„Постът няма връзка с пилешкото, а с любовта.“ Защо този лозунг е опасен?

Прот. Николай Емелянов

Напоследък станаха много популярни всякакви истории за това как някой – обикновено светец – прекъсва поста си, за да не наруши закона на любовта. Акцентът в подобни истории, в съвременното им тълкуване, винаги се поставя върху тезата, че човек не трябва да бъде фанатик: да хапнеш парче пиле по време на Великия пост не е толкова страшно, по-важна е любовта!

Това не би било проблем, ако такива истории са адресирани към хора, които са далече от Църквата, или към болящи (те не могат да постят напълно). Но не е така, най-често тази тема се обсъжда от физически силни, млади и здрави хора, които се смятат за въцърковени православни християни. Те се призовават взаимно да не бъдат фанатици – няма никакво значение какво ядете, казват те, стига да не ядете хора.

Най-удивителното е, че е абсолютно невъзможно да се спори с този факт, по простата причина, че той е очевиден. На всички е ясно, че любовта е условието за нашето спасение, всички знаем тези редове от Евангелието: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:35).

Но си спомням една история, която се случи през 90-те години на миналия век, когато бяхме все още много млади. Помагахме за обновяването на едно православно училище, беше краят на август, времето на Богородичния пост, и ние спешно трябваше да подготвим класовете за уроци. Пари нямаше, но екип от православни младежи бяха готови да оставят за малко своите задачи и да помогнат.

По някое време решихме да закусим и едно от момичетата каза: „Направих салата, но е с майонеза. Ще ядете ли от нея?“ Моят приятел (сега е свещеник, но тогава беше студент) попита направо, без да се замисля прекалено: „Постна ли е майонезата или не?“ „Всъщност не е“, отговори момичето. „Тогава няма да ядем“, без колебание отвърна младежът.

Сигурен съм, че ако тази история беше привлякла вниманието на читателите на днешните православни медии, веднага биха се родили коментари като: защо трябва да обиждате човека с отказ, къде е християнската любов, не става въпрос за майонезата… Но тогава всичко беше решено много просто и спокойно, никой на никого не беше обиден, нямаше разстроени и изненадани. Момичетата тихо изядоха салатата си с майонеза, смееха се и разговаряха с останалите. И на никой не му хрумна да обвини приятеля ми в лицемерие. Нещо повече, мина малко време, и това момиче стана негова съпруга.

Но до края на живота си ще си спомням усещането ми тогава, че се е случило нещо много важно. Въпреки че всъщност не се случи нищо извънредно, просто приятелят ми каза на глас това, с което всички останали бяха напълно съгласни: ние сме християни и сега постим. Ако салатата не е постна, тогава няма да я ядем.

В съвременния църковен живот това просто и ясно „тогава няма да ядем“ толкова много липсва, че историите за пилешкото по време на Великия пост, в съвременната им интерпретация, отдавна не ме вдъхновяват.

Какъв, според мен, е проблемът с тези истории? Всички те не казват абсолютно нищо за това колко важно е било за техните „герои“ – светии или не – да следват Църковния устав. Те мълчат за това колко много са се трудили тези светци в смисъл, който ние днес не сме в състояние да проумеем.  Напълно игнорират факта, че това нарушение на поста е изолиран (!), изключителен случай в живота им. И като че ли никой изобщо не се замисля за това какво са пожертвали тези светци за конкретния изключителен повод, от каква важна аскетическа цел са се отказали. Цел, която няма нищо общо нито със сваляне на килограми, нито с каквато и да е диета.

В крайна сметка прекъсването на поста се оказва подвиг на любов към ближния и дар към Бога, защото човек трябва да прекрачи себе си, да се смири, може би дори да премине през вътрешна криза.

Любовта е по-важна от гастрономическия пост, невъзможно е да се спори с това. По същия начин можете да кажете: не е страшно, ако сте пропуснали една тренировка, но сте спечелили златен медал на олимпийските игри. От една страна – добре, може би не страшно, но от друга – всички знаят на колко болезнени и понякога разрушителни за здравето тренировки се подлагат спортистите, за да постигнат победата. Представете си какво изпитание е за един спортист, чиято тренировъчна програма е планирана по минути до последния състезателен ден на олимпийските игри, ако трябва да пропусне една текуща тренировка, да наруши целия си график, и да застраши това, към което се стреми? Ако си каже: е, добре, може да пропусна няколко тренировки – малко вероятно е да постигне какъвто и да било успех. И се опитват да ни убедят, че не е толкова важно да се тренира, защото основното не е тренировката, а златото на олимпийските игри.

Това несъмнено е основното, но как точно ще спечели златото някой, който не тренира?

Така е и с поста.

Тези, които пропагандират обобщението, че любовта е най-важна, в действителност просто взаимно се убеждават да отхвърлят традицията, която Църквата пази, а заедно с нея и светлия пример, който са ни завещали светците. Такива хора искат да се превърнат в обичайната светска компания с приятни отношения – но в същото време продължават да се наричат ​​християни. И да си мислят, че и те са замесени в някаква святост, защото поне знаят какво е любов към ближния.

Боя се, че не знаят.

Нищо чудно, че многото приказване за любовта, която е „по-важна“, в крайна сметка завършва с взаимно изяждане в социалните мрежи.

Източник: foma.ru