Синдромът на по-големия син: „Господи, защо не си справедлив, а си човеколюбив?“

Днес ще говорим за притчата за блудния син и ще разгледаме един неин аспект, който досега не сме подчертавали – за разликата между блудния син и неговия по-голям брат…

Блудният син имал една черта – отвъд своята бунтовност и желание сам да се разпорежда с живота си (и по този начин да уязви връзката си с Бога), той не правел никакви сметки. Дори и в своя грях. Взел имуществото и без капка благоразумие, прахосал всичко. В своето желание, в своята страст сам да намери радостта, той не правел сметки, че може в даден момент да се изчерпи. И това, което изглежда укоримо, в крайна сметка говори за известна автентичност; тоест въпреки че се отдал на греха, той нямал лукавството да помисли как да предпази себе си. И това, което наистина е грях, въпреки това крие в себе си една чистота. Затова и без сметки се върнал обратно при своя баща. Той не си помислил: „Ще стана за резил! Не мога да се изложа така! Какво да кажа след всичко, което направих? Не мога да призная, че направих грешка!“. Вместо това той се втурнал обратно към дома, не гледал да оправдае себе си, и въпреки че отишъл да си угажда, той бил незащитен спрямо греха. Затова, когато решил да се върне при Бога, бил незащитен и от Божията любов.

А какво направил по-големият син? Той бил много последователен в следването на своя дълг, но правел сметки. Откъде можем да направим този извод? От начина, по който той реагирал на празненството, организирано в чест на завърналия се негов брат. „Аз направих толкова много неща, никога не наруших твоя заповед, татко, а ти нищо не ми даде!“, си казвал мъжът. Той избрал да следва дълга, очаквайки това да му даде сигурност, разчитал този път да подсигури спасението му и този избор го карал да се чувства праведен. И тук следва въпросът: ако някой прави добро, дали го прави без сметки, или с някакви очаквания нещо да спечели. Дали го прави от сърце или с очакването за полза? Така и по-големият син правел всичко, каквото му повелявал дългът, но без да отдава сърцето си, без да укрепва връзката си с ближните и с Бога. Той правел всичко това, уверен, че така ще спаси собствената си личност. Индивидуално спасение обаче не съществува. Може да си в Църквата, да следваш нейното учение, но трябва да се запиташ дали не вървиш по този път не за да се свържеш с Бога и с ближния, а за да подсигуриш своята индивидуалност с очакването на отплата за подчинението ти: Бог да ти даде добра работа, добра съпруга, здраве. Тук и сега да те дари с хубав и спокоен живот, а в бъдеще да ти подсигури вечния рай. Единствено за твоята кожа!…

Това е голямата сметка, която правиш. И когато носиш в себе си такъв етос, тогава, подобно на по-големия син, няма да издържаш радостта на празненството на завърналия се грешник; на неправдата и едновременно с това на прошката, защото за тебе прошката ще е неправда. Когато обосноваваш индивидуалното си спасение в тази рамка, тогава всяка прошка е неправда в твоите очи, защото преобръща системата на твоите ценности. Схема, според която, ако си изряден, взимаш онова, което ти се полага, а ако си грешен, ти се въздава наказание. И затова един Бог, Който прощава на грешника, е несправедлив в твоите очи! Според твоята система Той първо трябва да отдаде чест на праведния човек, и след това, ако остане нещо в излишък от прошката, да даде и на грешника. Това е сметката, която показва липса на опита на любовта. За щастие обаче Бог не е адвокат, нито съдия, нито някаква компютърна машина. За радост, Бог винаги гледа сърцето.

Необходимо е, дори може би е по-важно да говорим именно за по-големия син, защото повечето от нас страдаме от този смъртоносен вирус, от който страда той, и можем да видим проекциите на неговото мислене в нашето всекидневие. По-големият син е в по-голяма степен блуден от блудния син, защото, както някъде казва св. Йоан Златоуст, той е корабокруширал в пристанището. Да претърпиш корабокрушение в морето, в едно бурно море, е понятно. Но да претърпиш корабокрушение в пристанището означава, че си неблагоразумен. Той бил в пристанището – в дома на своя баща, бидейки последователен спрямо неговите задължения, както сам казва – никога не нарушил заповед, никога не оскърбил своя родител. Тоест той бил доброто дете, „зубрачът“ в къщата, който никога не наскърбява, а когато някое от братчета му направи нещо криво, веднага протестира. Виждал съм такива млади хора, които след юношеството вдигат такъв бунт, че родителите им са стъписани от голямата промяна и невярващо възкликват: „Някой му е направил магия, толкова добро дете беше! И да се развали така!“ А какво всъщност е станало – въпросният младеж е изкарал от себе си онова, което някога е трябвало да изкара. Защото, ако не го изкара сега, горко на жената или на мъжа, който ще свърже живота си с този човек.

Нека си представим, че този дом, в който живее послушният младеж, всъщност е Църквата. Защо обаче сме в Църквата? И защо се вслушваме в Божията воля? Защо не се съпротивляваме и сме послушни към Отца? Някой би могъл да каже: „За да подсигурим спасението си!“, а друг пък би възкликнал: „От страх. Та кой може да спори с всемогъщия Бог?!…“ . Но когато говорим за подсигуряване на спасението, кое подсигуряване и кое спасение имаме предвид? В съвременния християнин има объркване между понятията „спасение“ и „нагаждане“. За повечето спасението е едно нагаждане и в настоящия свят, и в бъдещия век. Реалното спасение обаче е трайна борба и безпокойство, в което никога не намираш мира и винаги търсиш. Ако връзката между двама влюбени изпадне в приспивно състояние, това значи, че тя започва да умира, ако вече не е мъртва. Ако дадена връзка е жива и съществена и за двамата, винаги се бориш за нея, винаги ще си в съмнение, тази връзка винаги ще се развива.

Следователно, ако разбираме спасението като потискане на духа, тогава имаме проблем. Човекът, който върви към своето спасение, е в трайно бодърстване и търси истинното, живото и същественото. Когато човек влезе в Църквата, казваме, че става член на Тялото Христово, но ако влиза в Тялото Христово, дали е готов да изпита болка, да пострада? Защото жертвата ще предшества радостта. Някой може да заявява, че търси любовта към Бога и човеците, но в същото време пребивава в своя собствена фантазия за това какво точно представлява тази любов? Дали тя е емоционално настройване на човека? Или познание на другия и жива връзка с него чрез болката? Това е важен въпрос, защото, имайки тази идея, а именно, че любовта се изчерпва в емоционалното удовлетворение, тогава човек се скандализира от един Бог, Който не му дава това удовлетворение. А ако искаме такава любов, която да бъде наше удовлетворение, тогава не можем да се свържем същностно и с другия човек, защото ще искаме от него да удовлетвори нашата нужда. Това обаче отново не е връзка, а себезатваряне. Ако има реална връзка, ще живея в стремежа да позная другия и да удовлетворя неговата нужда. Ето защо това, че си (духовно) изряден, не означава, че ще постигнеш истинска връзка с Бога. Ще я постигнеш, ако сърцето ти закопнее за Него.

Не винаги нашите действия, макар и външно да изглеждат боголюбиви, откриват истинските намерения на сърцето ни. Ето защо е възможно един съвършен човек – педантичен, справедлив, добър, успял, с харизми, да не означава много за нас, да не ни привлича. Каква е причината? Защото отсъства нещо, което не можем лесно да обясним. Отсъстват сърдечният опит и съзнание. Човек прави всичко (и това е симптом на нашата епоха), за да изглежда добър, но неговото сърце не функционира истински. Какво означава това? Че той започва да презира гласа на своето сърце, и живее единствено със своите постижения и успехи. Какво следва от това, нима да си кажем: „Тогава няма да вършим добро!“? Разбира се, че ще вършим добро, но то ще служи за наше оправдание в степента, в която струи от сърцето ни. Аскезата в Православието се утвърждава именно по този начин – в степента, в която сърцето ме извежда от моя егоизъм. Постът няма смисъл, ако не задвижва моето сърце, ако не смирява моя дух; аскезата е свързана с целта – да смири духа ми, да ме накара да се осъзная и да стана милосърден, да се сложи край на духовната неопределеност и човекът да бъде в постоянно движение на духа.

Епохата ни е пълна с добри човеци и това е нашето нещастие. Добри човеци, чието сърце е спряло да функционира, към които може да принадлежим и ние. Какво е това? Синдромът на по-големия син. Затова такъв човек не вдъхновява никого, нито пък той самият се вдъхновява от някого. Съкрушеният, раненият, измъченият човек е този, който може да вдъхновява. Има много форми на терзание – някой няма какво да яде, друг страда от болести, но най-голямото терзание е да се бориш със собствения си ад. Ако за тебе Бог не е някаква измислена приказка, а представата ти за духовен живот не някаква ангелски изваяна фантазия, а трайно безпокойство, значи си буден човек, който знае да обича, да състрадава, да разбира, да прощава и в сърцето ти има място за всички. Тогава превръщаш тази широта на сърцето си в духовен опит, който следва опита на Божията любов. Когато обаче си единствено човек на дълга, живееш в агонията на непрестанното търсене на признание и утвърждаване. Превръщаш се в строг съдник на другите хора и в суров изобличител на техните грешки. Тогава ти си по-големият син.

По-големият син възвеличава и издига етиката над Божието лице. Бог е заменен от един човешки морал, който се подчинява на математически уравнения. Издигането на етиката в степен, в която тя да заменя Божията милост, е знак, че такъв човек не е разбрал, че животът е дар от Бога, а не постижение. Етиката е приемлива само в степента, в която представлява плод от връзката с Бога, а не отделно от Бога, не въпреки и извън Него. Защо хората страдат днес? Защото нашата цивилизация поддържа безлични закони, в чиито център уж се поставя човекът. Външно законът подкрепя човека, но всъщност, ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че той е в полза не на човека, а на нравствения ред. Не обаче човекът е създаден за нравствения ред, а нравственият ред за човека – това са фини разлики, които е трудно външно да се забележат, а се разграничават единствено от начина, по който човек преживява всяко отделно събитие.

По-големият син страдал от синдрома на доброто дете. От момента, в който неговите преданост и отговорност не били признати, лицето му от послушно и мирно се превобразило в сприхаво и инатливо. Видяхте ли каква промяна претърпяло доброто дете? То започнало да се съпротивлява, имало в себе си гняв. Знаете ли защо често добрите деца са добри? Защото се страхуват да оспорят системата, от която са обградени, и търсят признание, като погребват всякакво съпротивление в себе си. Сърцето им е смутено, а лицето благовидно. Сърцето им се бунтува, но те се сдържат, за да не се изложат и да загубят признанието на околните. Когато изчезне нуждата от благовидния образ обаче, наяве излиза целият гняв, излиза злобата, и тогава всички се чудят как така изведнъж този човек е станал такъв. Такива хора, които смятат любовта и добротата за свое постижение, могат да бъдат едни от най-коравосърдечните.

Това ни дава да осъзнаем колко нужно и благословено е, когато Бог ни отнеме благодатта. Това ни възпитава. Когато човек е закрепил своята сила, успехите, справедливостта и добротата върху себе си, в него се поражда нагласа към превъзходство и към осъждане. Какво тогава прави Милосърдният Отец? Отнема благодатта от този човек, за да разбере той, че сам по себе си е нищо, за да го предпази от прелестта на самооправданието и на упорството да отхвърля другия. Бог отнема Своята благодат, възпитава ни, прави ни чувствителни в нашата лична болка и в нашата лична трагедия, и тази чувствителност създава в нас нагласа към общение и очакване на другите хора. Ако си високомерен, спокоен и подсигурен, няма да потърсиш другия човек, ако обаче си разбит, празен, измъчен, ще потърсиш поне една дума от ближния; ще копнееш за неговата подкрепа в собствената си трагичност, ще станеш по-търпелив към другите. И с това Бог не ни наказва, а ни изпраща лекарство, понеже сме толкова самостоятелни и автономизирани в нашата лична сила, че падаме в грешката да ставаме необщителни, изолирани. Бог ни лишава от Своята благодат, за да се принудим да потърсим от другия човек една добра дума, да го погледнем в очите, защото досега сме гледали само собствената си сила; както и да потърсим Божията милост, защото до този момент сме търсили само собственото си оправдание.

Поради това нашият живот е пълен с обрати. Няма човек на тази земя, който да е прекарал един съвършено спокоен живот. Всички в живота си преминаваме през драматични събития и това е, защото не желаем да свалим от собствения си трон по-големия син. Това добро дете, което в крайна сметка се оказва лошо, властва в нас и ние не искаме да се откажем от него. И така, защо не искаме да съгрешаваме? Дали защото Бог и Неговата любов са ни спечелили и не искаме да Го загубим, или защото вече няма да се чувстваме по-висши от другите, за да можем с превъзходство да ги порицаваме? Или пък от страх от Божието наказание? Защо не съгрешаваме? От егоистичен страх или от реално разположение към любов? Онзи, който не съгрешава не поради Божията любов, а поради някаква друга причина, знаете ли на кого прилича? На един брачен човек, който обаче е отегчен в брака си – връзката му емоционално е престанала да съществува, той не прелюбодейства, защото прелюбодейството противоречи на неговите принципи, но в ума си постоянно обикаля с друга жена или с друг мъж. Но това не е ли правилно, ще възрази някой. Нима Църквата не ни е учила да бъдем хора с принципи? Този брачен човек, макар и с принципи, всъщност е един мъртъв човек. Той е ужасен повече от това да не би да прегази принципите си като прелюбодейства, отколкото от факта, че връзката му с любимия човек е умъртвена. Той е като по-големия син от притчата. Единственото, което прави, е да потиска себе си, за да не предаде своите принципи чрез прелюбодейството, а не да мисли как да възкреси и защити своята любов към другия. Разбира се, нямаме предвид това, че е по-добре да съгреши в прелюбодейството, а да възстанови тази връзка. Вместо това този човек се е окопал в идеята за себе си: „Аз съм изряден християнин, не греша. Какво друго да правя?Не мамя, работя, стоя си у дома…“ Така е и при връзката ни с Бога, когато си казваме: „Какво повече искаш от мен, Боже?! Постя, изповядвам се, причастявам се, помагам на другите, ходя на църква, правя всичко каквото трябва!“ Това са принципи, които, ако не са плод на една живо общение с Бога, са напълно мъртви. Те имат стойност само дотолкова, доколкото са спонтанни; доколкото са нашият кислород, без който не можем да живеем, а не наше себепринуждение, за да сме наред със себе си. В този смисъл не желая да мамя човека до мен, защото го обичам, а не защото ме принуждават принципите, които съм научил. Обичам го и затова не го мамя. Защото, ако не го обичаш и не го мамиш, какъв е смисълът? Така той има до себе си един робот; един спътник, който просто контролира инстинктите си, намерил е някакви отбранителни механизми и нищо повече от това.

Истинската любов поражда в нас свобода, а свободата пък ражда етоса на живота, който почита другия и живее за другия. Внимавайте, това е принципът (αρχή) на християнина – преобръщането на принудата и избирането на свободата! Изборът на живота, който се локализира в тайната на любовта. В истинската любов няма принуда, няма налагане, а има свобода. Коя е разликата между човека, който „има принципи“, и свободния човек? Единият живее сам за себе си в изтощителен стремеж постоянно да утвърждава своите постижения, а другият има за свои принципи кръста и жертвата. Но кой кръст? Кръстът, който е разпване на принципите (началствата) и властите от тоя свят – не насилствено и агресивно, а в сърцето. По-големият син избира да е добър, за да разпъва другите, а онзи, който е християнин в сърцето си, избира себеразпъването заради другия, което е преодоляване на всички форми на властта…

Трагедията на по-големия син се крие и в неговата изолация. От евангелската притча ясно можем да усетим в каква драматична степен се е изолирал той. Послушният син нямал общение с баща си, нямал и с по-малкия си брат, нямал и със слугата си. Това е трагичността на псевдодобрия човек. Знанието на слугите било по-истинно от неговото знание. Ето какво се казва в Евангелието: „А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: що е това? Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.“ (Лука 15:25-27). С други думи, слугата поставя нещата на техните реални основи – и брата наричал брат, и бащата – баща. А големият син какво казал? Той не нарекъл брата си брат, а „тоя ти син“ (вж. Лука 15:30), тоест знанието на слугите било по-висше и по-пълно от това на по-големия син, защото той бил заслепен от своята праведност. Слугите се радват на събитието – има празненство и очевидно те съ-празнуват, с което сякаш казват на послушния син: „Хайде, ела тук! Баща ти сложи трапеза, защото брат ти си дойде. Радвай се и ти!“ Големият син обаче не могъл да се зарадва и не отишъл на празненството. Искате ли да знаете какво е адът? Ето това е адът. Това празненство е св. Литургия, тя е предизобразяване на радостта в рая. По-големият син не влязъл вътре. Той още води преговори с баща си, не знаем докъде е стигнала историята… Но страстното желание да се въздаде твоята правда води дотам – до нескончаеми преговори. Защо не се разбираме помежду си? Защото още преговаряме, защото на всяка цена искаме да докажем правотата си. Всеки държи на своето право. Правото обаче води до невъзможност за споразумение, любовта от друга страна води до разбирателство.

И така, слугите се радват на събитието, а синът – не. Представете си само какъв ад: големият брат сам се изолира и чувства огромно безсилие. Заради какво – заради ината си, породен от едничката мисъл, че е онеправдан. И това му пречи да прекрачи прага на райската радост, на всеобщото празненство. Добрите дела, които той държи в ръцете си като „доказателство“ за своята праведност, са му попречили да влезе в рая. Той ги приема като нещо по-висше дори от Божието човеколюбие. Смята, че онова, което ни удостоява да вкусим радостта на празненството в рая, не е Божията милост, а нашите дела. Затова и след като по-малкият син нямал дела, големият с укор попитал баща си: „Защо си го поставил вътре? Защо си човеколюбив?“ Затова Господ казва, че покаялите се блудници и митари ни изпреварват в Царството Небесно…

За да може човек да разговаря с някого и разговорът да даде плод, преди това бащата трябва да се нарече баща и брата – брат. Преди всичко ближният трябва да бъде възстановен наистина като ближен в нашето сърце. Единствено след това разговорът може да даде резултат. Ако моят брат не стане отново мой брат, всякакъв разговор ще бъде напразен. Ако сме скарани с някого, преди да проведем разговор с него, трябва да проведем разговор със собственото си сърце и да се запитаме: „Обичам ли този човек? Имам ли някакви негативни чувства към него?“ Ако имам, не започвам разговор, първо трябва да се справя със собственото си его. Нашата беда не е във външните събития, които ни връхлетяват, а е в разбирането ни за лична справедливост, в съзнанието ни, че сме по-висши от другите… Ако не поправим разкъсаната връзка с другия в нашето сърце, никакви обяснения няма да дадат резултат, те ще се превърнат в безкраен поток от словоизлияния, каквито са били и думите между бащата и по-големия син от евангелската притча.

Ако не придобия съзнанието, че другият е моят живот, а не е мой враг, не е заплаха за мене, няма да намеря изход. Търсим думи, за да реабилитираме наранения си егоизъм, а не за да възлюбим другия и да го разберем. Това е синдромът на по-големия син. А какво би направил синът, който съзнава собственото си окаяно положение, при поканата на бащата? Ще се изпълни с удивление и въодушевление от изобилието на Божието човеколюбие и с радост ще приеме предложението като Божи дар. По-големият син обаче сякаш обвинявал Бога, че е Любов, сякаш Му казвал: „Защо си Любов, а не си порицание? Защо не си Съдия, а си Баща?“ Така обвинявал той Бога и затова не могъл да влезе в рая. А Бог от Своя страна не го съди за неговото коравосърдечие, а го умолява: „Влез вътре, детето ми!“ В крайна сметка, ето как можем сами да се осъдим, сами да отхвърлим радостта. Защото не сме разбрали какво е Любовта. Тя е да копнея спасението на другия, както копнея моето собствено спасение. И вместо да търся начини и поводи да съдя другия, да търся причина да го оправдая и да намаля неговата отговорност. Тогава наистина вкусвам от Божията любов…

Беседата е публикувана със съкращения.

Превод: Константин Константинов