Одеждата на Бога е смирението

Старецът Емилиан (Симонопетритски) говори за смирението, което е отношение към живота, придобито чрез преживяна опитност. Едно е да си кажа – вземам решение да се променя в нещо, например да стана смирен, и съвсем друго е смирението ми да е следствие на духовен опит. Това да заявя, че от днес вече ще бъда смирен в голяма степен съдържа в себе си лъжа. Защото е израз на онова, което бихме искали да бъдем и така да удовлетворим нашата въображаема идея за себе си, да задоволим егоизма си. Често това не изисква особени духовни усилия и се оказва, че се намираме във фазата, в която си въобразяваме, че сме постигнали нещо значимо, но реалността е съвсем друга. Старецът Емилиан обаче ни говори за истинското смирение, за онова смирение, което изпълва всеки миг от живота ни като състояние на духа; той ни казва как този дар се дава на човека и се превръща в жива реалност за него…

Когато старецът Емилиан говори за смирение, той няма предвид онова състояние на душата, в което се окайваме и се жалваме, а става дума за състояние, което чувстваме като благословение. Но защо, доколкото обстоятелствата в живота ни се нареждат добре, ние често се отпускаме, имаме усещане за лекота, но не узряваме духовно и не можем да вкусим истински тайната на живота. Защо се получава така? Защото нашите разочарования, неуспехи, безизходици, са именно онова, което е в състояние да формира в нас определен етос. Етосът на смирението. Единственият истински начин да вкусим тайната на живота, битието ни да придобие смисъл, да сме в общение с Бога, е този път. Не вярваме, че съществува човек, на когото целият живот да е поредица от приятни събития, не съществува човек в този свят, който да не минава през огън, изкушения и изпитания. Не съществува човек в този свят, който да не понася своите кръстове. Каква печалба на практика имаме от това ( защото всички търсим къде е печалбата)? Има печалба. Човекът, който се развива духовно чрез изпитанията в живота, е този, който ще успее да намери път към другия, да създава отношения. Той носи Бога в себе си. Страхът от болката, от изпитанието, от изкушението, ни приковава към нашата тленна природа, окопава ни в нашата незрялост и в неспособността да възлюбим, да бъдем обикнати, и в крайна сметка да живеем.

Парадоксално е, че именно това днешният свят е приел за свой идеал – тоталното отхвърляне на болката в увереността си, че така ще намери радост. За благословен се смята човекът, който няма болка. Човекът обаче, който няма болка, може да се дефинира като щастлив, но не и като радостен. Защото щастливият човек лесно става горделив, а горделивият не може да обича, нито да бъде обикнат, егоизмът му пречи да създаде връзка.

За да разберем това, не са нужни проповеди, учители, мисионерска словоохотливост. Самият Божи промисъл в личния живот на всеки от нас отваря вратата за Него; отваря ни вратата за тайната на живота. Сто проповеди да изслушаш, хиляда книги да прочетеш, това се оказва нещо съвсем незначително пред начина, по който Бог решава да говори на всеки човек. И най-поразителният начин, по който Бог говори на човека, са именно нашите безизходици, разочарования, неуспехи… По този начин най-ясно можем да разберем собствената си мярка. Така узряваме духовно, придобиваме опит и той поражда в нас разсъдителност, за да можем да различаваме и оценяваме събитията в живота си. Въпросът е обаче доколко се случва това. Когато не се случва, оставаме затворници на собствените си страхове, тревоги, илюзии и стрес. Какво е нашата тревога? Проекция на нашия егоизъм; страхът, че големите ни мечти и цели в живота няма да се изпълнят. Това събужда тревогата – защото искаме да живеем нашите блянове и фантазии, а не просто да живеем. Човекът, който се е научил да се оставя на живота, който няма очаквания от живота, освен самия живот, не изпитва тревога, не е измъчван от стрес.

Тоест доказателства. Кое е доказателството, че наистина имаме смирение? Когато казваме смирение обаче, трябва да уточним, че това не е търсене на някаква добродетел, която трябва да придобием, за да се почувстваме по-добри. Смирението е способността за връзка, то е радост, тайната на живота. И така, кои са свидетелствата за смирението?

Тоест кой е смирен? „Глупавият”. Днес приемаме, че само глупавият не се смущава, когато го нараниш. Ние, които имаме достойнство, които не сме глупави, а умни, смятаме за неприемливо другият да ни наранява, и ако някой ни онеправдае и ни нарани, преживяваме това като най-голямата обида, която може да ни сполети; готови сме във всеки един момент да се съпротивляваме и да се противопоставяме.

Това да не протестирам, да не упорствам, когато ме наранят, не е нещо, което правя, защото така трябва, за да бъда смирен. Не. Съществува смирение, което е Божия благодат; това поведение не е подражание, не е усилие на волята ми; не се инатя, за да съм смирен, а е естествен израз на смирения човек, т.е. това той да не се засяга, да не протестира срещу неправдата, насочена към него. Ако се чувствам наранен, ако протестирам – това е естествено, но тогава именно разбирам в какво състояние се намира духът ми. Разбирам, че съм все още някъде в низините, че съм духовно болен. И че няма да оздравея, ако се насилвам да не реагирам в своя защита в конкретна ситуация, а ще се изцеля, ако се науча да полагам усилия в себе си, да се науча да се съкрушавам, да се моля, да търся Божията милост, да мисля над хала, в който се намирам, и лека-полека ще се формира такъв етос в мен, че ще започна да се чувствам уютно и когато ме онеправдават.

Но ако, когато се чувствам наранен, гневя се и се смятам за толкова важен, че не търпя да ме обиждат, култивирам в себе си тези състояния, без да се опитвам да осъзная положението на другия човек и да покажа снизхождение, тогава никога няма да придобия този опит от смирението. Съвсем различно е обаче, ако постепенно започна да приемам с по-голяма простота и спокойствие неправдите или обидите спрямо мен не защото се страхувам от другия, а защото имам потребност да бъда свободен. Ако смятам за свобода това да издигам стени от другия, за да се браня или да воювам с него, тогава съм на грешен път. Това не е свобода, а робство. Свободата означава да намеря вътрешния логос, което е съвсем различно от това да оказвам натиск върху самия себе си да се държа по определен начин, а е дар на Божията благодат, чрез който мога да преобразявам атаките срещу мене. Зрелият човек е сниженият човек, който понизява своя егоизъм, помисли, съпротиви, не защото се страхува, повтарям, а защото обича свободата. Божията благодат и молитвата превръщат смирението в мое естествено функциониране. Понякога опитът на човека да принуди себе си да стане по-малко обичдив може да доведе до обратния резултат, съвсем различен от очакваното – той може да стане още по-обидчив, още повече да заболее духовно; да се депресира, да чувства, че всички, освен той самия, са коварни и му мислят злото.

Сега реалистите ще кажат: „Това звучи много хубаво на думи, но как наистина става това? Това е лудост! Който живее по този начин, ще полудее!“, към тях ще се присъединят и психолози, за да реагират: „Е, трябва да има граници!“. Да, имат право тези, които го казват, но защото не познават Божията благодат. Всичко това не е понятно без Божията благодат. Когато я няма Божията благодат, идва психоанализата; идват нашите права и отбрани; в действие влизат различни психологически механизми, за да защитят егото ни. Този, който има Божията благодат обаче, няма нужда от защита. За него защитата е да бъде открит, да е готов да понесе поражение пред всеки човек. Когато не се страхуваш от поражението, нямаш нужда от оръжията на войната. Когато не се страхуваш да загубиш, другият не може да ти бъде противник, няма как да видиш в него образа на съперника.

Някой ще каже: „Аз се страхувам от другия, защото ме онеправдава; той е моят съперник, той не ме обича, не се интересува от мене, не ме разбира!“. Подобни думи ни пренасят в друг етос, който е логичен, човешки, естествен, но няма Божията благодат. И нашият въпрос е – дали в живота ни искаме естествения начин (нека не забравяме, че има и противоестествен), или Божията благодат? Това е Божията благодат, това е светлината, това е свободата. На кого се дава? На онези, които искат. А кои са те? Онези, които не се страхуват; онези, които не искат да се окопаят зад своята сила и лични стени, а търси нещо друго, което превишава тези психологически схеми.

„Ти ме възнасяш, а аз снижавам себе си. Ти не ме обичаш, но аз те обичам. Ти ме хулиш, а аз те благославям, ти ме отхвърляш, а аз те утвърждавам…“ – тези думи не са от света и не важат за света, те са са диви, щури, но са вкусване от бъдещия, от вечния живот; думи, изпълнени с Божието безумство. Всичко друго, което отстояваме и чрез което извисяваме нашата собствена сила и логика, ни обрича на тление, привързва ни към смъртта, то е нашето падение. Страхливият човек, който все мърмори, огорчава се, брани се, съпротивлява се, чувства се онеправдан, той е злочест човек, смъртен човек, изтъркан човек, паднал човек. Той губи своето благородство, а именно благородникът на духа е смирен. Онзи, който е спокоен и неуязвим. И носи храбростта на Бога в себе си. Затова се казва, че одеждата на Бога е смирението.

Епохата, в която живеем, ни казва да търсим печалбата и силата – на всички равнища. Казваме, че воюваме с антихриста, но това е той: силата и печалбата. Божият Дух обаче ни казва друго – всеки ден да претърпяваме неправдата, насочена към нас, да губим, да понасяме вреда от другите, това е опитното смирение. Но ние ли да претърпяваме? Това някаква шега ли е? Ние, дори в храма затова се изповядваме – за да убедим нашия духовник, че имаме право, да се почувстваме защитени срещу собствения си мъж или жена. Това е съдържанието на голяма част от онова, което споделят и търсят на изповед хората – бях онеправдан, ощетен и трябва да намеря справедливост! Тоест използваме Бога, за да ни помогне да Го отхвърлим! Не използваме Бога, за да ни освободи, за да „ни изведе на чист въздух“, да ни дари безценни глътки кислород. Това, което задавя живота ни и прави епохата, в която живеем, задушаваща, е именно дефицитът на този благодатен кислород.

Тоест Бог доближава смирения, който живее в едно съзнателно състояние. В смирението ние приемаме Божия опит и Божия живот… Старецът Емилиан продължава и говори още по-картинно:

Когато животът те смачква или твоята съпруга или съпруг те тормози, търсиш начин да намериш изход от това положение. Какво правиш в този случай? Отиваш при приятелите си да им споделиш. Друго решение е да отидеш при психотерапевта, ако не са достатъчни приятелите, за да намериш решение, или пък ще намериш друга жена или друг мъж, за да се успокоиш и ще отидеш при духовника да намериш оправдание, ако си християнин; ако пък си и малко суеверен, ще отидеш да ти прочетат и няколко молитви против уроки, като че ли някой е направил магия на мъжа ти или на жена ти. Съществува обаче и друго решение: да потърсиш в себе си начин да проявиш търпение към съпруга или съпругата. Да потърсиш начин да приемеш неуспехите в живота и да не търсиш винаги уверения за това, че за всичко е виновен този, който е пред тебе. Да намериш начин да се преобразят събитията в живота ти, да придобиеш друг поглед към нещата, друг прочит на отношенията ти с другите.

От момента, в който започнеш да търсиш този друг прочит, понеже това не става с нашия ум, а е нужен друг ум – духовен (тоест Божията благодат и молитва), тогава човек постепенно започва да се развива и от плътски започва да става духовен човек. В него започват да се откриват други хоризонти на живота и тогава той се научава да обича „демона“, който има до себе си, тоест своя съпруг. Тогава „демонът” постепенно става икона на Бога и човек приема такава благодат, че тя не оставя този „демон” да не бъде докоснат, да не бъде трогнат; не го оставя да бъде онзи, който е бил преди, и човекът постепенно се променя. Но тъй като този процес за нас е болезнен и включва лична цена, вместо да го понесем, ние избираме да станем мисионери на „демона“ до нас, да му четем заклинателни молитви и колкото повече му ги четем, толкова повече той се демонизира, крещи, а ние се чудим и си казваме: „Какво става? Защо Бог не ми помага?“. Бог ти помага не да промениш ближния си, а ти да станеш друг човек, който гледа по различен начин на нещата. Това реално е духовният живот, а всичко друго е удобно за нас оправдание.

Колко хубаво го казва старецът Емилиан! Той различава душевния живот от духовния. За съжаление, ние объркваме законите на психологията с духовните закони. Не казваме, че психологическите закони са лошо нещо, но не са вечен живот, нито освобождават човека, просто разкриват едно низше състояние на човека и неговата агония да се предпази, защото се чувства екзистенциално несигурен. Човекът, който пази своите индивидуални права като нещо свещено, няма Бога. За да имам Бога, трябва да не се страхувам да предам и моите индивидуални права на другия, за да може той да живее.

Дяволът ти казва: „Нима е възможно да бъде Бог Този, Който е толкова смирен?“. Божествеността се крие в смирения Човек.

Старецът Емилиан казва, че смирението има в себе си покаяние. Тоест цялостна промяна на човека в начина му на мислене, в погледа му към живота. Покаянието не означава да почувствам, че съм направил някаква грешка, да се притесня и просто да я изповядвам. Покаянието означава да реша да живея по друг начин, да променя живота си. Следователно истинското смирение е това, което придобивам след окончателната промяна на живота ми. Когато окончателно реша да променя живота си, това поражда в мен друг етос и това е именно смирението. Покаянието променя центъра на моя живот и ме кара да поема в друга посока на плаване.

Ето защо, когато старецът Емилиан говори за съзнателно смирение, откритост и любов, той има предвид, че тези три ценности на духа така проникват във всекидневния ни опит, че реално обновяват и напълно променят живота ни…