Покаянието е любовно събитие

Изследвайки внимателно днешния евангелски текст, можем да разберем, че Бог е единствената, голямата радост, от която извират всички наши радости. Пасхалната радост е предшествана от Разпети петък. Това ни показва, че радостта, с която Църквата сияе, не е някаква всеобща еуфория, а е радостта от покаянието. Трябва да внимаваме да не възприемаме покаянието единствено като психологически акт. Покаянието е не само промяна в себепознанието, както учат западните богослови, начело с блажени Августин, а засяга самото ни съществуване. Бихме казали, че то е нещо, което засяга битието на всеки човек – то е общение (кинония).

Покаянието е огромен труд, който полагаме докато сме тук, но е и огромна радост, която усещаме през целия си живот. Тайната на Кръста е в основата на тайната на Възкресението. Покаянието е Кръст. То е опитът на светите отци, който ги кара да ни уверяват, че целият свят е дело на Бога и само чрез Него той е истинен. В покаянието намираме следите на Бога в света и научаваме небесната простота на битието ((докато ние сме станали толкова сложни и поради това сме затворени в нашето себелюбие). Научаваме как битието съществува и действа като общение. Научаваме, че всички сме едно. Научаваме, че този живот в единство е животът на Самия Бог. Научаваме, че Църквата е усещането за Бога чрез Тайнствата. Затова Църквата е постановила да се четат тези евангелски текстове преди началото на Великия пост – защото постът е посвещаване, отдаване на всеки един от нас на Бога. По този благ и нежен начин покаянието има личен характер. Покаянието не е юридическа категория, не е легализъм, а е начинът, по който реално разбираме Божията любов и се откриваме за нея. Затова покаянието е любовно събитие.

От днешния евангелски текст виждаме, че покайващият се грешник, блудният син е този, който прахосал своето имане, а всъщност той пропилял онова, което придавало стойност на собствената му личност. Но чрез покаянието той бил посрещнат с „угоеното теле” – значи има радост, казва св. Симеон Нови Богослов, която никой не може да му отнеме. Другият, по-големият син, който страда от легалистичната жестокост в себе си, няма „угоеното теле”! „Никога не получих дори едно козле!“, оплаква се той. Ето че той няма радост в себе си! Повярвайте ми, най-голямото обвинение, отправяно някога срещу християните, е това на Ницше – че те нямат радост! Нямам предвид светската радост, песните и т. н., а тази радост, която има блудният син, получавайки „угоеното теле”. Радостта, че той отново участва в Божия живот! Това удивление, тази изненада на човешката личност, която се оказва пред океана на Божията любов чрез покаянието, е нещо велико!

По-големият син внимателно съблюдава законите, но не може да разбере Божията любов. На едно място старецът Паисий казва: „Това е много странно: как някои светски хора, когато им говориш за Божията любов, я разбират, а други, които са християни, не разбират Божията любов.“. В онези, които не могат да разберат Божията любов, егото не се е пречупило, не са намерили изход към любовта. Може и да са изпълнени с добродетели, но и тях използват, за да бронират своето его. Вместо да ги използват като проходи към тайната на Божията любов.

Св. Максим Изповедник казва, че „добродетелта е заради истината”. Да бъда милостив, благ, човеколюбив – това за мен са „нетварни енергии”, „нетварни логоси”, които ме правят способен да живея в Бога. Добродетелта сама по себе си може да крие голяма нищета на сърцето, когато е съпроводена от смъртоносното ни затваряне към Бога и към другия. Именно покаянието разрушава това затваряне и води битието към общение с Бога и с цялото творение. Затова, когато отците говорят за добродетелите, те винаги ги свързват с покаянието и смирението. Покаянието е боговиждане и радостното чувство, което то поражда в сърцето, идва от увереността, че Бог ме обича, въпреки че съм недостоен за Неговата любов. Така идват „угоеното теле, пръстенът и новата премяна”– това са есхатологични образи: одеждите, които Бог пази за тези, които се покайват. Парадоксално е, но онези, които се уповават единствено на добродетелите си и нямат нищо друго, не получават тази възможност.

Тази логика е странна и може да бъде разбрана единствено в любовта. Тя не може да се обясни по друг начин. Един човек може да е изпълнен с добродетели, но да няма Бога в себе си. За разлика от прегрешилия, но пълен с покаяние човек, какъвто е блудният син от евангелската притча. Това е радостна новина за всички нас, защото добродетели може да нямаме, но със сигурност имаме грехове и недостатъци. И въпреки това можем да имаме тази духовна и кръстно-възкресна радост на покаянието. Това ни окуражава в духовния живот. Именно това ви пожелавам да придобием: да се съгласим реално да се подвизаваме, за да угасим себелюбието си и да пренесем егото си като доксологична* жертва – така, както блудният син направил, когато се върнал, славословейки своя баща. Докато другият, законникът, „безупречният”, „великият” „добродетелният” не може да стигне до боговиждане и няма Божия Дух в себе си.

„Добродетелта е заради истината”. Добродетелите са топоси на богочовешкия живот, които ни водят, както казва св. Серафим Саровски, до придобиването на Светия Дух. „Добродетелите са пространства на Светия Дух”, казва той. И чрез добродетелите се надяваме да получим тези вечни дарове, които не са толкова далеч от нас, колкото може би си мислим. Нито боговиждането е нещо, което е много далеч от нас. От първия момент, в който човек каже „Покайвам се!”, вътре в себе си той придобива първата степен на боговиждането. Той за първи път вижда наистина Божията любов!

 * Доксология – (от гръц. δόξα – слава) славословие

Превод: Константин Константинов