Пътят на Кръста

Човек не може да възлезе на небето, се казва в тези евангелски стихове, защото не знае пътя дотам. Ние можем да видим пътя, който води нагоре, можем да усетим порива на сърцето и ума ни, който ни тласка нататък, но не ни е известно как да стигнем там.

Всички религиозни учения се стремят да създават мостове, чрез които да се преодолее тази голяма пропаст. Всъщност това търси цялото човечество, макар и по заобиколни начини. Когато някой казва, че не търси Бога, в действителност търси именно Него. За психологията това е известен механизъм – дълбокият копнеж на човека, което дава смисъл на живота му, никога не се изразява непосредствено, а чрез поредица от желания, които винаги са кратковременни и символични. Например зад желанието на някого изборите да спечели партията, която той поддържа, може да се крие жаждата за вечния живот, копнежът му да намери Бога, да открие Абсолюта, вечния смисъл и цел в живота.

Там, където е стаена великата надежда на човека, се намира Бог. Разбира се, този бог може да бъде един идол, нереално божество, и тук именно е човешката трагедия. Да достигне небесното, да намери Смисъла, да се докосне до Бога, са цели, за които всеки копнее. Този стремеж е вложен в човека и той, вместо да угасва, постоянно се поддържа от срещата с реалностите на живота – с обозримата смърт, с абсурда на действителността, със злото в света, с явления и събития, които не разбираме, с усещането ни за несигурност. Човекът не може да понесе всичко това по някаква причина. Не може да го приеме, защото е Божий образ и носи печата на Абсолюта върху себе си.

Жаждата да се търси смисъла може да се забележи не само сред християните, но и сред античните елински философи, както и в други религии. Тази жажда съществува навсякъде. Човек се нуждае от смисъл дори за най-дребните неща – аз трябва да знам защо пия водата, защо ям земните плодове, защо например убивам овцете и ги ям… За това трябва да има някакъв смисъл.

Този, който търси, и да се е самоопределил като атеист, пак Бога търси. Просто търси бог, какъвто мисли, че му е нужен, че е достоен за представата, която той самият е създал за Бога.

Ние не знаем пътя, затова в този евангелски пасаж се казва, че никой не е слязъл и възлязъл на небето, освен Този, Който е слязъл отгоре. С други думи, Бог снизхожда към нас и Той знае как да ни заведе нагоре. Там, където е Той. Той знае пътя, човекът не знае пътя. В тези два израза се вижда цялата трагедия и на човешката философия, и на човешкото търсене. От една страна човек иска, но не може. В резултат на това фантазията му започва да ражда множество лъжливи представи. Затова и много религии са изцяло плод на въображението. Всякакви ритуали за умилостивяване на боговете, принасянето на жертви и т.н. Нека си припомним, че в историята на цивилизации като тези на маите, ацтеките или инките, е била позната практиката да се принасят в жертва и хора. Ужасени, ни идва да възкликнем: „Боже мой, какъв абсурд!“ Това е едната страна – страховитата. Другата обаче може да ни накара да си кажем: „Боже мой! Каква жажда са имали тези хора!“ В желанието си да се докоснеш до Бога, да си готов да жертваш детето си, или жена си, или самия себе си (известно е, че е имало и ритуални самоубийства)… зад това се крие огромна жажда. Човек да жертва всичко, за да стигне до Бога. Това не е ли страшно?! Не показва ли, че човек не може да намери покой без този смисъл?! Както блажени Августин казва, нашата душа не може да се успокои, ако не Те намерим. Защо тя не може да намери мир? Защото нищо на света не може да утеши човека по съвършен начин, освен докосването до Абсолюта. Разбира се, ако този човек търси същността на нещата, а не просто упоява ума си с различни наркотици и със съвременни „дроги“, които ни карат да се самозабравяме и да прекарваме живота си без смисъл и цел.

Този, Който знае пътя, е Този, Който е дошъл оттам. По това може да се разпознае, че християнството е Откровение, а не е човешко дело. Християнството не е земна измислица и това многократно се вижда в Евангелието. Една от причините, поради които Христос избира точно рибари за свои ученици, е да ни покаже небесния произход на Своето учение. Защото, както отбелязва св. Йоан Златоуст, ако Иисус беше избрал дванайсет философи, можехме да си помислим, че тези хора са си въобразили и съчинили някакви неща. Дванайсет рибари обаче… Я намерете дванайсет рибари по-долу в селото и си поговорете с тях. Да видите на какви метафизични съждения са способни – на никакви. Те не са хора, които създават философии и изграждат светогледи. Те са обикновени човеци, които имат своя истина и човешка жажда, но не са способни да си измислят онова, което не би могло да се измисли…

Когато всички ние живеем, отровени от сянката на смъртта и тлението, което всекидневно ни обгръща, гледаме към Кръста и чудодейно смъртта се променя в живот. Смъртта се претворява в живот, защото този Кръст е животворен Кръст. Защо? Следващите евангелски стихове го обясняват: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“ Кръстът има своя висш смисъл, защото той е самата Божия любов. Това е Божията любов, която, за да стигне до мене, трябва да се разпне. Кой трябва да се разпне? Бог. Защото, ако Той не се разпне, ще разпне мене…

Този стих разкрива цялата лудост, божествената лудост на Твореца! Ако Той изпращаше Сина, за да съди света, това би било кръст за света, нали? Тогава хората би трябвало да бъдат разпнати. Това означава „да съдя”, нали? Когато ви съдя, не ви ли разпвам? „Такъв си!… Онакъв си!“ Какво правя? Разпвам те в този момент и се наслаждавам на собственото си чувство за справедливост. Но Бог не изпрати Сина Си, за да съди света – и това е нещо ново за историята. Защото дотук възприемахме Бога като Съдия, затова и Му принасяхме жертви, затова и ние се разпвахме, жертвахме нашите деца (споменахме вече за инките и ацтеките). Затова именно умилостивявахме небесата: разгневила се Атина, ядосал се Зевс, разсърдила се Афродита, понякога не само на простосмъртните, а и един на друг… И хайде, наказание за хората!

А какво имаме в евангелския разказ? Тук Богочовекът е разпнат. Това е страшното – че още не сме се докоснали до тази велика любов, за която се казва, че Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен. Така че всеки, който вярва в Него, да знае пътя нагоре и пътят е Кръстът. Не знаехме, дори не сме си представяли, че Кръстът може да е пътят. Кой е пътят нагоре? Показва ни го Този, Който слиза надолу. Той какво носи? Един Кръст, Кръст за Себе Си. С други думи, това е абсолютната, безусловна, безгранична и без разни „защо-та” любов на Бога, която по някаква причина, която не можем да разберем, ни обхваща напълно. Тоест тя е нашето спасение. Какво значи да бъда спасен? Да бъда цялостен. Тайната на Кръста е фактът, че Христос ме приема такъв, какъвто съм, и ме кръщава. А нима не се кръстихме всички даром? Не сме направили нищо преди това, нали? Даром ни се дава и Миропомазването, и Причастието. След това остава възможността за благодарност към Бога. Ще мога ли да оползотворя тези дарове? Тук остава възможността за благодарност или неблагодарност. Това е светоотеческа позиция, в която няма умилостивяване, няма откуп, а принасяне… Христос се разпна, защото ме приема такъв, какъвто съм, разпна се, защото се доближава до мене…

Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. (Рим. 5:8)

Ние сме неправедни, а Той умира за нас. Този акт разкрива пълното приемане на човека, най-голямото приемане в историята на човечеството, защото е приемане чрез Въплъщението. Това е приемане на човешката природа с последиците от греха върху нея, като тлението и смъртта. Виждате, че Христос не отхвърля последиците от греха, Той взема природа като нашата. Същата тази природа, която се нуждае от храна, която се разболява, изморява, страда и умира. Така Той ме приема, но Той не приема моето произволение и свобода да съгрешавам, не приема греха, а обратното – поправя произволението. Той възстановява човешката природа, без човекът да има роля в това. Делото на Христос е даром, велик дар, който човекът усвоява. Как? Чрез Тайнствата, а след това, за да се извърши цялото дело, е нужна лична свобода, която трябва да приеме дара, благодарейки. И от тази благодарност се поражда любочестието, за което сме говорили преди, и поради това любочестие човек започва да работи с благодатта вътре в себе си. Тоест и той самият започва постепенно да минава през тайната на Кръста. Ако не минем през тайната на Кръста, е изключително трудно да имаме дял в Царството Божие, което не е царство на безгрешни, а на разпнати хора. Има огромна разлика между двете. Не мога да бъда безгрешен, разпнат обаче мога да бъда. Да се разпна означава да се покая. И тук стигаме до следния евангелски текст:

Важно е, че Той казва след Мене, не казва до Мене, нито пред Мене. След Мене означава, че Той прокарва пътя. Нека се отрече от себе си – това ни затруднява, какво ще рече? Че няма да бъда вече себе си ли? Че ще стана някой друг? Всъщност Той има предвид да се открия за любовта, защото истинската любов означава (себе)отричане. Любовта не са милувките и гальовните думи, те са една малка част, много малка част от любовта. Любовта е това, което следва, любовта означава мъдростта човек да обича след гальовните думи, когато започнат трудностите. И това именно е Кръстът. Отричам се от себе си не за да не бъда себе си, а защото се откривам за любовта, излагам се на риска, на този велик риск, какъвто е любовта…

Който иска да спаси… Какво да спаси? Да спаси любовта към себе си, тази нежна връзка, която имам със самия себе си, това вътрешно самооправдание… Психологията използва думата нарцисизъм. Става въпрос обаче за т.нар. вторичен нарцисизъм, а не за първичния, който е присъщ на малките деца и е естествено състояние. Вторичният нарцисизъм идва от фиксирането на любовна сила на човека в неговия аз, т.е. всичко се върти около аза. Това води до положение, в което като резултат от нарцисизма му всички се разпват около него, освен той самият. И само той смята това за естествено. Можем да видим такива хора навсякъде, дори и в църквата – те стоят до тебе, но дори не те питат: „Как си? Радвам се, че те виждам!“. За такъв човек съществува само неговото его. Той е една машина за разпване, разпва всички около него. Не се отрича от себе си, а отрича другите, осмива ги и лесно може да се превърне в лъжец – не е задължително да изрича лъжи, а да живее в лъжа, в заблуждение. Той може да ръководи църкви, народи, да е популярна личност, но вътрешно да е опустошен. Защото цялата тази любов се върти около неговото его. Например кани гости на обяд и само той говори, само той се проявява, а неговите подчинени… горко им, клетите, ако направят една грешка, горко!

Това е знак, че човек губи от поглед своето несъвършенство, покрива вътрешните си празноти с илюзии, и благодатта не може да твори в него. Той не знае пътя към небето. Стои и се наслаждава на властта… или на своята пустота, но не помръдва от мястото си. Това е едната страна на проблема…

Този, който иска да спаси душата си, ще я загуби… Този стих е за онези, които не искат да се избавят от своя нарцисизъм, но които могат да го сторят чрез покаянието – защото покаянието е средството да започнат да излизат от този ад, от тази страшна крепост. И да започнат да забелязват човешките лица, природата… Естествено в този процес личността среща трудности. Човек не възлюбва другия просто с една прегръдка. Той си мисли, че е лесно да обича, но да обичаш не е лесно, именно защото другият може да има онзи проблем, за който говорихме – да е концентриран единствено в себе си и да разпва другите. Затова, когато пристъпваш с любов, трябва да си подготвен за нещо подобно. И тук идва благодатта, в усилията да пребъдваш в любовта се ражда усещането за Царството Божие – нещо, за което Сам Христос говори в следните стихове:

Ще видиш Царството Божие в сила. Какво означава „в сила”? Означава, че ще придобиеш небесни дарове, ще правиш чудеса, ще виждаш как молитвите ти не остават без отговор. Това не е игра, това са реални преживявания и то преживявания на хиляди, на милиони хора.

Когато някой е затворен, небето също е затворено за него. Не можеш да го обсадиш, не разполагаш с оръжието, наречено Кръст. Той не отваря нито една врата. Но ако продължиш „обсадата” малко по-дълго, ще видиш как вратата се открехва – лесно е… Защото Христос я е отворил веднъж завинаги, тя не е заключена, а просто иска леко побутване. Ние не правим много, малко е нужно. Показваме нашето намерение и влизайки там, започва Царството Божие, скоро идва и наградата… Не мислете, че светците са неразумни, избирайки такъв живот. Сещам се как веднъж старецът Паисий говореше пред участниците в някакво движение. Сред тях бях и аз, бях малък, но помня, че имаше много хора, а той говореше за тези от нас, които бяха убедени, че са съвършени (защото ако обичаш себе си, смяташ, че си съвършен… „Аз какво да се покайвам, не съм ли съвършен? Какво зло съм направил?“, казваш си…) Тогава старецът каза:

– Защо подвижниците отиват в планините и живеят там с животните, с враните и сред скалите? Защо отиват там горе? Защо?…

Те отиват, за да намерят пътя на Кръста и… след това остават, защото виждат даровете, които им носи този живот. Чудите се как някой отива да стане монах и остава монах… Да станеш монах е лесно – едно пострижение, расото и край. Защо обаче оставаш в монашеския живот? Питали ли сте се някога? Гледате младите монаси тук и в други манастири, и дълбоко в себе си ги съжалявате. Казвате си: „Клетите… Добър живот е това, но не и за моето дете, не и за мен…“ Всички ние, които сме сложили расото, сме слушали подобни думи… „Ах, Боже мой, дете, какво ти стана внезапно!“. Попитайте обаче някой монах, за да разберете каква утеха има той. В крайна сметка, за да се утешим, отиваме при тях. Живеем „хубавия” си нарцистичен живот, но нямаме нищо, нито радост, нито сигурност, нито до нас достигат чудотворни откровения, нито пък молитвите ни биват чути. И тогава отиваш при монаха, клетия, когото съжаляваш…

Спомням си друг случай, когато, заедно с един приятел, отново бях при стареца Паисий. Докато чакахме да влезем при него, срещнахме други двама млади хора, също студенти като нас. Скоро всички вкупом влязохме при стареца. Един от двамата, когото виждах за първи път, беше много безочлив тип и започна да осмива стареца:

– Какво правиш тук, бе, чичо? – точно това бяха думите му.

– Седя тук – му отвърна той, – защото съм зъл и ме направиха монах.

– И защо си заградил наоколо?

– Е, понеже станахме зли, като зверовете, сега се страхуваме от тях и вдигаме огради.

– И какво знаеш да правиш тука?

– Нищо не зная…

Междувременно в мен се надигаше вълна на възмущение. Питах се за какво е дошъл този тип, да осмива човека ли… А студентът продължи:

– И не остана в света да създадеш едно дете, да станеш човек! Дойде тук с дрипите си и си седиш?!

А старецът се смееше:

– Щур съм си от малък и не можах да се устроя в живота.

Той седеше и работеше нещо с ръцете си. В един момент спря, стана сериозен, погледна младия човек в очите и го попита:

– И сега какво учиш?

– Тебе какво те интересува?

– Кажи ми какво следваш? Така, като приятел те питам?

– Икономика следвам.

– Бре, благословени човече, от дете искаше да станеш съдия и си представяше, че си съдия, помниш ли? Отивай сега да учиш право, Бог това иска от тебе! За съдия си създаден!

Да бяхте видели младия човек как се срина!

– Г-е-р-о-н-д-а!

Той веднага се втренчи в стареца, хвърли поглед наляво и надясно, смени трийсет цвята на лицето, по което се четеше страхопочитание, вдигна се рязко и каза:

– Ще тръгвам! – само това.

 Той си тръгна, а старецът Паисий се смееше, обърна се към нас и каза:

– Този сега ще стане войн!

– Какъв войн?

– Войн на Христа ще стане – отвърна ни.

Разбирате ли? Тези хора… те са разпнатите, те притежават и харизмите. Не виждаме някой от тези, които галят егото си, да имат харизми. Харизмите винаги идват посредством това чудно безумие – да искаш Кръста не за другия, а за себе си. Когато виждаш Кръста, да казваш: „Нека аз се кача, а не да качвам другия! Нека аз се кача!“ Това изобщо не е лесно. Тук, горе ще се борим през целия живот. Тук е великата битка. Затова получаваме благодатта на Тайнствата, за да преживеем това от собствен опит, не просто някой да го прави за нас… вместо нас, нали? Както на претърпелия мозъчен инсулт, който прохожда отново, не му трябва някой само да му показва движенията, а трябва сам да извърви стъпките.

Трябва и ти да поемеш по този път. Направи го, за да влезе в теб благодатта, за да се очистиш, да видиш неща, които никога не си виждал. Преди да поемеш пътя, си мислиш, че си съвършен, но започнеш ли да се изповядваш, да захващаш по малко молитвената броеница, тогава забелязваш в себе си неща, които не си си представял, че са там. Те са толкова грозни, че след това нямаш никакво желание да съдиш другия, виждайки всички злини в себе си.

Направи ми впечатление разказа от една книга, посветена на отец Теофил Пъръян, който бил сляп по рождение. Той е голям духовник в Румъния (вече покойник – бел. прев.). Въпреки че бил сляп, той завършил училище, след това богословски факултет. Не само е проповядвал, но дори е и писал. В книгата той разказва за един епизод от живота си. Когато бил 20-годишен, за първи път срещнал един свят духовник, о. Арсений – един от най-почитаните румънски духовници през 50-те години на миналия век. При първото си покаяние младият мъж изповядал различни неща – че иска да стане монах и т.н., но внезапно духовникът го попитал:

– Някога в живота си помислял ли си да убиеш човек?

Той се стъписал от въпроса:

– Не, никога не съм си помислял такова нещо! За какво да убивам? Защо ме питате такова нещо, геронда? Аз да убия?

– Добре, добре!

Отецът му казал да се моли с броеницата и постоянствайки в молитвата, младежът видял в себе си такава враждебност към някои хора, които по онова време го дразнели, че би убил някого от тях. Страховита история, тя показва как духовникът чрез Божията благодат е видял онова, което младият християнин не е могъл да види. Човекоубийството не е нещо, което се извършва „по случайност“, без на човек преди това да му е минавало през ума. Човекоубийството първоначално е мисъл, която си проправя път в мене и стига донякъде, това е намерение, за което се взема вътрешно решение. Тази мисъл постепенно ме завладява и побеждава, става моя и аз ставам неин, а реалното действие е последната и най-малка стъпка. Затова казвам, че от момента, в който решим да не разпваме другите, тогава започва да се появява усещането за Царството Божие – най-неочаквано. Но внимавайте, защото дори Царството Божие търсим по погрешен начин. Представяме си го съобразно нашите грешки и страсти. Ние всъщност не знаем какво е Царството Божие. Идея си нямаме! …царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае (Марк 4:26). С други думи, внезапно излиза нещо, за което с изненада казваш: „Какво е това? Как се появи?“ Това е усещането за живот в Бога, за благодатта, за радостта. Откъде идва то? Аз не го очаквах да дойде по този начин, аз го очаквах еди-как си. По този повод се сещам за едни думи на стареца Софроний – подвижника, който си увредил стомаха, живеейки близо 15 години в една пещера, където събирал вода в кофи и по цели нощи коленичил върху една скала, молейки се с „Отче наш”. Хранел се с кестени, които напълно съсипали стомаха му. Болен, той стигнал до Англия, наложило се да му правят операция и да му извадят почти целия стомах, но въпреки това живял 95 години. Та той казва:

– Тук, на Запад, намерих един нов вид човек, за когото бях забравил, че съществува. Човек, който мисли, че ще стигне до Бога с приятна дискусия, с хубаво четиво…

Една вълнуваща литургия, едно бдение, и вече сме стигнали до Царството Божие.

– Но – казва той – нещата не стоят така. Те обаче не искат да чуят за по-важните неща от закона.

Помислете дори само това, че ако човек иска да изучи някоя наука, някоя земна наука – математика, физика, химия, право или филология – колко години трябва да учи? И след като учи и вземе дипломата си, не трябва ли да продължава да чете постоянно, за да е осведомен?! Науката непрестанно се развива. Както е казал Хипократ, животът е кратък, а изкуството е вечно. Това е валидно и за науката – още имаме медицина толкова хилядолетия след Хипократ. Е, и духовната наука се нуждае от малко изучаване, от малко усилие… Тя се усвоява, не се научава автоматично. Нужно е нещо повече от добро намерение. Казвал съм го и друг път – затова идват изкушенията… за да ни припомнят, че сме изоставили пътя към Кръста и да ни насочат към същественото. Изоставил съм напълно покаянието и ето, че идва някаква болест… хоп и ме довежда до границите на смъртта. Оставили сме този всеобхватен път на покаянието, на Кръста, на вечния живот, който започва от настоящия живот и никога не свършва, защото краят му е във вечността.

Прави ми впечатление, че на новогръцки използваме израза да погубиш душата си в буквалния смисъла на да загубиш душата. Нямаме предвид метафизическото значение на тези думи, а да загубиш душата си във вечността, да загуби човек смисъла на живота си… Погуби си живота, човече! Спечелил си еди-какво си, но погуби душата си! Сега някои политици губят и душа, и ум, и всичко, за да вземат властта. След това ги гледаш, че са празни, гледаш ги в очите – пусти са. Ако продадеш всичко, след това какво правиш? Не говоря за всички, но за много, за изключително много от тях. Ако придобиеш целия свят, как ще му се насладиш, ако нямаш душа? Да спечеля целия свят, но да погубя душата си…

Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. (Марк 8:38)

Ако ви се струва срамно да сте разпнати, да сте тези, които не съдят, ако ви се струва срамно и недостатък да сте тези, които крепят другите, които разбират или се борят да разберат, или се покайват за това, че не разбират… Ако се срамувате от това, да знаете, че един ден Бог ще се срамува от вас пред ангелите и хората. И това е едно страшно отвръщане, защото Той сякаш ти казва: „Аз съм Такъв! Ако се срамуваш от Мене, и Аз се срамувам от тебе!“ Такъв Бог имаме. Този е Бог. И това е великото. Ако това се разбере и ние го кажем навън, не би имало нито един нехристиянин, повярвайте ми! Но ние не го разбираме и не можем да го предадем на света. И затова навън показваме лицето на един друг бог… На един бог, който е жесток, който иска постоянно да наказва, който ми завижда, иска да дръпне килимчето изпод краката ми… Един бог, който е чудовище и има власт, един бог на закона, който обаче дори не е законнически, а всъщност е несправедлив бог… който не е бог.

Ние обаче говорим за Този, който е Бог, Той е разпнат Бог, Който не съди, а спасява, Бог, Който зове и мен да Го последвам. Кани ме да тръгна по този път, който Сам е открил и по който има болка, но я има и радостта на Царството Божие – единствена радост, която пребъдва.

Не се казва, че всичко е безоблачно, а че дори и злините водят към добро. Под всичко се има предвид всички неща – кривини и правдини, които се случват. Всички те съдействат за добро, всички те помагат на тези, които обичат Бога. Следователно дори Кръстът води към доброто. Знайте, Кръстът е абсолютно съзнателно състояние. Кръстът не е нещо, което претърпявам, а което предприемам. Виждате, че от двете страни на Христос има два кръста – и двамата разбойници страдат, но не се спасяват и двамата, а само единият. Кой? Този, който лично приема Кръста и си казва: „Да, справедливо е да страдам! Убивах, крадях, тук е моето място!“. В този моменттой поставя сам себе си на кръста. И тогава Кръстът вече не е нужен, Кръстът отминава и идва Царството. А другият какво казва:

– Хайде, свали ни отгоре, за да продължим да правим това, което правихме! Защо ни държиш тук, нищо не правиш и само страдаш?

Той не се покайва, затова и кръстът, който претърпява, не го спасява, и това е най-лошото. Днес хората се изморяват, казваше един духовник, и в същото време се измъчват. Те се изморяват и претърпяват всичко, което теглят, но не се спасяват. Вчера гледах част от едно предаване, питаха някакви млади хора, студенти, за проблемите им:

– Ако имахте възможност да напишете нещо върху една стена, какво бихте избрали?

Чуха се всякакви познати предложения. Младите днес сякаш са подлудени, защото се измъчват и не могат да намерят смисъл, това е един порочен кръг и краят не се вижда. И така, един от тях каза:

– Аз щях да напиша: „Майко, не ме чакай довечера, навън става война!“

Това ми хареса. Друг пък каза:

– Аз щях да напиша: „Дайте ни нещо, в което да повярваме, защото не вярваме на абсолютно нищо!“.

На нищо. И така, ако тези млади хора слушаха това, за което си говорим, и за да го чуят наистина, трябва да им го кажем правилно. А за да го предадеш правилно, сам ти трябва да го разбереш и преживееш, в противен случай… Ако го проумяваш и преживяваш с душата си, можеше да им кажеш: „Ето, деца, тази идея си заслужава! Тя е нещо, което ми дава сили, дава ми криле. Това са велики неща и велики решения на големите проблеми.“

Човек обаче трябва да приеме тези истини екзистенциално, не както ние ги виждаме, свещениците. Искам да кажа, че има много свещеници, които не ги живеят, дори не ги говорят… въпросът не е да сложиш расото. Въпросът е човек да се опита да ги съизмери на персонално равнище. За щастие, има и свещеници, които разбират това, и монаси има, тоест Църквата има хора днес… Има ги все още, не са много, но ги има…