От Благовещение до Голгота

Прот. Игор Гагарин

Думата „благовещение“ едва ли има нужда да се превежда от църковно-славянски. Ясно е, че говорим за радостна вест и православните добре знаят точно коя е тя. Иконата на Благовещение във всяка от нашите църкви е поставена на най-видното място – на крилата на Царските двери.

Архангел Гавриил благовести на девицата Мариам, че тя ще роди Син, чийто Отец няма да бъде човек, а Самият Господ. „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий” (Лук. 1:35).

Дева Мария трябваше да стане не само Майка на въплътилия се Бог, но и Майка на цялото ново човечество, на всички онези, които ще повярват в Нейния Син и ще Го последват.

Всяка новина предполага вестител и приемник, затова е беда, ако добрата вест не прозвучи. Но не по-малка беда е, ако прозвучи, но няма кой да я чуе. А тази вест, това благовещение, което Архангел Гавриил донесе на Дева Мария, не само беше чуто, но бе чуто правилно.

Какво означава „правилно“ да чуеш Божиите слова? Означава да им отговориш. Господ не ни е сътворил неми създания, а разумни същества, надарени със свободна воля, затова се отнася към нас именно като към такива. Той не просто повелява, не ни поставя пред свършен факт, а ни предлага път, по който ние може да не тръгнем, ако не искаме.

Разбира се, това би било грешка с горчиви последствия и Той ни предупреждава за това, но ни оставя правото да направим тази грешка, оставя ни сами да решим да вярваме в Него или не.

Мария повярва. И затова, когато отиде при своята сродница Елисавета, майката на св. Йоан Предтеча, тя, изпълнена със Светия Дух, пророчески ѝ рече: „И блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното ѝ от Господа” (Лук. 1:45).

Но вярата не бива да е пасивна, а изпълнена с решимост да участваме в изпълнението на Божията воля. В крайна сметка не е трудно да си представим какво е било в онези дни еврейско момиче да обяви пред жениха си и хората, че очаква дете. И колко абсурдно би звучал всеки опит да се обясни истинската причина за бременността.

„Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лук. 1:38), отговори Мария на Гавриил и точно в този момент животът на нашия Спасител беше заченат в нейната утроба. Не когато архангелът ѝ възвести Божията воля, а когато тя отговори с вяра, послушание и решимост да посвети живота си на изпълнението на Божествения замисъл.

В този миг, нека повторим, започна животът на Спасителя, но не само Неговият. Защото спасението ни се състои в това животът Му да стане наш, а нашият да стане Негов. Оказва се, че в мига, когато най-чистата и най-добрата сред нас изрече: „ето, рабинята Господня”, е заченат и нашият живот, истинският живот, вечният живот.

Не всичко обаче е толкова просто и еднозначно. Новият живот идва за онези, които не само са успели да чуят добрата вест, но и да ѝ отговорят с радостно сърце. Не е достатъчно, дори и ако ние, следвайки Божията майка, изповядаме себе си като „слуги Господни“.

„Поривите красиви“[1] на душата са действително прекрасни, но успяваме ли винаги да им останем верни?

Дни преди Благовещение празнувахме Вход Господен в Йерусалим[2]. На този ден мнозина от нас се изправиха в храма с върбови клонки, изобразявайки жителите на Йерусалим, които посрещнаха Господа с палмови клонки, когато Той влезе в града след чудото на възкресението на Лазар. Тогава изглеждало, че въпросът Кой е Той, окончателно е разрешен.

И човекът, който стори това, разбира се, е Христос, Царят, Когото Израил очакваше от столетия. Ликуват щастливите израилтяни, ликуваме и ние заедно с тях. На този ден всяка православна църква се превръща в Йерусалим. Нещо повече – всяко православно сърце се превръща в духовен Йерусалим.

Тук Той беше посрещнат с цветя, палмови клонки и възгласи „Осанна!“, тук беше и разпнат няколко дни по-късно. Как всичко това ни напомня какво се случва в нашите собствени сърца! Колко често радостната решимост да служим на Него и само на Него се заменя със студенина и равнодушие, а оттам пътят до предателството е съвсем кратък.

За всичко това – за безразличието и предателството, за неблагодарността и жестокостта, си припомняме в Страстната седмица. Припомняме си го с молитва и покаяние. Кой от нас би се осмелил да твърди, че е напълно невинен за мъките и смъртта на Господа? Само духовно сляп човек.

Имаше ли причина Исус Христос да бъде разпнат? Най-простият и кратък отговор е: „В никакъв случай, защото нямаше у Него никаква вина“. Така е, и не е така. Огромна, безкрайна вина имаше у Него. И разпнат беше за най-тежките, безчислени грехове и престъпления. Но не за Неговите престъпления, а за нашите, скъпи братя и сестри.

Няколко века по-рано пророк Исая предсказа това с изключителна точност: „… А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, – и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни” (Ис. 53:5-6).

Земният живот на Сина Божий се зачена на Благовещение и завърши на Голгота. Няколко дни преди смъртта си, влизайки в Йерусалим, Господ изживя най-великата слава. Така изглеждаше на другите, но самият Той в този миг плачеше и сълзите му не бяха радостни.

Защото знаеше цената на човешкия възторг. Той знаеше какви мъки, какъв позор Го очакват напред. Но чрез кръстните мъки, чрез Своята безчестна по човешката мяра смърт, Той влезе в истинската слава и извърши окончателната победа над злото и смъртта. Амин.

Бележки:

[1] Препратка към стихотворението на Пушкин „Към Чаадаев“, 1818 г., Избрани произведения. Стихотворения. 1814 – 1824, Народна култура, 1969, превод: Георги Мицков – бел. прев.

[2] През 2015 г., когато е писан оригиналният текст, по празничния календар в Русия Вход Господен в Йерусалим честват на 5 април, а Благовещение на Пресвета Богородица – на 7 април – бел. прев.

Източник: Правмир