Радостта като революция на духа

„Споменът за Тебе стопля душата ми, на която нищо на земята не й дава покой, освен Ти. Затова със сълзи Те търся и пак Те губя; умът ми пак копнее за Твоята сладост, но Ти не явяваш Твоето лице, което моята душа желае ден и нощ". (Св. Силуан Атонски)

С тези думи св. Силуан открива копнежа и търсенето на всяка душа, колкото и те да са скрити в нас поради забравата, донесена от начина ни на живот. Нашият начин на живот е такъв, че се опитваме да потискаме и да премълчаваме това, от което имаме най-дълбока нужда. Дори в начина, по който живеем в Църквата, често влагаме някаква формална логика без обаче да зачитаме сърцето и неговото търсене. Нашите мечти, грижи, похоти, страсти, добродетели, тревоги се превръщат в измама за нашата душа, за да я накарат да загуби своя път, своята цел за едното, което е потребно. Всички тези ежедневни грижи и страсти в крайна сметка може да дезориентират нашия живот, да потънем в тях, да измамим нашата душа, така че в нея да се настани хаосът. Обхванати сме от досада, нямаме радост, нашият живот губи смисъл и ни остава да очакваме пасивно смъртта.

Всеки човек носи в себе си безкраен копнеж за Безкрайния. Животът ни обаче е организиран по такъв начин, че е лесно да забравим за тази наша нужда, защото не можем да я понесем, не издържаме и нямаме надежда. Реалният живот обаче започва от момента, в който позволим да излезе на повърхността истинският копнеж на душата ни; когато излезем от пътя на страстите и влезем в пътя, който ни води към среща с Личността, Която победи смъртта и Която ще ни предаде Своя живот. Нашият голям враг е смъртта и зад цялата наша агония и усилия, които полагаме, се крие стремежът да бъде победена смъртта. Истинен е човекът, който преобръща сцената, която системата на съвременния свят издига и налага, и поставя за средоточие на живота си възпълването на логоса на неговото съществуване, познанието за истината и търсенето на Бога.

Но дори духовният живот в Църквата може да се превърне в пречка за търсенето на нашата лична връзка с Бога. Това се получава, когато в усилията, положени от нас в духовните битки, стигаме до едно самоуспокоение, спазвайки единствено някакви религиозни правила. Религиозните правила съществуват, за да активират връзката с небесното, а не за да я отменят. От момента, в който човек започва със сърцето си да търси Бога, той започва да намира своето равновесие и идентичност. И по парадоксален начин се научава как на практика да се справя и с проблемите в своето ежедневие. Начинът, по който постъпваме и организираме всекидневието си, не е нещо независимо и отделно от вътрешното ни духовно състояние. Полагането на усилия в духовния живот не е нещо чуждо на времето, а е пространството, в което се открива и изразява опитът от срещата ни с Бога, както и начинът да активираме този опит.

Всекидневните ни грижи, нашите връзки, благословения, трудности, благоденствие или криза – всичко това е път, по който Бог ни се открива и по който ние намираме Бога. Затова трябва да се активираме в това духовно търсене. Да бъдем като неспокойни скитници, които искаме да научим защо живеем, какво място и ценност има всяко нещо в живота ни. Да разберем, че знанията на нашия ум и външните неща не са способни да ни удовлетворят и да наситят духа ни.

Важно е човек да преживее ада, своя личен ад. Да се потопи в него, да приеме да стои в своя мрак, но това неговото състояние да се превърне в молитвен вик, вик на очакване. Не за да станем по-добри хора, а да вкусим Личността, Която ни липсва, за да живеем истински и да намерим смисъла. За съжаление, в това адско състояние, в което се намираме, ние се опитваме да намерим сурогати на истината и на Бога, опитваме се да измамим себе си с лъжливи радости. Важното обаче е да имаме смел дух, да пребъдваме в нашата тъма с надежда и радост. Това ще породи истинната и усърдна молитва, в която цялото ми същество ще търси божествената светлина. Това е най-доброто, което всеки от нас може да направи за света. Защото този вик е вик за целия свят, тази молитва е всемирна молитва; това е молитвата, от която всеки човек има нужда. И тъй, скърбя, но се надявам и затова се радвам. Защото зная, че в това мое разположение на духа вече съм влязъл в пътя. Това е пътят на кръста: да търсим недостижимото, да търсим Този, Който ни превъзхожда и да не загасяме копнежа, защото този копнеж жадува за неосъществимото, а трябва да очакваме неосъществимото да стане осъществимо поради Неговата любов. Да чакаме. Това търпение ще донесе ценни плодове, именно в търпението се развиват духовните сетива на човека, до момента, в който получаваме духовно зрение, за да видим Христовото Лице и да имаме разсъдителност да разбираме всеки наш брат.

Необходимо е да опразним съществото си от всяко понятие, помисъл, фантазия: да не посочвам на Бога Кой е Той, или какъв бог искам, или как Той да действа в живота ми, а да се оставя в Неговите ръце. Да не ме ужасява невидимостта на Бога. Когато търсим Бога, но Той не е видим за нас, лесно се разколебаваме. Тщеславният, гордият, комплексираниятиска директен резултат и смята за неуспех своето духовно пътуване, когато Бог не отговаря. Молим се, подготвяме се и участваме в св. Литургия, но сърцето ни остава хладно. Егоистът ще каже: „Провалих се!", смиреният ще каже: „Бог си знае! Да бъде благословено! Нека се чувствам както се чувствам! Бог ще постъпи, както трябва!". Невидимостта на Бога е предпоставка, за да култивираме нашите духовни сетива, за да се научим да виждаме невидимия Бог. В онзи момент, когато проявяваме търпение, ще станем толкова смирени, че ще можем да видим Смирения, защото Бог е кеносис, смирение и любов. Божиите откровения и знание са предшествани от болка. Болката от Неговото отсъствие и копнежът за Неговото присъствие прави нашето лице да изглежда зряло и го разкрасява, а нашата душа става здрава и плодотворна. Човек се съкрушава и приема смирението като свой съжител. Сърцето му омеква толкова много, че придобива чувствителността на малкото дете, не познава конфликти и напрежения. Чрез своята лична болка той може да различи затруднението и нуждата на всеки човек. Това познание и съпричастност с болката на всеки надминава желанието за осъждане и изобличаване на най-малкия брат. Защото истинският лекар не изобличава болния за неговата болест, а търси начин да го изцели. Светият Дух открива в човека, който пренебрегва своето познание и земна логика и е обърнат към търсенето на Бога, какво или по-точно Кой е животът, какво е истинската добродетел и покаяние. Колкото повече душата ми търси Бога и молитвата става неин начин на живот, толкова повече тя придобива духовните сетива, които й подсказват какво осигурява защита и какво атакува това общение с Бога. Всяка една лъжлива и горделива мисъл и действие ни отдалечават от това общение и „връщат назад" нашето сърце.

Търсенето и опитът от Бога ни изкарват извън обичайните рамки на възпитание и етос. Нека не съдим външно за хората и техните отношения. Бог може да допусне неща, които за светската система изглеждат неетични, но това е етиката на Бога, която всъщност е любов и изцеление на човека. Когато виждаме другия като добър, казва св. Исаак, той ще стане добър. Един лесен начин да привлечем Бога в живота си е да имаме блага дума, благоразположение и благ помисъл към всеки човек. Ние познаваме другия не защото сме твърде умни и успяваме да анализираме неговото поведение, а защото ставаме „глухи" от любов. Вкусили сме болката в търсенето на Бога и чрез тази болка сме познали и драмата на всеки човек. Това е истинското познание на Божието Лице. Болката от търсенето на Бога ни е научила, че всичко е много относително и променливо. Когато утешаваме злия, когато търсим начин да не поставяме в трудно положение и да изложим чепатия (който може да е нашият съпруг, дете или колега), тогава Бог услажда нашия живот и благославя нашите отношения. Нека не настояваме на нещо, което другият не иска. Духовното бодърстване ни държи живи във всекидневния живот и дела. Тогава лицето ни ще блести от радост и благородство, независимо каква болка изпитва нашата душа. На лицето на човека, който презира нуждата на сърцето си, няма как да засияе радостта.

За да се запази връзката ни с Бога, животът ни трябва да бъде мирен и трезв, без ропот и унилост. Най-голямата революция, която можем да направим днес в света, преживяващ своята криза, е радостта. Каквото и да става в живота ни и около нас, да остане нашият централен копнеж за Бога. Нашите изповеди и молитви да целят Него Самия, а не решението на проблемите ни. И в болката, и в нещастието, и в безсилието да оставаме мирни, да не се влияем от негативни слова, да не ги оставяме да влязат в сърцето ни, нито пък да ги пренасяме на другите, а да се грижим да не ни докосват. Това е пътят на човека, който има съкрушение в търсенето на Бога, той не се скандализира от хората. Човек, който казва: „Възмутен съм!", е злочест човек, той е за оплакване, защото не знае, че сутринта може да е ангел, а вечерта да стане дявол, и обратното. Човек, който обаче има знание за духовния път, знае много добре човешките склонности и природа. Този, който се скандализира от другите, е опасен за себе си. В истинското покаяние не ни дразни животът на другия – ако някой казва „Покайвам се!", но се скандализира от другия, неговото покаяние е лъжливо. Както казва св. Йоан Лествичник, не може осъденият да обвинява или да се скандализира от другия, осъден до него. Каквото и да прави другият, аз трябва да не се занимавам с неговата грешка или със злото, което прави, казва или преследва. Да не се месим в греха на другия. В противен случай благодатта се отдалечава, сърцето ми се вледенява и губи силата за молитва и копнеж за Бога. Човекът не е само това, което прави и което изглежда отвън, а е от значение какво търси душата му и от какви подбуди действа, а понякога това е известно само на Бог.

Някой има капризен съпруг или съпруга – няма право да го променя и не може да го променя. Но има право да бъда благороден, молитвата му да го обгражда и с примера си да му посочва друг път, друг начин. Нашата агония да променим другия е оскърбление срещу Божията благодат, която единствено променя човека. Обикновено искаме да променим другия, за да може той да удовлетвори нашите очаквания, а не за да оздравее духовно. Сигурен начин да запазим общение с Бога е да не се месим в живота на другия, да не го съдим, т.е. да не претендираме, че той непременно трябва да се промени. Естествено, това звучи скандално за съвременното възпитание и педагогика. Това не го казваме като презрение към живота на другия, и да спрем да имаме желания, които потискат и притискат другия и не му дават въздух да намери своята свобода, както Бог иска. Такъв пример е отношението на Бог Отец към блудния син. Той не му наложил нищо, а му дал това, което искал. Дал му само опита от тази връзка – от бащинската връзка и любов. Ако нашите близки приемат в себе си опита от нашата любов, която е Христова любов, това им е достатъчно да пожелаят своето поправяне. Ние обаче оскърбяваме това състояние чрез нашата тревога и стресираност. Нека другият човек бъде този, който е, ние не сме спасителите на никого, а Друг спасява и нас, и другите, и целия свят. Моята намеса е моят егоизъм и не само няма да помогна на другия, а той може още повече да се затвори в себе си.

Не вярвам в светската мъдрост, знание и разум, а в кръста. Но не един кръст, който налагам на някого по принуда, а кръст, който е опитът на човека, жадуващ за Бога, който желае Божията любов и този кръст смекчава душата ни, дава сърце на нашето битие. Най-голямата мъдрост, както казва св. Исаак Сириец, е да си неук и немощен, да нямаш знание, което да предадеш, а да предадеш своя ранен от копнежа и истината по Бога Аз. Ние обаче не вярваме, че Бог може да стане видим в живота ни и затова сме създали различни педагогически системи, за да чувстваме, че контролираме, поучаваме, господстваме и изцеляваме другия човек. Изцелението на другия обаче не означава да го направим добър човек, а да му предадем опита, че смъртта е била победена, че Бог е наш Бог, мой Бог, Бог на всеки човек.

Търсенето и опитът от Бога възстановява нашата личност в благородството, което й подобава и което Бог иска. Той не иска да сме умни, способни, добродетелни, а да имаме сърце, което жадува за Него. Тогава Бог ще ни даде етос и начин на живот, които дават покой на душата ни и на всеки, който е около нас. Ако имаме Бога, излъчваме Божия мир, тогава хората сами ще идват при нас и тогава няма да им даваме нашето собствено поучение, а ще им кажем откъде черпим живота. Нашата Църква ни предлага този живот, тя е св. Трапеза, Тялото и Кръвта Христови, тя е надежда на света, тя е това, което украсява всеки град – св. Литургия. Всеки човек има нужда не от поучения, а от вдъхновение в живота, което го отдалечава от гроба. Ние искаме не да разберем живота, а да го живеем и ще го живеем, ако разпнем нашата земна логика, пренебрегнем нашите права и се молим в сърцето си с мълчание като се оставим на Неговата любов.

Най-големият враг на нашето спасение е отчаянието. Най-доброто състояние, което привлича и трогва Бога, е да бъдем в ада и да не се отчайваме. Да осъзнаваме нашето падение и да не се съгласяваме, че Бог ще ни остави. Най-великото събитие е Бог да се яви и да ни каже: „Нямаш надежда за спасение!", а ние да Му отвърнем: „Не, имам! Имам надежда за спасение!", защото в даден момент Бог променя Своите решения. В какъвто и хал да се намираме, не трябва да се отчайваме… Това е пътят на кръста, на Великия пост – да станем като малките деца, слаби, немощни. И добре, че съществуват кризите в ежедневието ни, за да осъзнаем по-лесно колко сме слаби и немощни и всъщност да разберем, че зад всеки нещастен човек се крие присъствието и диханието на Бога. Именно търсенето на Бога създава в нас етоса и на нашето всекидневие. Когато сме немощни, слаби, затруднени, изпитващи болка, тогава даваме пространство на нашия брат, не го изобличаваме, не се отнасяме към него като господари, а сме готови да споделим неговата болка…
 

Превод: Константин Константинов