Трета неделя след Неделя подир Въздвижение

Господ Иисус Христос действа постепенно, стъпалообразно, даже бавно за нашите ограничени сетива. Дълъг е пътят от раждането в пещерата, близо до Витлеем, до Възкресението в пещерата, близо до Голгота. Само Бог и шепа хора знаят кое всъщност е безпомощното Бебе, огласило с плача си рождественската нощ, и Кой всъщност е Възкръсналият от мъртвите, огрял със сиянието Си пасхалната нощ.

Христос наближава селото Наин, което се намира в Галилея на шест километра севеизточно от Назарет. И двете са малки селища, в които всички се познават. Както Назарет, така и Наин не се споменават в Стария Завет. В същия момент от портите на града излиза погребално шествие с умрелия син на една вдовица. Срещат се двете шествия – на Вечно Живия и на временно мъртвия. От уточнението на апостол Лука: „Много народ вървеше с нея от града” (7:12) може да се заключи, че майка и синът са известни и обичани от съгражданите си, които публично изразяват скръбта си за тази загуба.

Когато Христос съзира раздиращата се от плач вдовица, „смили се над нея”, т.е. сърцето Му се изпълва с жалост и състрадание. Но вместо да изказва банални съболезнования и да я утешава като другите, Господ й казва само: „Не плачи”. По онова време е трагично една еврейка да бъде вдовица, защото тя остава сама, без подкрепа, без доход, без надежда. Няма осигуровки, няма пенсии, няма благотворителни фондации. Спасителят я подканва да спре отчаяния си плач, който няма да промени съдбата и да върне сина й. Тя трябва да се довери на Него, Който е Господар на съдбата, но и Господар на Закона. Евангелистът неслучайно споменава, че Иисус се докосва до носилото (катафалката). В гръцкия оригинал стои обаче глаголът „ипсато”, който означава „грабвам”, „хващам здраво”. Той спира рязко траурната процесия. В този момент струпалите се хора сигурно ахват от ужас, защото според юдейския закон всеки, който се докосва до умрял, се осквернява. Христос извършва това нарочно, за да покаже, че като Създател на Закона стои над него и отхвърля човешките условности.

В следващия миг Той казва на мъртвеца, който по елементарната логика не би могъл да Го чуе: „Момко, (на) тебе думам, стани!” Умрелият момък се надига, сяда в носилката и започва да говори. Какво е казал ние не знаем, но сигурно е възхвалил Бога и Неговата милост, след което е разказвал за тайните на Царството Божие, в което е бил. Според тълкованията на св. отци той започва да свидетелства, за да не би хората да помислят, че Христос е магьосник, който прави фокуси и евтини „чудеса”. Момъкът нито е пиян, нито е дрогиран. Говорът му е ясно указание, че духът му се е върнал в тялото. Не знаем какво става по-нататък с него. Възможно е той да се е присъединил към последователите на Иисус.

В стих 13 за първи път в Евангелието Христос се нарича „Господ” – определение, запазено само за Бога и свързано с проява на небесна милост. Затова св. папа Лъв Велики пише: „Иисус е ръката на Божията милост, простряна върху нас”. За разлика от много други случаи Спасителят проявява инициатива и извършва това велико чудо, без да бъде молен предварително от някого. По същия начин се проявява Божията любов, която винаги действа първа спрямо хората.

И как реагират хората на възкресението на момъка? Хората от шествието след Христос и хората от шествието след катафалката се смесват в една ликуваща тълпа. Сълзите се превръщат в усмивки, плачовете стават викове на ликуване, скръбта преминава в смях и радост. Хората, които присъстват на чудото, обявяват Христос за „велик пророк”. Странно, но днес същото правят мюсюлманите. Те са прави само донякъде, защото не знаят пълнотата на истината за Него. Христос не се моли на Бога като пророците, защото Сам е Бог. Чудото на Спасителя в Наин допълва и увенчава няколко подобни чудеса, описани в Библията – Илия възкресява сина на една жена в Сарепта Сидонска (3 Цар. 17:22), Елисей възкресява детето на друга жена от Сонам (4 Цар. 4:35), мъж възкръсва, когато тялото му докосва костите на Елисей (4 Цар. 13:20). Хората помнят от векове тези чудеса, защото Наин се намира само на няколко километра от Сонам.

Посланието на днешното събитие от Евангелието е същото, което апостол Павел обявява на коринтяните: „Смъртта биде погълната с победа” (1 Кор. 15:54). Смъртта определено не е краят. Смъртта няма последната дума. Смъртта не може да царува, след като Спасителят възкръсна и я победи. Силата на Божия Син е безкрайно по-мощна от силата на мрачния зеещ гроб. Слава на Него вовеки!