„Самосъжалението изкривява всичките ни дела.“ Св. Теофан Затворник за пътя към Христос

Целият живот на св. Теофан е пътуване към Христос. Светецът съзнава добре, че прародителите на човечеството са избрали пътя на греха, оттам са и всичките ни беди, „човекът е паднал и е загивал в своето падение. За да го спаси, на земята е дошъл Единородният Син Божи, Който е посочил пътя на спасението“. Ние сме свободни хора, можем, разбира се, да вървим по свой път, да падаме отново и отново, усещайки болката и тежестта на собствените си заблуди. Но можем да постъпим и по друг начин – да вървим след Христа и това ще е спасително за нас.

Ако е така, то какъв път ни е посочил Христос? Как православните християни да се доближат до Него? Св. Теофан размишлява много над това, четейки внимателно Евангелието, проверявайки мислите си чрез църковното Предание и живия си духовен опит.

Да вземем един малък откъс от неговите „Мисли за всеки ден от годината според църковните четения из Словото Божие“. Той е посветен на Евангелие от Лука, 17 гл. Светецът обръща внимание на стиховете 20-37^[1], в които Христос обяснява на учениците Си, че Той трябва чрез страдания да стигне до царската Си слава. На учениците Си Господ заповядва да вървят по Божия път, без да се колебаят, изоставяйки решително всичко, което е обречено на погибел. Невъзможно е да се движим по Божия път и да се оглеждаме назад, както е направила жената на Лот – и е загинала поради това.

Словото Божие и хората от библейската епоха

Преди всичко св. Теофан обръща внимание на това, което са чули от устата на Христос хората преди две хиляди години. Христовите ученици вярват в Него като в Цар, те очакват славното Му възцаряване. Някои смятат, че Той ще се възцари, обявявайки освободително въстание срещу римските окупатори. Но Христос не иска учениците Му да се заблуждават относно Царството Му. Въстание няма да има. Ще има друго: внезапно за всички очевидно славно пришествие на Сина Човечески.

От евангелското четене св. Теофан избира една тема:

„Казвайки, че Синът Човечески ще се яви в Своя ден като светкавица, мигновено озаряваща целия свят под небето (Лк. 17:24), Господ добавя: „Но по-напред Той трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от тоя род“ (Лк. 17:25)… цялото време до онзи ден е време на страдания за Господа. В Свое лице Той е пострадал през едно определено време; след това страданията Му продължават в лицето на вярващите“.

Човек неволно си мисли, че сега тълкувателят ще се обърне към темата за кръста: някои от учениците погрешно очакват, че Христос в Йерусалим ще възстанови земното Давидово царство и затова Христос пророчествува за Своите кръстни страдания, спасителни за всички Негови последователи. Неслучайно на кръста има надпис, че Иисус е „Цар иудейски“, тръненият венец е изплетен като карикатура на царската корона. Св. Теофан обаче само набелязва темата за кръста и Голгота, но не я разработва^[2].

Сега, стоейки до Христос, светецът улавя друго Негово пътеводно указание: цялото време до Второто Пришествие Христово е време на Христови страдания. Сам Той страда на кръста на разпети петък. Но при това Неговите страдания продължават и „в лицето на вярващите“. Звучи загадъчно… Как да разбираме това? Как са го разбирали вярващите от библейско време – апостолите, та нали това ги е засягало пряко?

В своето нетривиално наблюдение св. Теофан внася яснота. Той пише за

„страданията при раждането на вярващите, при възпитанието им в дух на отбрана срещу действията на врага, вътрешни и външни; защото съюзът на Господа със своите… е жив, поради което всичко, което се случва на тях, се пренася и върху Него като техен Глава“.

Да, раждането на човека за Христос, духовното му възпитание, отбраната срещу враговете – всички тези неща са свързани със страдания. Да вземем например раждането на апостол Павел за вярата. Христос се явява на Павел, когато последният е враг на вярата и организира гонения срещу християните. Христос пита Павел: „Защо Ме гониш?“ Това означава, че Христос е Глава на Църквата и като Глава усеща болката, която изпитват преследваните от Павел християни.

Неволно очакваме, че св. Теофан сега подробно ще говори за това – колко важно е било за християните от библейско време да осъзнаят посланието на Словото Божие за страданията на Христос като Глава на църковното тяло. Та нали това е епоха на гонения срещу Църквата, много ярка!… Светецът обаче бърза да мине от миналото към настоящето.

Евангелието звучи не само за онези, които са го чули и прочели през античната епоха. Евангелското слово винаги, във всички времена е насочвало хората към верния път. Да минем сега към времето на св. Теофан.

Словото Божие и съвременниците на св. Теофан

„Мислите“ на св. Теофан, живял в една православна империя, са издадени през 1881 г. Гонения срещу Църквата по това време няма, но

„Господ със сигурност много страда. Най-чувствителните Негови скърби са паденията на вярващите; още по-чувствителни за Него са отпаданията от вярата“.

Всеки наш тежък грях, всяко наше падение нанася силно страдание на Господа. Това е аскетично наблюдение, справедливо за всяка епоха. А през XIX в. особено злободневна става темата за отпадането от вярата.

Светецът не жали изразни средства, за да опише вредата от антихристиянската пропаганда:

„Речите и писанията, дишащи неверие, са нажежени стрели на лукавия. В наше време много ковачници си е направил лукавият, за да кове такива стрели. Сърцата на вярващите страдат, бивайки ранявани от тях и виждайки раняванията на другите; заедно с тях страда и Господ. Ала ще се яви денят на славата Господня… Дотогава трябва да търпим и да се молим“.

Образованите хора от XIX в. се увличат от антихристиянските учения на Волтер, а след това и на Маркс. Пропагандата на неверието прониква и в селска среда под формата на научна просвета. Св. Теофан е един от най-просветените хора на своята епоха, той изучава много науки и занаяти, има успехи в тях, знае няколко езика. Той разбира, че не науката учи хората на безбожие. Зад пропагандата на неверието стои лукавият дух и тъкмо той отклонява хората от правия път.

Христовите врагове ще бъдат победени в деня на Второто Пришествие, когато Господ ще се яви в цялата Си слава, а „дотогава трябва да търпим и да се молим“. Защо трябва да го правим? Търпение се иска в борбата с паденията: паднал ли си, стани и продължавай да вървиш по пътя към Христос; паднеш ли отново, не лежи в греховната мръсотия, ами стани отново – с покаяние – и се насочи към Христос. Молитвата е изпитано средство срещу съмнението и неверието. В молитвата човек се среща с Господа, общува с Него, добива жив, личен религиозен опит. Не е лесно да отклониш такъв човек от правия път. Православната аскетика учи да отразяваме долитащите при нас помисли на греха и неверието – тези стрели на лукавия – с молитва.

Така св. Теофан формулира проблемите на своето време и наднича в бъдещето, в следващия век. И предсказва, че пропагандата на неверието може да премине в кървави гонения срещу Църквата, както вече е било по раннохристиянско време^[3].

Пътеводно указание на Словото Божие за всеки от нас. План за действия

Ала какво ни казва Словото Божие днес, и то именно на мен? Св. Теофан отговаря на този въпрос, когато тълкува стиха „Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи“ (Лк. 17:33). Да пазиш душата си означава да жалиш себе си; да я погубваш ще рече да не се жалиш, изпълнявайки заповедите; ако не се жалиш, ще се спасиш.

И тук речта на св. Теофан се променя рязко, той минава на „вие“, после и на „ти“, обръщайки се с пряк пастирски съвет към всеки един от нас:

„Постарайте се да се понаблюдавате сами поне в течение на един ден – и ще видите, че самосъжалението изкривява всичките ни дела и убива желанието да ги вършим. Без труд… нищо не може да се направи; а ние не се самопринуждаваме от жалост към себе си – оттам и спирането ни по пътя“.

Това е решаваща крачка в аскетичното тълкуване на Евангелието. Теофан Затворник ни възлага духовно упражнение за един или повече дни.

Един ден поне да се понаблюдаваме сами: как самосъжалението изкривява добрите ни дела, как то убива желанието да вършим добро. Това вече е конкретен план за действия.

Ще се вслушам в съвета на светеца и ще се опитам да живея поне един ден според Словото Божие от Лк. 17:33. По този начин ще попадна в пространството на Евангелието, ще стана един от учениците, към които е обърнато то. Ако в някакъв момент успея да изпълня заповедите, ще се окажа по-близо до Христос. И тогава ще трябва да Му благодаря за това, че ме е вкарал в правия път и ми е дал сили да направя поне една крачка към Него. А ако в друг момент не успея да изпълня заповедите, ще трябва да се покая за това – без самосъжаление. И това отново ще ме насочи към Христос, а това е най-важното.

Изводи

Св. Теофан завършва тълкуването на Лк. 17 гл. с удивителни редове, написани сякаш в наше време – за начина, по който трябва да се разпореждаме с времето си. Днес специалистите по управление на времето посочват, че трябва да организираме делата си, разпределяйки ги на четири вида: важни и спешни (хората са принудени да се заемат с тях, да не ги отлагат), важни, но не спешни (хората ги отлагат за после, което предизвиква сериозни проблеми в живота им)^[4] и т.н.

Този проблем с управлението на времето е добре познат и на светеца:

„Има дела, които щеш не щеш, трябва да вършиш. Такива дела се вършат без пропускане, макар понякога и не без мъка и труд. Но тук едно самосъжаление се побеждава от друго. Не ги ли вършиш, няма да има какво да ядеш. А тъй като делата, изисквани от Божиите заповеди, не са от този род, то самосъжалението винаги ги пропуска. И лошите дела си ги позволяваме от самосъжаление. Жал ни е да си откажем нещо, което ни се иска, – и ние веднага изпълняваме желанието си; а то е или направо греховно, или води до грях. Ето как онзи, който жали себе си, никога не прави това, което е редно, а в нередното си прави отстъпки, и се оказва негоден за нищо. Е, за какво спасение може да става дума тук?“

Ето как ключовите житейски грижи (за това какво да ядем) се оказват обикновено в категорията на важните и спешни дела, като самосъжалението ни помага да ги вършим навреме. И тук светецът показва, че изпълнението на заповедите често се възприема като нещо, което не е нито важно, нито спешно! Това е една огромна заблуда, и тъкмо от тази лукава пътечка трябва да излезем към Божията светлина. Защото ако изпълнението на заповедите не е нещо важно и спешно, то самосъжалението не ни позволява да се заемем с него. То или се отлага за по-късно, или веднага забравяме за него. Св. Теофан посочва и това, че в категорията на важните и спешни дела често попадат греховните или водещи до грях желания, с една дума – нашите страсти. В този случай самосъжалението ни помага да задоволяваме страстите си незабавно.

Всички тези наблюдения на светеца са направени явно не зад писалищната маса. Светецът сам се стараел да живее според Словото Божие. И се упражнявал, подвизавал в това не един ден. Върху получения опит разсъждавал, анализирал го, вероятно търсел и съвет. За това, което успявал, благодарял на Бога. Неуспехите поправял с покаяние. Усещал съвсем непосредствено как Евангелието, прочетено с живота, ни поставя пред Христос, насочва ни по-близо до спасението. Ето защо за св. Теофан било ясно: Словото Божие, „излизайки от Бога, осветлява всички пътища на богоугодния живот и пожелалият от цялото си сърце да върви по тях вижда ясно накъде да се насочи“.

 

Бележки:

^[1] Феофан Затворник, свт. Мысли на каждый день года по церковным чтениям из Слова Божия. Мн., 2006. С. 335–337. Тълкуването на св. Теофан към Лк. 17:20-25 се пада в посочената книга върху 26 седмица след Петдесетница, понеделник и вторник.

^[2] Върху кръстната тема светецът се съсредоточава в другите си тълкувания.

^[3] «Духът на този свят с лъжливите му учения е дух враждебен на Христа: той е антихристов; ширенето му е ширене на враждебно отношение към християнското изповедание и християнския ред в живота. Изглежда, че и около нас се върши нещо подобно. Засега усещаме навсякъде само едно лошо ръмжене; ала няма да е чудно, ако скоро настъпи и предреченото от Господа: ‟ще турят ръце на вас… и ще ви гонят… ще бъдете предадени… и ще умъртвят някои от вас” (Лк. 21:12,16). Духът на антихриста е винаги един и същ; какъвто е бил в началото, такъв ще бъде и сега, в по-друга може би форма, но със същото значение. Какво да правим тогава? ‟С търпението си спасявайте душите си” (Лк. 21:19). Търпи с твърдо изповедание на истината в устата и в сърцето». – Феофан Затворник, свт. Мысли на каждый день года… С. 353. Тълкуванието на св. Теофан към Лк. 21:12-19 се пада в посочената книга върху 28 седмица след Петдесетница, вторник.

^[4] Има и дела спешни, но не важни (тях специалистите по управление на времето ни съветват да ги прехвърляме по възможност на помощниците ни), нито важни, нито спешни (за тях ни съветват изобщо да не си губим времето, просто да забравим за тях).

 

Превод: Андрей Романов

Източник: pravoslavie.ru