Решаващите дни

Възкачване към духовния Йерусалим…

Досега в неделните беседи говорих за Великия пост, за периода на духовно обновление, в който се намираме сега, както и всяка пролет. И аз представях Великия пост като време на лични духовни усилия – усилия да очистим душите си, да принесем покаяние, т.е. да се подложим на съда на съвестта, на съда на Божествената правда. Но Великият пост не е само време на личен духовен подвиг, независимо колко голям би бил този подвиг. Той също е и времето на нашето общо приближаване към Страстната седмица и Пасха – към дните на припомняне, преживяване и съзерцаване на тези абсолютно единствени, с нищо несравними събития, които обосновават и определят цялата ни вяра.

Наистина, няма да преувеличим, ако кажем, че за християнството тъй или иначе всичко се свързва с онова, което се случва в края на земното служение на Господ Иисус Христос, всичко се свързва с онази трагедия, казано по човешки, с която завършва Христовото служение. Християните вярваме и разбира се, в това е цялата радост на християнската вяра, че тази трагедия завършва с победа: Христос възкръсва от мъртвите, нетленният живот засиява от гроба в онова утро на първия ден на новото творение. Обаче самата християнска вяра, самата Църква ни забраняват в радостта на победата да забравяме предшестващите й страшна нощ и страшен мрак – да забравяме предателството, мъката, самотата, подигравките на тълпата и върха на тази трагедия – приковаването на Кръста и изтръгналия се тогава вопъл: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46).

Ако ние, християните, вярваме в Пасха като в победата на Възкресението, то защо не ни е позволено да влезем в тази пасхална радост, без преди това да сме се потопили в тъмнината и скръбта на Страстната седмица, без да сме извървели ден след ден, час след час кръстния път, по който е минал и който всяка година Христос извървява отново – път от предателството на ученика и самотата в Гетсиманската градина, през страданията на Кръста, до слизането в смъртния мрак?! Но нали и древната Църква нарича Пасха не само деня на светлото Христово Възкресение, а съвкупността от трите най-важни дни: петъка – деня на разпятието, съботата – деня на смъртния покой и накрая неделята – деня на Възкресението от мъртвите. И ако нашата вяра наистина е християнска, то тя не отделя Кръста от Пасха, смъртта от Възкресението, поражението от победата, скръбта от радостта.

Пасхалната радост просиява за нас през Кръста и именно Кръстът остава главен и единствен символ, знак, знамение на християнството. И ето – Великият пост – това е нашето възлизане, нашето приготвяне за дните на Кръста, смъртта и Възкресението. „Ето, възлизаме за Йерусалим, – казва Христос на Своите ученици, – и Син Човечески ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне” (ср. Мат. 20:18-19).

„Възлизаме за Йерусалим …” Именно сега, в тези великопостни дни Църквата ни призовава да започнем това духовно възкачване. Ето в третата неделя на Великия пост тържествено се изнася Кръста и се полага за поклонение в средата на храма. Ето – показано ни е Кого следваме, къде възлизаме и свидетели на какво трябва да станем. И първото ни духовно усилие в тази подготовка трябва да бъде въпросът: защо, защо са били неизбежни това страдание, тази трагедия, този мрак? Та нали четем в Евангелието, че в началото на служението и проповедта на Христос след Него вървят множества, които Го притискат. Когато враговете на Христос изпращат своите слуги да го уловят на дума, те се връщат и казват: „…никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек” (Йоан. 7:46).

„Ето, цял свят тръгна подире Му” (Ин. 12:19) – с ужас и съкрушение възкликват управниците, ненавиждащи Христа. И ако първите глави от Евангелието ни разказват за нещо, то е точно за успеха на Христос.

Но как се обяснява този успех? В Евангелието ясно личи отговорът – с изцеленията, с незабавната помощ, която получават от Христос тълпящите се около Него хора. Те толкова неотстъпчиво следват Господа, че не се посвеняват да разпокрият покрива на къщата, където е Той, за да спуснат оттам при Него разслабления. С други думи, този успех е породен от това, което човек вечно очаква от Бога и от религията – от отговора на незамлъкващия никога на земята вопъл: „Помогни! Изцели!” Затова е бил успехът, затова Го е следвала тълпата.

Но ето Христос започва да говори за нещо различно – за тесния път към Царството Божие, за скърбите и усилията, които са неизбежни на този път, за страданието и смъртта … И ние едва ли не виждаме как тълпата започва да оредява, как постепенно около Христос възниква онази празнота, която ще завърши с пълна изоставеност и със страшните думи от Евангелието: „Тогава всички … Го оставиха и се разбягаха” (Мат. 26:56).

Но не означава ли това, че Господ не търси земен успех, нито хора, които вярват в Него само и доколкото Той ги изцелява и им помага; не означава ли, че Господ търси нещо друго? Христос идва заради трагедията, която избира доброволно, когато казва на учениците „Ето, възлизаме за Йерусалим”, и когато ги призовава, а заедно с тях призовава и всички нас да Го последваме. Не, тази трагедия не е неизбежна, но Христос свободно и съзнателно я избира, защото иска пряка среща, решаващ двубой със злото и смъртта. „Затова и дойдох в света за тоя час” (ср. Йоан. 12:27) – казва Той.

И затова този час остава завинаги в сърцето на нашата вяра. И затова всяка година ние трябва да възхождаме в духовния Йерусалим и там отново и отново да откриваме вечния смисъл на този час. | Pravmir.ru

(Тази проповед е част от поредица беседи на отец Александър Шмеман, съхранени от архивите на „Радио Свобода”.)

Превод: Евгения Николчева