Проповед в петъка от първата седмица на Великия пост

И тази година, в началото на Великия пост, идваме тук, за да получим сила от Света Богородица¹. Великият пост е най-вече период на духовен подвиг за християнина. Разбира се, целият ни живот е постоянна борба и път към Христа, но понеже сме немощни и не можем през цялото време да имаме същото духовно усърдие, най-вече през този период насочваме усилията си в това да потърсим Първопричината за нашето съществуване и по-целенасочено да пристъпим към тази среща с Христа.

И понеже със собствени усилия това е невъзможно да стане, търсим помощта на нашите верни приятели, на тези, които ни обичат истински. Сред тях първа е Света Богородица.

Ако човек действително осъзнае какво е това предизвикателство, което се отнася към всекиго от нас – търсенето и срещата с Христа – и разбира своята неспособност за това, своята нищожност, тогава осъзнава, че има наложителна нужда от помощ. И тогава призоваваме Света Богородица.

Това, което отличава нашата Църква от всяка друга духовна система, е значението на връзката с духовния свят. Ние не вярваме в някакъв безличен бог, който може да е всемогъщ и творец на света, а приемаме Един Бог, Който има Лице, има самоличност. А след като има Лице, можем да встъпим в контакт с Него.

Освен това, този Бог е смирен, т.е. обърнат е към нас, към всеки един поотделно. Той е толкова смирен, че има нужда от всеки от нас, за да се зарадва Неговото Божествено сърце. Ние, които сме безкрайно малка точица във вселената и в творението, сме изключително ценни за Бога! Той прави всичко за нас и иска ние да общуваме с Него. Дори е ревнив (срв. Изх. 20:5) – иска да сме всецяло отдадени Нему. Това означава, че Бог иска ние да имаме реална връзка с Него. Това, което извършваме сега към Св. Богородица, е пример за такава връзка. Дошли сме тук, за да й споделим радостта си, болката си, любовта си. Стоим пред нея и й говорим; Богородица е жива и ни слуша. Не е необходимо да казваме нещо конкретно – споделяме й нашите копнежи, това, което ни крепи и изпълва душата ни.

В Евангелието, което прочетохме, се казва, че Христос ни призовава: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас” (Йоан. 15:4). Каква тясна връзка! Да станем едно с Христа, да се съединим с Него. Това е смисълът на връзката, смисълът на Личния Бог. Бог е толкова отдалечен от нас, невъобразимо далечен и извън нашата логика, но в същото време е толкова близък. Какво противоречие! Напълно непристъпен, недостижим – и в същото време толкова достъпен, както собствената ни кожа. Това е хубавото, защото ако беше наше притежание и можехме да Го обемем, колкото и да Го обичаме, Той щеше да изчезне, да се изпари, както става с всяко нещо, което се вмества в нас. А което и да е събитие или лице, близко до нас, но надминаващо нашите очаквания и копнежи, нашите граници, е чудесно и не поражда насищане, умора или претоварване. И тъй, Бог е едновременно толкова отдалечен, неописуемо, безкрайно непристъпен и в същото време много близък до нас […]

Великият пост е усилието на повърхността да излезе това, което Бог е посадил в нас, а ние сме умъртвили. Кое е то? Всички наши всекидневни грижи, помисли, представи, мечти, идват и закриват копнежа ни по Бога. Постът идва да събуди този копнеж, за да надделее той над всеки друг. По-скоро всеки друг копнеж да бъде вграден в този стремеж към истината, реалната истина, към Тази Божествена Личност.

Грехът означава да забравя тази цел и други свои цели да направя богове в своя живот. Духовно жив и здрав човек е не този, който няма психологически проблеми, нито пък онзи, който няма здравословни или каквито и да било други проблеми, а този, който в душевната си болест, в греха си, в нещастието си, в смъртта си е прегърнал здраво този копнеж към истината, към Бога; този, който може да се раздели с всичко, но не и с Него. Т.е. мога да кажа на Бога: нека да съм болен, нека да съм душевноболен дори, нека съм беден, нека съм нещастен, но недей да липсваш от сърцето ми. Това означава чудото на Кръста и Възкресението.

И виждаме, че Света Богородица, въпреки че според човешките измерения е безгрешна, показва все пак своето човешко състояние, като търси даразреши недоумението си: как е възможно да стане това чудо – да роди, без да познава мъж; да зачене и да роди, според ангелската вест? Пресвета Богородица не се намира под влияние на псевдорелигиозни състояния и дръзва да изрази съмнението си, помисъла си, защото е истинна и желае истински неща. Същевременно виждаме и Йосиф, който се съблазнява и търси отговор на това какво се случва – един човек, който иска да намери отговор на съмнението си.

В нашето човешко положение и падение е оправдано да имаме и тревога, и колебание, и съмнение, и грехове. Едно нещо обаче не е оправдано да имаме – да забравим защо сме създадени, което всъщност е нашият копнеж по Бога. Този копнеж – копнеж и недоумение на всеки човек – може да бъде задоволен. Условието за това не е да вършим пет, десет религиозни неща, а да имаме сърце. Сърцеведецът умее зад външността да вижда същността на всеки човек. Ние сме притворни към всички – и към Бога, и към себе си; опитваме се да се представим за такива, каквито не сме, за да успокоим съвестта си. Но Сърцеведецът почита, отговаря на мъжествената душа. Мъжествена душа е тази, която не се пречупва, не се огъва, не се съкрушава от разочарованието, от това, че е грешна, че е празна, че още не е вкусила божественото просвещение […]

Понеже сме коравосърдечни поради нашия егоизъм, две неща могат да ни доведат до съкрушение – или голяма болка, или голяма любов. Голяма любов към Света Богородица нямаме, нито пък към Христа. Следователно, имаме нужда от голяма болка. Бог знае за всекиго от нас каква е тази болка, за да съкруши жестокосърдието му, сърцето му да се разтвори и да започне да напуска лъжливото, това, което всеки от нас сам си създава, за да излъже себе си, да се самозалъже. И така да започне едно разтваряне за Бога, разтваряне на нашето сърце към Бога, за да свърши Той Своята работа.

Пресвета Богородица ни е показала, че това е възможно, защото Тя става лествицата, стълбата, по която Бог е слязъл на земята. А това се отнася за всяка човешка душа. Нашето сърце е мястото на срещата ни с Бога. Бог е приготвил тази лествица. Затова ходатайстват Пресвета Богородица и светиите: да слезе Бог в сърцата ни. Защото Той, както казахме, е същевременно и много далеч, и много близо до нас. Непристъпен и същевременно много достъпен, Той може да дойде и да успокои сърцето ни, да подслади душата ни.

Всички имаме нужда да чуем ангелския поздрав, нашето сърце да се освежи, да получи утеха. Всеки носи своя мрак в себе си, своето нещастие; всеки си е въобразил, че ако има дадено нещо или се намира в дадено състояние ще преодолее мрака си и ще получи утеха. Всичко това обаче са празни приказки, лъжа. Истинската утеха в сърцето ни е да видим Божията прегръдка чрез явяването на ангела, който ни поздравява. Какво ни говори този ангелски поздрав? Че Бог е близо до нас и не ни е забравил.

Превод от гръцки: Алексей Стамболов

Бележки

¹ Има се предвид четенето на 1 статия от Богородичния акатист.