Светотайнствената изповед

Изповедта в Църквата е фундаментално тайнство, но нуждата от изповед, т.е. да изречем на глас пред друг нашите слабости и грешки, ни е  присъща като човешки същества. Така говори и св. Ап. Яков : „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други…“ (Иаков 5:16 – бел.ред.). Именно като слаби  ние имаме нуждата да се изповядваме, да споделяме, да излезем извън себе си, да направим ретроспекция на стореното дотук.

Някои травми в нашия живот не можем да държим в себе си, тъй като колкото и силно се опитваме да ги заровим и потиснем, те винаги се връщат като бумеранг и действат разрушително в нас. Това казва и съвременната психоанализа, съвременната психология. Действия, мисли и чувства, които по някакъв начин ни отдалечават от Бога и от ближния, действия, с които сме наранили другите, а с това парадоксално сме наранили най-вече себе си,  ние искаме да назовем ясно. Самият факт на изказването на греховете означава осъзнаване, че ние не се отъждествяваме с грешките и слабостите; че макар и извършени от нас, то те не са част от нашата идентичност, ние ги разпознаваме  като нещо чуждо, което искаме да изхвърлим, като опетнена дреха, която искаме да съблечем. Защото изповедта е точно това – да кажеш нещо, което чувстваш, че е чуждо на теб, чуждо на твоята природа, нещо което действа против теб. То е травма, за която съжаляваш, която често пъти е толкова съкровена, че дори изпитваш срам да я изкажеш. Но срамът не трябва да спира изповядващия се, още повече, че Самият Бог е  пожелал да понесе срам заради нас. Той е бил съблечен гол пред погледите на тълпата, понесъл е заплюване, плесници и бичуване. Унизен е, изведен е отвъд стените на града като животно и разпънат на кръст. Следователно срамът в изповедта  може да се приеме като вкусване на смърт, след която има възкресение. Срамът е полезен, тъй като е своеобразна смърт на имагинерния образ, който често пъти създаваме за самите нас и браним с цената на много болка и конфликти.

Може да се каже, че изповедта е акт на покаянието. Покаянието  е процес, за който буквално се използва гръцката дума   метаноя (μετάνοια) – преумление, промяна на ума, радикално изменение на начина на живот.

Можем още и да кажем, че покаянието е дълбокото осъзнаване, че си излязъл на грешен път, но имаш желание да се завърнеш на правилния. На едно още по-дълбоко ниво човек осъзнава, че е ощетил любовта на Бога, загубил е благодатта,  че е прахосал даровете Му, стъпкал ги е в калта и сега отново търси любовта на Любимия, Който го е възлюбил.

А самата изповед е акт, който свидетелства пред Църквата за покаянието на изповядващия се. В началото изповедта е била една единствена и пред всички. По време на гоненията, когато християните са отпадали от църквата, те са били длъжни пред цялата църква да изповядат своя грях, и така  църковната общност да се моли за тяхното опрощение и да ги приеме в себе си; така ставало и с другите тежки грехове. Църквата е жив организъм, макар и облечена в дрехите на институция, тя остава жива общност, назована от св. ап. Павел  „тяло Христово“, а християните  „поотделно – членове“ (вж. 1Кор. 12:27– бел.ред.). Така че в ранното християнство изповедта е ставала пред хората. После обаче нещата постепенно се променят…

Каква е била изповедта в древната църква? Изповедта е била акт, който се е извършвал, когато някой от християните е отпадал от Църквата чрез най-тежките грехове, а именно – отричането от Христос, убийството, прелюбодеянието, блудството.  Чрез тези грехове и днес отпадаме от Църквата.

Защо точно те налагат излизане от църковната общност?

Когато се отречем от Христос, ние вече не сме членове на Неговото тяло, защото доброволно заявяваме, че не сме християни, и Христос, уважавайки нашата свобода, ни пуска да си тръгнем. (срв. Мат. 10:33– бел.ред.). Печатите, с които сме миропомазани в тайнството, се разрушават.  Ако убиваме, то ние лишаваме нашия ближен от дара на живота, който дава единствено Бога на всеки от нас, и нарушаваме Неговите заповеди (Изх. 20:13– бел.ред.). Жена може да  убие своето дете в утробата си и така да го лиши от възможността то да се роди,  но за това действие често пъти е виновен най-вече мъжът, който или активно или чрез бездействие и отказ да  поеме отговорност подтиква жената да извърши аборт… Това е тежко престъпление спрямо любовта. При прелюбодеянието се ощетява любовта на съпруга или на съпругата, омърсява се  брачното ложе (Евр.13-4– бел.ред.), проваля се и  целта на брака „да бъдат двамата една плът“ (Срв. Мат. 19:5-6). При блудството другият се разглежда  не като личност, а като обект, като функция или средство, като тяло, което може да се  използва.

Всички тези грехове, макар и извършени срещу нашия ближен, тъй като всички са ни ближни, са и срещу Църквата. Трябва да знаем, че като християни сме призвани към святост, а извършвайки тежки грехове, които са несъвместими с живота на  Църквата, която е чиста свята, ние автоматично се отлъчваме от нея. Това е много важно да се разбере, че  Църквата не ни отлъчва, а ние сами себе си отлъчваме от нея.

Така че трябва да поемаме нашата отговорност, да отбягваме всячески греха, тъй като тези тежки грехове  помрачават взаимоотношенията ни с другите, грехът се извършва срещу другите, но с това и срещу Бога. Нещата са свързани като скачени съдове.  Грехът винаги е срещу някого, той е срещу личността, може да е и срещу нашата собствена, така е при извършването на самоубийство или на други грехове срещу тялото ни…

Това са тежките грехове, за които в древната църква се е изисквала изповед, така е и днес  – да отидем при презвитера или епископа, да кажем: „Аз не съм това, аз не се отъждествявам с този грях. Ако съм убил, да съгласен съм, че трябва да мине време, докато сторя плодове на покаяние… Аз съжалявам за това и моля Бог да ме приеме отново в Църквата си“. Това може да са години на покаяние – понякога е ставало така. Ако съм изневерил на моята съпруга, аз виждам това като отделяне от нея, отделяне от Църквата. Спирам връзката си, която разрушава моето семейство,  идвам в църквата и казвам: „Аз искам да започна отново, и Църквата да ме приеме, както ме приема и моята жена.“ Това е покаянието – едно правилно стоене пред Бога и пред хората.

А каква е функцията на епископа или презвитера, който приема каящия се? В молитвата на тайнството Покаяие свещеникът се моли: „Аз съм само свидетел, да свидетелствам…..покаянието“. Презвитерът не е гуру или човек, който има свръхестествени възможности, съдия който може автоматично да опрощава греховете на човека. Нищо подобно. Свещеникът е свидетел, който свидетелства пред Църквата, пред общността, че този човек има в себе си покаяние. Заради това тази изповед се е наричала Светотайнствена изповед – нещо, което е свързано с връщането в Тялото Христово, по тайнствен начин от смърт към живот, от грях към святост.

Пак казвам, свещеникът е само свидетел и нищо повече. Защото Бог прощава тези грехове. „Връзването и развързването“ (Мат 18:18 – бел.ред.…) е връзка, комуникация, нищо повече, а Бог прощава греховете. Поради това втората молитва в Требника, която свещеникът чете и днес при тайнството Покаяние: „С дадената ми от Бога власт ти прощавам греховете…“ е чужда на Православието и е попаднала там, под влияние на римокатолическото богословие през 17-18 век.

През IV век в Църквата идват много хора от езичеството. Те са нямали тази ревност по Бога като първите християни, макар че това е доста спорно – щом св. ап. Павел нарича коринтските християни „светии“, а после започва да говори, че те търпели такова блудство, каквото нямало и при езичниците…(1 Кор. 5:1) Нещата са спорни. Но когато маса от хора влизат в църквата заради добър пост в обществото,  заради ниски данъци (защото и това се е случвало в новокръстената Римска империя), нивото на нравствеността постепенно запада.  Пактиката на изповедта пред презвитер от обща, т.е. пред всички в църквата,  става тайна изповед, тъй като някои тежки грехове са водили и до наказание, според законите на Римската империя. Ако е било убийство, тези хора е можело да бъдат преследвани от тогавашните власти.

В по-късните векове изповедта е можело да се извършва и пред монашеството – то вече е било достатъчно развито в края на IV век. Изповедта се извършвала пред  духовен старец, не е било задължително той да е ръкоположен презвитер или епископ. Монахът  е изслушвал изповедта, давал практически съвети и се е молел за съгрешилия пред Бога. Тази практика най- вече се разпространява след упадъка на свещенството в градовете през 7 век, където монашеските центрове били единственото място за духовно ръководство както на монаси, така и на миряни.

През вековете обаче тези два вида изповед – Светотайнствената, за тежки грехове, и монашеската, при която всеки монах изповядва помислите си пред духовния си старец, постепенно са се смесили и днес имаме съвременната форма на изповедта като откриване на помислите и изповядване на грехове.

Опасно е да приемаме традицията на Църквата легалистично, като сбор от правила и норми. Нека погледнем Страшния Съд. Тези, които са праведни и поставени от дясната страна на Бога в притчата, казват на Господ: кога направихме тези неща? Кога беше гладен и те нахранихме, кога беше гол и те облякохме, кога сме направили това за теб? Тоест те обвиняват себе си, те поставят себе си долу. Виждате, Бог не ни съди, ние ще се съдим накрая. Христос им казва: на тия най-малките Мои братя ако сте го направили, тогава и на мен сте го направили (срв. Мат. 25:36-40 – бел.ред.). Тоест съдът, или по точно самосъждането не е мазохистично осъждане, а едно изпразване от себе си, от егото си,  едно слизане буквално надолу. И Господ няма да съди тези хора. Той не съди два пъти – ако ние се осъдим, Господ няма да ни съди. Сега вижте другите, от лявата страна, грешните, които казват: кога беше гол, а не сме те облекли? Ако те бяхме видели, щяхме да го направим… (срв. Мат. 25:44 – бел.ред.)… Това е наглост, изпълване със себе си. Когато един човек е изпълнен със своето его, със своя егоцентризъм, там няма място за другия, той не вижда другите около себе си. Покаянието не е разкаяние на психологично ниво – „аз направих нещо, но той/тя си го заслужаваше“. Така идва това „разкаяние“, то е психологично успокоение, че да постъпили сме лошо, но другият ни е предизвикал. А онова покаяние, метаноя, е да дълбаеш надолу, да слизаш все по-надълбоко, без да се извиняваш. Метаноята означава буквално да паднеш и да станеш – това правим и по време на Великия пост с големите поклони.

Когато разсъждаваме за покаянието, не бива да формализираме изповедта. Така се случва с много от нас, които идваме, за да успокоим нашата съвест, за да получим утеха. Когато нямаме дори толкова тежки грехове, ние идваме в църквата, за да изповядаме малките си грехове. Те обаче не изискват светотайнствена изповед, те формализират изповедта. Считам, че трябва да се направи разграничение – кои са онези грехове, които отлъчват от Свето Причастие, тоест от Църквата, и кои са греховете, за които ние се молим за прошка в литургията.

Ако погледнете структурата на литургията, тя е подготовка, за да се причастим. Там има молитви на покаяние за всичко, това е една служба на покаянието и хвалението. И когато ние видим кулминацията (жалко, че ние, свещениците, не четем тези молитви на глас и не се разбира), ние ще разберем, че цялата литургия е литургия изпълнена с молитви за покаяние. И покаянието не е в този психологичен смисъл, а на това радостно връщане отново и отново на тази трапеза. Защото човекът забравя и трябва да си припомня и благодари непрестанно за това, което се е случило за нас, как Господ ни е възлюбил и  е дошъл за нас .

Тази тема е проблематична, защото благодарение на „вавилонския плен“ на православното богословие, който се случва през XVII-XVIII век под влияние на римокатолическото схоластическо богословие, се оказва, че изповедта и покаянието се разглеждат като условие за причастие. По някакъв начин сме виновни и ние, че причастието, евхаристийният живот на християните запа̀да, като участието им се свежда до един път в годината след надлежна изповед и пост. В България има катастрофална ситуация, в която се служи литургия, а храмовете са празни. Или се служи литургия (литургия означава дело на народа, на целия народ), а само свещеникът се причастява.

Какво се е получило? В църквата, в която служи свещеникът в неделя, има хора, които нито прелюбодействат (имат съпрузи и деца), нито са се отрекли от Христос (не ходят на врачки и гледачки), нито са убили някого, а не се причастяват. Защото е нужна светотайнствена изповед, предшестваща от 5 дни пост. Да, но за тях не е нужна тази изповед и този задължителен пост, достатъчно е да се пости когато църквата пости (т.е. сряда и петък и останалите 4 поста– бел.ред.). Ако ние им прочетем тази молитва: „Присъедини го в Христа Иисуса Нашия Господ…“, това е някаква шизофрения – този човек вече е присъединен, тъй като не е отпаднал от Църквата и ние може да се окажем  виновни, че формализираме тайнствата. Ако няма тежки грехове, то свещеникът може само да благослови този човек за причастие, а не да го задължава да се изповядва и да пости. Когато говорим за изповедта, за причастието, за връзката между тайнствата, ние трябва много сериозно да обмислим всичко, да се върнем в традицията на църквата, да махнем това, което е чуждо влияние, и да остане Православното предание.

Човек трябва да е дорасъл за изповедта. Може ли да има изповед, в която човек казва, че няма грехове? Какво можеш да му кажеш – че е много грешен? Ако той не го чувства, няма смисъл от това. Мисля, че Господ открива на човек колко е далеч от Него постепенно. За това трябва време и търпение. Един човек, когато дойде  за първи път в църква, не знае, че това, което е извършил, е било грях. Той няма още такова съзнание.

Каква е разликата между нас, християните, и останалия свят? Ние, правейки нещо, знаем, че е грях. А останалите нямат съзнанието, че някои действия ги отделят от Бога и от ближния. А когато Господ открие това в сърцето на човека, тогава вече започва да действа Божията благодат. Опитайте да обясните това на някого, който смята, че грехът му е норма – всичко е много деликатно. А светците знаят, че са най-грешни, защото колкото повече се приближават до Бога, толкова повече виждат,  че всичко, което имат като дарове, е от Бога, че нямат нищо собствено. Те осъзнават това и наистина се смятат за грешни. Не е лицемерие, когато светците казват: „аз не съм извършил нищо добро на тоя свят“. Ние го казваме и в литургията – преди освещаването на даровете свещеникът или епископът казва: „Не поради нашата праведност, защото ние не извършихме нещо добро“… Дяволът как се е отделил от Бога? В един момент си е помислил, че всичко, което има, е негова собственост,  а не е дар от Бога.

Кога идва покаянието? Много е добър примерът с блудния син. Когато той идва в себе си и тръгва да се връща при баща си, изповядва: „Аз не съм достоен да се нарека твой син“, а баща му го целува и казва: „Дайте пръстен на ръката му, дайте да заколим угоеното теле“, тогава този млад човек започва да плаче, тогава вече идват плодовете на покаянието. Не когато идва в себе си, не когато изповядва прегрешенията си дори, а когато вече му е простено, когато е засвидетелствана любовта към него, тогава вече идва истинското покаяние. То може да бъде процес, който трае много дълго – да кажеш: „Господи, аз толкова много направих, толкова се отделих от Тебе и от моя ближен, но когато виждам Твоята любов, аз започвам да Те славя“. Ето това може да стане начало на дълбокото покаяние. Авва Агатон, умирайки в пустинята като аскет, извършил много подвизи и чудеса, заобиколен от своите ученици им казва: „Аз умирам на седемдесет години, пък не положих основа на моето покаяние“. Това вече е дар на Светия Дух.

Източник: Сп. „Свет“, бр.1/2021