Светите Тайнства в Преданието на Църквата

Представяме ви лекцията на тема „Светите Тайнства в Преданието на Църквата” на сръбския свещ. Александър Джаковац, придружена с дискусия по актуални въпроси на вярата. Лекторът е преподавател в Православния богословски факултет на Белградския университет. Лекцията е организирана от Горнокарловачката епархия на Сръбската православна църква през 2009 г.

Когато говорим за светите Тайнства изобщо, първо би трябвало да говорим за една свята тайна, което представлява рамка на всички Тайнства в нашата Църква – това е Христовата тайна, за която говори и Свещеното Писание. Там, в Свещеното Писание, се казва, че „велика е тайната на благочестието, Бог се яви в плът”, по думите на апостол Павел. За да разберем това, да разберем тази Всетайна, която поставя рамка на всички онези Тайнства на Църквата, трябва да направим един кратък увод.

Според библейското и светоотеческото разбиране Бог е сътворил света от нищото, сътворил го е с желание този свят да съществува вечно, да съществува и да живее в общение с Бога. Светът няма сила в себе си, с която да може да живее вечно – сам, без Бога. Затова е било необходимо да се осъществи общението на света с Бога, за да живее светът вечно в общение на любов с Него. Но нашият Господ не е искал това общение да бъде насила, не е искал светът и човекът да бъдат принудени да бъдат в общение с Него, а да бъдат свободни, съответно общението с Господа, със Създателя на всичко съществуващо, да бъде основано на свободата. Именно това било желанието, това била целта на Бога, когато сътворил света: това вечно общение на Неговите творения с Него, Твореца.

Но, както казахме, това предполагало свобода, съответно Бог дал на човека възможност да осъществи общението или пък да го отхвърли. Защото свободата предполага и възможност за негативен отговор и именно това се случило (за което имаме забележителен разказ в книга Битие), когато първите хора Адам и Ева всъщност отхвърлили общението с Бога. Те със своята постъпка сякаш казват: не, ние не искаме общение с Тебе, ние искаме вечен живот, искаме вечно съществуване, но сами за себе си, искаме да черпим това от тази природа, която ни заобикаля, и от нашата собствена природа. Впрочем тъй като човешката природа е сътворена от нищото, тъй като е, по думите на свети Атанасий Велики, битие от небитието, това значи, че същността на този свят е в нищото, защото по Божия воля той е възникнал от нищото. А след като е така, човешката природа и природата на този свят не могат да дадат вечно съществуване; затова смъртта, която дотогава била само възможност, станала реалност. Смъртта станала реалност на нашето съществуване и нашия живот. Но Господ, Който е сътворил всичко съществуващо, не искал да допусне този свят да изчезне в небитието, да погине, да се изгуби, но решил да изпълни Своето домостроителство, тоест Своята грижа за този свят и във времето, което ще дойде. И наистина, тогава, когато времето се изпълнило, когато това било угодно на волята на Бог Отец със съдействието на Светия Дух, второто Лице на Света Троица, Син Божий, вечният Божий Логос се въплътил, станал човек, станал един от нас, оставайки Бог.

Защо било необходимо това? Именно поради това, че Бог е съвсем различен от нас, Бог е толкова различен от нас, колкото не можем и да си представим. Нито можем да опишем с думи Божията природа, нито можем да си я представим. В традицията на Православната църква съществува т. нар. апофатическо или негативно богословие: за Бога можем да кажем много неща – че е добър, че е вечен, че е праведен, че е безкраен и т. н. Но всичко това, казват отците, начело с Дионисий Ареопагит, са относителни понятия и те в действителност не могат да изразят в пълнота Божествената тайна, затова отците пред тези определения поставят едно „пре” или „свръх”. Така казваме, че Бог е „свръхвечен”, „свръхестествен” и т. н. Но не само в смисъла, че Бог е добър като нас, хората, но и много повече от това. Гръцката дума „хипер” всъщност означава нашата дума „добър“, „праведен“ и т. н. – така всичко онова, което приписваме на Бога, всъщност не може да опише Божията същност, Неговата природа. Следователно Бог толкова се различава от човека, че не само не можем да изкажем и да опишем това с думи, но и не можем да си представим какво Бог в действителност е. Тъй като Бог е толкова различен от нас, всички наши човешки усилия Той да бъде обяснен – а такива усилия е имало в историята на света, в различни религии и философски учения – не могат да дадат плод и остават безуспешни. Затова е било необходимо Бог всъщност да бъде Този, Който да преодолее празното пространство, да преодолее пропастта между човека и света – от една страна, и между човека и Твореца, от друга, и това станало именно в акта на Въплъщението на Сина Божий. Вечният Божий Логос преодолял тази пропаст, станал един от нас, и така да се каже, Той станал мостът, чрез който можем отново да се съединим с Бога.

С няколко думи и, естествено, твърде ограничено, това е, което наричаме Христова тайна и обща тайна на спасението. За това свидетелстват апостолите в Новия Завет, които са имали истинско общение с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, когато казват „което ръцете ни са попипали, което сме видели с очите си, за това и свидетелстваме”. И така, общението с Бога, Който сега е бил видим, Който сега е бил осезаем, Който е бил достъпен за хората – това е новото под слънцето, което всъщност е дошло на земята; това е, което е дадено на хората, това е тази Христова тайна. Между другото, на Възнесение Господне, четиридесет дни след Неговото Възкресение, виждаме, че Господ си тръгва от нас. Той се възнесъл пред апостолите на небето, а те сякаш Го молят и казват: „Господи, не ни оставяй”, но Господ отива при Отца и казва: „Ако не замина, Дух Свети няма да дойде при вас”. Следователно Възнесението на нашия Господ Иисус Христос било необходимо именно за да се осъществи тайната на Църквата. Именно десет дни по-късно, десет дни след Възнесение Господне, Дух Свети слязъл над апостолите. Това събитие е описано в Свещеното Писание. Там се казва, че те били събрани на молитва в горницата, че Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над тях. Дух Свети слязъл над тях и затова честваме този ден като рожден ден на Църквата, тоест на основаването на Църквата.

Тайнството Евхаристия

Главно Тайнство и сърце на Църквата е именно светата Евхаристия. Знаем, че нашият Господ на Тайната вечеря преломил хляб, дал го на Своите ученици и казал: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете”. Също така поднесъл чаша след вечерята, като казал: „Пийте от нея всички, това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете”. Ето защо светата Евхаристия, светата Литургия представлява централно Тайнство. Тогава Бог ни е показал много тайнствени неща – показал ни е, че тук осъществяваме общение с Него. Но също така ни е показал, че не можем да осъществим това общение сами по себе си и за себе си. Показал ни е, че до Бога можем да достигнем единствено заедно с другите хора и единствено едни чрез други. И това се вижда много добре, когато служим света Литургия.

За да служим света Литургия, наистина сме необходими едни на други. Необходимо е да съществуват различни църковни служения, които дават възможност да се служи Литургия. В православната Църква не е свойствено свещеникът или епископът сам да служи Литургия, дори и да няма други хора, които да присъстват, но винаги трябва да присъстват поне няколко души, а най-добре и желателно е да бъдат колкото се може повече. Защото в Църквата съществуват различни служения. От друга страна, презвитерите, които обкръжават епископа, представляват събрание от апостоли, които също така свидетелстват истината, че тук епископът е на мястото на Христос. Тук са дяконите, които изобразяват ангелските сили, и Божият народ (Божият лаос), който също така присъства и който активно участва в богослужението със своето „Да бъде” и „Амин”, със своето „Господи, помилуй”. Именно затова в Православната църква никога не може да се служи Литургия, ако не присъстват чиновете, ако не присъстват църковните служения. Следователно, братя и сестри, това ни показва, че можем да се спасяваме само ако сме в общение едни с други, че общението е единственото предварително условие за нашето спасение и че не съществува индивидуално спасение. На тази основа можем да разглеждаме и да изследваме практиката на Православната църква, когато става въпрос за останалите свети Тайнства.

Тайнството Кръщение

Светото тайнство Кръщение – предполагам, че всички знаем това, е тайнство на влизането в Църквата, чрез него ставаме членове на църковната общност. За съжаление, през вековете и в по-ново време са преобладавали практиките, които са индивидуализирали Тайнствата и са ги отделили от светата Литургия. В древната Църква и Кръщението, и Миропомазването, и светото Тайнство Брак, както и други Тайнства, са били свързани непосредствено със светата Литургия (светото тайнство Свещенство е останало свързано с нея и до днес). Ако разгледаме нашия днешен типик, богослужебния устав на нашата Църква, ще видим, че Кръщението се е извършвало като съборен чин, а не както днес го разбираме като нещо индивидуално за всеки човек, за неговото семейство и приятели; нещо, което се извършва в някой ъгъл на храма и не показва никаква връзка с цялата общност.

Древната Църква е имала по-различна перспектива, която, струва ми се, повече е съответствала на онзи автентичен израз и на самото битие на Христовата църква. Кръщението се е извършвало само няколко пъти годишно, на големи празници, и в днешния богослужебен устав все още се пази споменът за това. Виждаме, че пасхалното богослужение (службата за Възкресение) е било много приспособено към нуждите на Кръщението, към общото съборно кръщение на голям брой нови членове на Църквата. Индивидуалното или отделно кръщение се е прилагало само в някои особени случаи. Постепенно кръщението започнало да се извършва индивидуално по практически съображения. Именно когато повечето възрастни хора вече били въцърковени, станали членове на Църквата, дошъл редът да се кръщават децата. Тъй като малките деца не преминавали катехизация, тогава са започнали да се кръщават индивидуално. В днешно време, струва ми се, когато пак имаме по-голям брой възрастни, кръщаващи се в зряла възраст, би било добре и необходимо отново да се установи институтът на оглашението, тоест подготовката на хората за свето Кръщение. Днес в нашия чин на Кръщението виждаме много елементи, показващи, че именно то е вход в Църквата. Виждаме например изгонването на злите духове от пристъпващите към кръщение, т. нар. екзорцизми. За съжаление, днес се забелязва, че в практиката екзорцизмите много често се съкращават и дори се прескачат, тоест изцяло или частично се изоставят при кръщаването, което не е добре, защото именно екзорцизмите свидетелстват, че целият свят лежи в злото, че е необходимо неговото обръщане и присъединяването на този свят към Бога. Някога в Църквата е имало практика тези екзорцизми дори да се повтарят няколко пъти, и по-късно, след време да се четат отново, и едва след неколкократното им повтаряне, човекът е бил кръщаван.

Ако се вгледаме в днешния чин на тайнството Кръщение, забелязваме много елементи, които може би не са достатъчно ясни, именно поради това, че кръщението донякъде е извадено от този литургичен контекст. Виждаме например онова известно трикратно обикаляне около аналоя с иконата, или около аналоя с Евангелието, когато пеем: „Елици во Христе крестистеся”, тоест „Вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте”. Днес това защо обикаляме три пъти в кръг остава малко неясно. Впрочем ако разгледаме древните устави, ще видим, че това всъщност е бил тържественият вход в Църквата. Именно епископът заедно със свещениците и новопокръстените тържествено влизат в Църквата, той въвеждал новопокръстените и започвала светата Литургия.

Може би и днес би трябвало да държим сметка и за времето на кръщението. Въпреки че днес не е възможно да се върнем към древната практика на извършване на кръщения само в някои празнични дни, може би не е съвсем уместно онова, което преобладава в съвременната практика – да се кръщаваме по всяко време, а най-често след Литургията. Именно в древната Църква изобщо не е била възприета практиката да се кръщава след Литургията, както и каквото и да било извършване на някакви Тайнства след края на Литургията, защото Литургията всъщност е едно явяване на Божието Царство. Царството Божие е дошло, за това свидетелстваме, когато извършваме светата Евхаристия. Затова причината за онзи древен обичай да не вършим каквито и да било дейности от физически или друг характер, на празници, отбелязани с червено в календара, е именно защото когато служим Литургия, тогава свидетелстваме, че Царството Божие е дошло, а в Царството Божие няма труд, няма пот и т. н…. Затова в тези дни не работим. От друга страна, би било добре в наше време отново да обърнем внимание на този съборен характер на светото Кръщение; да можем да извършваме това Тайнство преди светата Литургия, така че новопокръстените веднага да вземат участие в светата Литургия.

Тайнството Миропомазване

Подобно на светото Кръщение, Тайнството на миропомазването също представлява поставяне на новопокръстения, който със своето влизане в Църквата е станал неин член. Това поставяне е даването на благодатния дар на неговото служение, а неговото служение е именно служението на лаик (мирянин) в Църквата. Именно днес е много важно да говорим за това, защото в нашата Църква има много хора, които са кръстени, а виждаме, че нашите храмове не са особено пълни.

Много хора мислят, че само с извършването на тайнствата Кръщение и Миропомазване вече по някакъв начин сме изпълнили своите задължения, че това е нещото, което сме получили и което е станало наше индивидуално притежание. И ето – сега сме кръстени и миропомазани, и това е всичко. Но това не е така. Кръщението и миропомазването са само началото, това са Тайнства на въвеждането в Църквата, а когато вече сме въведени в Църквата, тогава идва време да изпълняваме своето служение. Служението на лаиците е преди всичко да казват „Амин” на богослужението, активно да участват в светата Литургия. Ако например някой свещеник не идва на Църква, ние с право бихме се запитали дали той наистина е свещеник, след като не служи Литургия и не е в храма. И наистина, ако не служи Литургия, неговото свещенство ще бъде поставено под въпрос. Както и свещенството на епископа или на дякона. Така е и когато става дума за лаиците – без разлика. И лаиците (което не означава невежи хора, а Божи народ) са призвани да участват в богослужебния живот на Църквата преди всичко и на първо място в Литургията, защото това е нещото, заради което сме кръстени, заради което сме миропомазани. Това е служението, на което ни е поставил Дух Свети.

Тайнството Свещенство

В този контекст можем да видим и другите Тайнства на Църквата, имащи своето изпълнение в светата Евхаристия. Тайнството Свещенство все още, слава Богу, не е възможно да си представим извън светата Евхаристия, извън Литургията. Именно ръкоположението в чина на дякон, презвитер или епископ винаги и по всяко време в Православната църква се извършва на Литургията, защото всички свещени чинове всъщност се поставят, ръкополагат се за служене на светата Литургия. Оттук и свещенството не трябва да се разглежда като индивидуален благодатен дар, даден на някого, но той зависи от неговото място в светата Литургия. Това виждаме и когато се ръкополага кандидатът, след неговото ръкоположение, когато епископът му предава отличителните знаци на неговия чин. Ако става дума за дякон, това са стихар и орар; ако става дума за свещеник, това са елементите на свещеническата одежда, при което народът възкликва „Аксиос”, или „Достоен“. Някъде има тълкувания, че това „Аксиос” или „Достоен” всъщност е одобрение, акламация, че то е, така да се каже, един вид избор на свещенослужител от страна на народа. Но това не е съвсем точно, защото народът всъщност не може да каже „Недостоен”, или може, но преди Литургията. А тук виждаме, че светото Тайнство е извършено, следователно ръкоположението е извършено, молитвата на ръкоположението е прочетена, и едва тогава всъщност народът е призван да възкликне „Достоен”, с което той свидетелства, че е видял присъствието на Светия Дух на кандидата, че Божия Дух е Този, Който е удостоил кандидата. Така и тайнството Свещенство е съборно Тайнство, което конституира Църквата, както и светите Тайнства Кръщение и Миропомазване.

Тайнството Брак

В древната Църква не е съществувал някакъв специален обред, както съществува днес, на светото Тайнство Брак. Всъщност това Тайнство се е вмествало, така да се каже, в няколко благословии, преди всичко на епископа, неговото одобрение за това тази двойка да може да живее като мъж и жена – което значи тяхното общо причастяване. Спомен за този обичай е онази обща чаша, която виждаме при сключването на брак. Бракът в Православната църква трябва да се разбира като свето Тайнство, преди всичко като едно обещание на Бога, че с тази друга личност ще се стремим да осъществим личностно общение, че този дар на взаимно привличане, който сме получили от Бога, ще превърнем и преобразим в нещо по-висше. А това по-висше всъщност е призивът този наш брачен партньор да стане за нас уникална и неповторима личност. И въз основа на това общение с едно човешко същество в брака да разберем и да видим какъв е моделът на съществуване на Църквата, и какъв трябва да бъде моделът на нашата любов към другите хора, и накрая, към Бога, защото Бога обичаме чрез другите хора. Следователно, Тайнството Брак трябва да ни покаже точно това.

В Църквата има още две Тайнства (Изповед и Елеосвещение), за които сега няма да говорим поотделно. В някои учебници се говори за седем, а в по-ранни времена – за девет Тайнства, но те не са нещо, което е особено характерно за Преданието на Църквата. В различни времена различните обреди са се наричали свети Тайнства. Например чинът на приемане на монашество също дълго е бил смятан за свето Тайнство, а в днешно време не е, но мисля, че тази разлика няма съществено значение.

Това, което бих искал да подчертая, е, че всички църковни Тайнства всъщност достигат своята кулминация в светата Евхаристия, и само с оглед на Литургията, която е осъществяване, тоест оприсъствяване на Царството Божие, те получават своето значение. В този смисъл би било добре да правим всичко, за да покажем, че Тайнствата в Православната църква не са просто някакви индивидуални обреди, отнасящи се само до отделния човек, а това са свещени действия, които се отнасят до цялата Църква, до цялата евхаристийна общност.

Дискусия: въпросите на публиката

Каква е Вашата позиция за необходимостта от често причастяване?

Струва ми се, че въз основа на онова, което четем в писанията на светите отци, всъщност първо трябва да говорим за необходимостта от редовно причастяване. Тоест не става дума за броя и за това дали е необходимо да се причастяваме четири или четиридесет пъти годишно и повече. Досега говорихме за светите Тайнства – че те не трябва да се възприемат и преживяват в индивидуален смисъл. Ние се спасяваме чрез Евхаристията – в смисъла, че когато се съберем всички заедно на едно и също място, около Господнята Трапеза на светата Литургия, тогава всъщност показваме, че Светият Дух слиза върху нас, тогава показваме, че сме Тяло Христово. Там виждаме, че когато свещеникът казва „Светинята е за светите” и след това пристъпваме, сами съзнаваме, че всички ние според някаква обективна мярка за нашата греховност, далеч не сме свети, дори и тогава, когато сме постили строго и много сме се трудили, при всички случаи пак сме грешни. И свещеникът призовава светите към Светинята, а ние, макар и да не сме свети, пристъпваме. Пристъпваме, а в действителност пеем: „Един е свят, Един е Господ Иисус Христос, за слава на Бог Отец. Амин”.

Следователно чрез Христовата святост – затова, че участваме в Христовата святост, ние се удостояваме да се причастим със светите Тайни. Ние, естествено, е необходимо да се стремим по всякакъв начин да направим нашия живот съзвучен с общението с Бога, защото на Литургията имаме опита на нещо друго, нещо, което не е от този свят, опита на любовта към ближния. Измерението на тази любов към ближния на Литургията не е чисто психологическо, а екзистенциално, защото всъщност виждаме, че ако този друг го няма на Литургията, тогава го няма и нашето спасение. Всъщност другият е източникът на нашето спасение. Ако няма свещеник, тогава нямаме Литургия; ако ги няма останалите хора, останалите служения в Църквата, тогава не можем да се молим на Бога, не можем да имаме общение с Него, не можем да служим света Литургия на Бога. Ако държим всичко това в ума си, тогава всеки от нас трябва да изпълнява своето служение. А това служение включва и причастяването. В църковната практика на древната Църква е било напълно чуждо присъствието на Литургията без причастяване. В Литургията на свети апостол Яков, една от най-древните Литургии, която е запазена, съществува призива: „Всички, които не можете да се молите на Бога, излезте”. Това, естествено, не значи, че физически не можете да изговаряте молитви към Бога, а на практика значи, че тези, които не могат да се причастят, са призовани да излязат.

И така, в днешно време трябва благоразумно, естествено и по благословение на съответния епископ, да постъпваме по този въпрос. Моето мнение е, че всички, които са кръстени, с това са призвани да се причастяват на всяка Литургия, която Църквата служи. Ако чувстват пречка или укор от страна на съвестта си заради своя начин на живот, който не е в съгласие с опита на общението с Бога, то за това съществува изповед и тази изповед е пред енорийския свещеник или служещия духовник. В изповедта ще се види дали за тях е по-добре този път да не се причастят (или може би и за по-дълго време да не се причастяват).

Ранната Църква е имала много строги правила, които говорят за това. Не можем да служим и на Бога, и на мамона, не можем да казваме, че живеем в Църквата, а в същото време да се държим и да постъпваме като езичници или още по-лошо и от тях. Това е от една страна. Но, струва ми се, че не е плодотворна идеята да се опитваме да примирим своя в действителност нехристиянски живот с живота в Църквата, така че да намерим удобен за нас компромис, при който и да не се причастяваме, и да продължим да живеем нехристиянски. И тогава само няколко пъти в годината, може би седмица, ще попостим и ще си кажем: „Ето, сега съм станал достоен поради това, че съм постил една седмица”. Струва ми се, че това по някакъв начин е опит за спогодба с Бога, която не вярвам да е особено успешна. Също така, от друга страна, цялото Предание на нашата Църква или голяма част от него свидетелства за това, че винаги е било приемано за нормално кръстеният християнин, когато се служи Литургия, да се причасти, освен ако няма някаква специална причина за това да не се причасти на тази Литургия, тоест, ако е извършил някакъв грях, който го отделя от общението с Бога.

Бихте ли ни казали нещо повече за значението на Десетте Божии заповеди за християните?

Когато говорим за Божиите заповеди, Сам нашият Господ, отговаряйки ни на този въпрос, казва, че Десетте Божии заповеди, а и всички други заповеди, които Господ ни дава в Стария Завет, се свеждат до следните две: „Възлюби Господа, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум, и възлюби ближния си като себе си”. И действително, накрая, когато погледнем, ще видим, че и Десетте Божии заповеди се свеждат до въпроса наистина ли обичаме Бога с цялото си сърце и наистина ли обичаме ближния си като самите себе си. Защото ако правим тези две неща, тогава няма да нарушим нито една от Десетте Божии заповеди. Ако обичаме ближния, тогава няма да го крадем, няма да го убиваме, ако обичаме своя брачен партньор, няма да прелюбодействаме и т. н. Ако обичаме Бога, няма да произнасяме напразно Неговото име, няма да се кланяме на други богове, освен на Него Единия. Следователно, любовта всъщност е мерило, а заповедите, които намираме в Стария Завет, както онези, които са част от Десетте Божии заповеди, така и другите, ни упътват и трябва да ни служат като показатели за това имаме ли любов, или не. И тогава, ако погледнем този списък от Десетте Божии заповеди и видим, че някоя не сме спазили, някоя сме нарушили, това за нас е много ясен знак, че с нашата любов нещо не е както трябва, че егоизмът е надделял и че всъщност сме призвани чрез покаяние, чрез подвиг, чрез пост и молитва да се борим да придобием Божията благодат и да успеем да победим своя индивидуализъм, който в този момент е взел връх.

Как гледа Православната църква на въпроса за евтаназията? Бихте ли казали нещо и за абортите?

Доколкото ми е известно, не съществува някакво официално мнение на Православната църква. Но въз основа на това, което четем у светите отци, и което сме научили от Свещеното Писание, мисля, че можем относително последователно да направим определени заключения. В древни времена, когато медицината не е била развита, продължителността на човешкия живот е била по-кратка и при тежко заболяване в повечето случаи смъртта просто е идвала по-бързо. Днес медицината в някои случаи наистина може да помогне, слава на Бога, а в други случаи само удължава агонията на човека. Когато в някои случаи става дума за това неизлечимо болни, които дълго се мъчат, да престанат да приемат терапията, която им е предписана, аз лично, без това да е някакво официално мнение, мисля, че това не е евтаназия. Следователно, продължаването на живота, да кажем, с апарати, или с някакви медикаменти и т. н., когато няма изгледи за излекуване и т. н., самото преставане на приемането на тези медикаменти, съответно на това лечение, или изключването от машините, не е евтаназия. Но пряката опасност за живота от вземането на смъртоносни дози лекарства и т. н., като в тези случаи говорим за евтаназия – е нещо, което Православната църква никога няма да може да приеме именно защото животът е дар от Бога. Животът е това, което ни е дадено от Бога и това, към което се стремим. Той може да бъде тежък, заради болестите и различни други страдания, но и болестта, и всяко друго страдание сме призвани да преживеем като възможност и като призив от Бога да влезем в общение с Него. Този живот, който имаме, всъщност ни е даден като един повод да отговорим на Божия призив. Въпросът, който Бог отправя към всеки човек, е: „Искаш ли във вечността да живееш с Мене в общение и любов, желаеш ли това, искаш ли да бъдеш с Мене?”, това е, което Бог пита всеки човек. А ние даваме отговор в своя живот, но не просто като на думи казваме „да”, а целият ни живот, с всички наши постъпки и т. н. всъщност е един голям отговор.

Свети Максим Изповедник на едно място казва: „Здравето е добро, но не за всеки, и болестта е лоша, но не за всеки”. Понякога именно здравето и добрият живот могат да отклонят човека от Бога. Така например някой млад и здрав човек в разцвета на силите си лесно може да каже: „Аз не се страхувам от смъртта, в това няма нищо страшно за мен” и т. н. Но повечето хора знаем, или поне сме чували, че когато човек се срещне със смъртта, тогава всичко изглежда малко по-различно. Тогава човек вижда, че смъртта не е нещо нормално, а нещо, което не е естествено; вижда, че са истинни думите от Свещеното Писание, където се казва, че Бог не е сътворил смъртта. И така, Бог не е планирал за нас да умираме, планирал е да живеем вечно, и когато се срещнем със смъртта, виждаме, че тя е нещо неестествено, и затова често се обръщаме към Бога, така че болестта, дори и тежката и смъртоносна болест, може да бъде една добра възможност, един добър повод да се върнем при Бога.

Евтаназията представлява точно обратното – тя е категорично отхвърляне на този повод, отхвърляне на упованието в Бога. Всъщност основният проблем при евтаназията е, че ние всъщност се надяваме на самите себе си, на своето рационално решение: „Е, стига толкова, не искам повече да търпя, искам да завърша с това”. Не се оставяме на Бога и не се уповаваме на Него, а в действителност това е същността на нашия подвиг, да се оставим на Бога.

Що се отнася до аборта – ясно е, че това е голям грях именно защото и науката в края на краищата показва, че още от самото зачатие в утробата вече е създадено ново същество, нов живот. Впрочем, ние виждаме и също така знаем от опит, а свещениците знаят това благодарение на изповедта, че жените, които са правили аборт, много страдат от това си решение, дори и ако са минали тридесет или четиридесет години; този техен избор не престава да бъде рана в сърцето им. Това е особено показателно, независимо от твърденията на някои, че в решението за аборт няма нищо страшно.

Някои оправдават аборта с аргумента, че природата на детето още не е формирана, че не знаем дали нервната му система работи или не. Но вижте какво е нашето отношение към онези, които са починали! Тяхната нервна система вече не функционира, нито друг техен орган. Ако това са наши прадеди, които са починали отдавна, може и прахът им вече да не е останал, но ние въпреки това продължаваме да ги обичаме, и никой не може да каже, че нямаме общуване на любовта с тях, защото тяхната физическа природа е престанала да функционира. По същия начин, както онези, които са се упокоили, могат да бъдат предмет на нашата любов, така и неродените деца могат и трябва да бъдат предмет на нашата любов. Бременната жена започва да общува със своето бебе още докато то расте в утробата й, а с аборта това общуване се прекъсва – настъпва смърт, разрушение и т. н. Другото човешко същество за нас винаги е единствена и неповторима личност, то има непреходна стойност.

Затова трябва да учим и младите, че това е нещо, което не бива да вършат, защото, пак казвам – пастирският опит показва, че един такъв акт винаги оставя последици и рани в душите на онези, които го вършат. Важно е тук да се каже, че когато говорим за аборт, основно говорим за жените, а всъщност отговорността на мъжете с нищо не е по-малка. Те са онези, които са подтиквали, които са одобрявали или дори са принуждавали към този акт, било със своето действие или със своето бездействие. Така че мъжете съвсем не са освободени от отговорност.

Каква е позицията на Църквата по въпроса за донорството на органи?

Има становища на поместните църкви, изложени по този въпрос, и мисля, че те са позитивни. Дори в житията на светиите можем да прочетем как на едно място един светия, когато видял прокажен, казал: „Ето, Господи, бих искал да мога да му дам своето тяло, а аз да взема неговото, което е болно”. Господ казва, че няма по-голяма любов от тази да положиш живота си за ближните си. Знаем, че съществува и трансплантация на органи, която е животоспасяваща; например трансплантацията на костен мозък спасява деца, болни от левкемия. Често родителите или близки сродници са донори на костен мозък и това спасява живота на децата. Тук не виждам нищо спорно или лошо да се направи това и по този начин да се помогне на някого. Естествено, държавата би трябвало да се грижи за това да не се стига до някакви злоупотреби. В този смисъл трябва много да внимаваме да не се стигне до това богатите и силните, използвайки своето богатство и сила, да посягат не само на имуществото, но и буквално на частите от тялото на бедните. И тук Църквата трябва винаги, следвайки примера на Господа, ясно да казва на хората кое е неприемливо. Но завещаването на органи не виждам да е някакъв проблем, дори напротив…

Можете ли да обясните връзката между земната и небесната Литургия, какво съдържат те и дали поне ние, които сме в Църквата, можем да почувстваме тази връзка?

Земната и небесната Литургия представляват две паралелни измерения на една и съща реалност. На Литургията, когато носим Евангелието на Малкия вход, свещеникът казва: „…направи така, че с този наш вход да се извърши и вход на светите ангели“.

Следователно Божиите ангели също така участват в нашето служене на Литургията, не така, като че Божиите ангели са някъде там, а ние сме тук. Значи небесната и земната Литургия представляват една реалност, която може да се изпита опитно, и която може да се почувства само чрез вярата, но не трябва да смесваме тази вяра с психологията, нека бъда ясен. Не става дума за това, че когато дойдем на Литургия, да очакваме, че ще имаме някакви особени чувства, емоции и т. н. Светите отци учат да бъдем много внимателни с това, защото тези психични състояния често могат да бъдат и заблуди, демонски измами. Трябва да се надяваме преди всичко на нашата вяра, затова се казва, че „спасява вярата, която действа чрез любовта”, а това всъщност значи на първо място, да бъдем тук, на Литургия, да пеем, да отговаряме с „Господи, помилуй” и с „Амин”. Да продължим да полагаме усилия да служим на другите хора, да покажем своята любов към тях, към старите, към децата, към всички. Това е, към което сме призвани, а не да се опитваме по някакъв психологически начин да достигнем до онова, което ще се покаже едва тогава, когато Господ дойде в славата Си, едва тогава, когато видим лице в лице онова, което сега само предвкусваме. А това е именно светата Евхаристия, тоест Царството Божие. I www.eparhija-gornjokarlovacka.hr

 Беседата е публикувана със съкращения

 

Превод: Татяна Филева