срв. 1 Кор. 15:14 и Рим. 5:14). И “както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:22; срв. Рим. 5:19). Както човешкият род се съединява в Адам, така също “всичко небесно и земно се съединява под един глава – Христа” (Еф. 1:10). Както отбелязва св. Йоан Златоуст, това “съединяване” (или възглавяване, ανακεφαλαίωσης) показва, че „един глава е бил установен за всички, а именно въплътеният Христос, както за човеци, така и за ангели, човешкото и божествено Слово. И Той ги е съединил под една глава, за да има съвършен съюз и близост.” (PG 62:16)

Обаче това “възглавяване” на целия свят в Христос не се разбира от ап. Павел извън Църквата. Както обяснава в своето послание до Колосяни (1:16:18), в Христос “е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… всичко чрез Него се държи”, именно защото “Той е Глава на тялото, сиреч на църквата”. “[Бог] Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.” (Еф. 1:22-3) За ап. Павел следователно Христос е Глава на всичко – на всички хора и цялото творение – защото Той е същевременно и Глава на Църквата. Църквата като тяло Христово не е осъществена, докато не приеме в себе си целия свят.

Много полезни заключения можем да извлечем от тази еклисиология на ап. Павел. Ние се ограничаваме да посочим, първо, значението – за живота на Църквата изобщо и за служението на всички нас по-конкретно – на мисионерския дълг. Евангелизирането на Божия народ, както и на онези, които не вярват в Христа, представлява върховно задължение на Църквата. Това задължение – поне когато не се осъществява с агресия (какъвто е случаят в миналото, главно при Западното християнство) или с измама (какъвто е случаят с различните форми на прозелитизъм), а с любов, смирение и уважение към културната специфика на всеки човек – отговаря на желанието на Господа чрез единството на Църквата “да повярва светът” в Него (Иоан. 17:21). Затова ние трябва по всякакъв начин да насърчаваме и подкрепяме външната мисия на Църквата навсякъде, където тя се практикува, особено в юрисдикцията на Александрийската патриаршия, обхващаща необятния Африкански континент.

Обаче дори и в рамките на нашите църкви нуждата и задължението да се евангелизира днес са станали наложителни. Ние трябва да осъзнаем факта, че в съвременните общества, особено в контекста на Западната цивилизация, вярата в Христос по никакъв начин на може да се приеме за нещо дадено. Православното богословие днес не може да бъде развивано или изяснявано без диалог с модерните течения на философската мисъл и обществените движещи сили, както и с различните форми на изкуство и култура в наши дни. В това отношение посланието и цялостното слово на Православието не може да бъде агресивно, каквото то за съжаление често е; защото от това изобщо няма полза. То трябва по-скоро да бъде диалектическо, диалогично и помирително. Ние трябва първо да разберем другите хора и да съзрем техните най-дълбоки тревоги; защото дори и зад неверието лежи скрито търсенето на истинския Бог.

Накрая, връзката между единството на Църквата и единството на света, която Апостолът на езичниците подчертава, ни налага нуждата да приемем ролята на миротворци в един свят, разкъсван от конфликти. Църквата не може – всъщност не трябва – по никакъв начин да подхранва религиозен фанатизъм, било то съзнателно или несъзнателно. Когато ревността става фанатизъм, тя се отклонява от природата на Църквата, особено Православната църква. Обратно, ние трябва да разгръщаме инициативи за помирение винаги, когато се очертават или избухват конфликти между хората. Диалогът между християните и междурелигиозният диалог е най-малкото наше задължение; и то е такова, което ние непременно трябва да изпълним.

[…] А сега, възлюбени братя в Господа, нека насочим мисълта си към вътрешните дела на нашата Православна църква, чието водачество милостта на Господа е поверила на нас. Ние сме удостоени от Господа да принадлежим на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, чието вярно продължение и израз в историята е нашата света Православна църква. Ние получихме и запазихме истинната вяра, която ни предадоха светите отци чрез Вселенските събори на едната неразделена Църква. Ние се причастяваме с едни и същи Тяло и Кръв на нашия Господ в Божествената Евхаристия и участваме в едни и същи свещени Тайни. По същество спазваме един и същ богослужебен типик и се ръководим от едни и същи свещени Канони. Всичко това гарантира нашето единство, като ни дава основополагащи предпоставки за свидетелство в съвременния свят.

Въпреки това трябва да признаем съвсем честно, че понякога ние представяме един образ на непълно единство, като че ли не сме една Църква, а по-скоро конфедерация или федерация на църкви. Това до голяма степен е резултат от институцията автокефалност, която характеризира структурата на Православната църква. Както е известно, тази институция води началото си от ранната Църква, когато така наречената “Пентархия” на древните апостолски катедри и църкви – а именно на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – все още е била в сила. Общението или “симфонията” на тези катедри изразявали единството на вселенската църква в οικουμένη. Тази Пентархия се разкъсва след трагичната схизма от 1054 г. сл. Хр. първоначално между Рим и Константинопол, а след това между Рим и останалите патриаршии. Към четирите православни патриархии, които останали след Схизмата, от средата на второто хилядолетие до днес се прибавят други автокефални църкви, докато се достигне до преобладаващата по целия свят днес организация на Православната църква.

Докато първоначалната система на Пентархията обаче произлязла от уважение към апостоличността и особеностите на традициите на тези древни патриаршии, автокефалността на по-късните църкви възникнала от уважение към културната идентичност на народите. Освен това цялостната система на автокефалността беше пропита през последните години, посредством секуларни влияния, от духа на етнофилетизма или, още по-лошо, от държавния национализъм до такава степен, че основата за автокефалността вече стана местната секуларна нация, чиито граници, както всички знаем, не остават неизменни, а зависят от историческите обстоятелства. Така ние сме достигнали до схващането, че Православието обхваща една федерация от национални църкви, които често отдават приоритет на националните интереси в своите отношения една с друга. В светлината на този образ, който донякъде напомня ситуацията в Коринт, когато било написано първото послание до Коринтяни, апостол Павел би попитал: разделено ли е Православието? Този въпрос се поставя също и от множество наблюдатели на православните дела в наши дни.

Разбира се, отговорът, който обикновено се предлага на този въпрос, е, че въпреки административното разделение, Православието остава единно във вярата, Тайнствата, и пр. Но достатъчно ли е това? Когато пред неправославни ние понякога изглеждаме разделени в богословските диалози и другаде; когато не сме в състояние да пристъпим към осъществяването на отдавна прокламирания свят и велик Събор на Православната църква; когато нямаме единен глас по съвременните въпроси и вместо това свикваме двустранни диалози с неправославни по тези въпроси; когато не успяваме да устроим една-единствена Православна църква в така наречената диаспора в съгласие с църковните и каноническите принципи на нашата Църква; как можем да избегнем представата за разделението в Православието, особено въз основа на небогословски, секуларни критерии?

Ние се нуждаем следователно от по-голямо единство, за да не изглеждаме на онези отвън като федерация на църкви, а като една единна Църква. През вековете и особено след Схизмата, когато Римската църква престана да бъде в общение с православните, този Престол беше призван – според каноничния ред – да служи на единството на Православната църква като неин първи Престол. И той изпълняваше тази отговорност през вековете, като свикваше една цяла поредица от всеправославни събори по жизненоважни църковни въпроси, винаги готов, когато се подходи подобаващо, да окаже своята помощ и подкрепа на православни църкви, които изпитват трудности. По такъв начин беше създаден каноничен ред и в съответсвие с него координиращата роля на тази Патриаршия гарантираше единството на Православната църква без ни най-малко да засяга или намалява независимостта на поместните автокефални църкви с някаква намеса в техните вътрешни работи. Това във всеки случай е здравият смисъл на институцията автокефалност: докато осигурява самоуправлението на всяка църква по отношение на нейния вътрешен живот и организация, по въпроси, засягащи цялата Православна църква и нейните отношения с външните, всяка автокефална църква не действа сама, а координирано с останалите православни църкви. Ако тази координация изчезне или отслабне, тогава автокефалността се превръща в “автокефализъм” (или радикална независимост), тоест фактор за разделение, а не за единство на Православната църква.

Поради това, скъпи възлюбени братя в Господа, ние сме призвани да допринесем по всеки възможен начин за единството на Православната църква, като преодолеем всяко изкушение на регионализма и национализма, за да можем да действаме като единна Църква, като едно канонично устроено тяло. Ние нямаме, както по времето на Византия, на наше разположение държавен фактор, който е гарантирал – а понякога дори налагал – нашето единство. Нито пък нашата еклисиология допуска някаква централизирана власт, която да може да наложи единство отгоре. Нашето единство зависи от нашата съвест. Чувството за необходимост и дълг, че ние съставляваме една-единствена канонична структура и тяло, една Църква, е достатъчно, за да гарантира нашето единство без някаква външна намеса.” […] | archons.org