Тринадесета неделя след Петдесетница

Богословите и духовниците често споменават Царството Божие. Какво означава това понятие? Дали то е някаква абстракция, утопия за мъглявото далечно бъдеще или реална действителност? Какво означава прошението в Господнята молитва: „Да дойде Твоето Царство”? Повечето от нас биха се сетили за пищните картини от филмите и видеоигрите, при които една чужда и враждебна цивилизация напада Земята и я обсебва.

Когато изяснява тайните на това Царство, Иисус Христос иска да покаже на хората, че то е духовно и различно от нашия свят, но в същото време се основава на същите разумни и целесъобразни закони, на които се подчинява цялата Вселена, цялото битие. В Своята проповед за Царството Господ дава за пример слънцето и небесните светила, многообразието на органичната и неорганичната природа – камъните, дърветата, полските цветя, тревата, птиците, на държавния, военния и обществения живот, на селскостопанската дейност, която и досега е характерна за провинциална Палестина – приготвянето на храната, засяването на нивите, прибирането на реколтата, пасенето на овцете, риболова, печенето на хляба, метенето на жилищата и пр. Като изхожда от тези ясни и познати предмети и сцени, Спасителят насочва мисълта на хората към неведомите тайни на Царството Божие. Забележете, че Той не говори направо за Божията същност, Троичността на Бога, вечността, второто пришествие, всеобщото възкресение на мъртвите, новото небе и новата земя, защото всичко би било недостъпно и неразбираемо за обикновения човешки ум, потопен в грижите на всекидневието.

Същото установяваме и при многобройните Христови притчи. Тяхната цел е да докажат, че невидимият и видимият свят са сътворени от всемогъщия Бог. Цялото творение е създадено по един и същ премъдър план, който въплъщава принципите на разумността и целесъобразността, хармонията и красотата, благостта и любовта. Нарушаването на тези закони както отвъд, така и тук води до отпадане от Бога и гибел на нарушителите. Господ предоставя на слушателите сами да си направят изводите от притчите, като разчитат на своя разум и опит. Но днешната притча за злите лозари (Мат. 21:33-42), чийто контекст е взет от Исайя 5 глава, е доста прозрачна и лесна за разгадаване. За изненада на слушателите на Иисус тя се оказва насочена срещу самите тях. След като престъпните лозари убиват слугите и дори сина на стопанина на лозето, Христос запитва Своите слушатели каква би трябвало да е реакцията на господаря. Увлечени от логиката на повествованието, те заключават правилно: „Злодейците ще погуби зле и лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (ст. 41). Според версията на св. Лука (20:16) не всички слушатели обаче са съгласни с това заключение и възкликват: „Дано не бъде!” (нещо като нашето „пази, Боже”).

Тази притча обикновено и справедливо се тълкува като изобличение на книжниците, фарисеите и другите водачи на богоизбрания народ, които отхвърлят и убиват не само пророците, но и Самия Божи Син. Това се уточнява в самия текст: „Разбраха, че за тях говори” (ст. 45). Освен този основен смисъл, притчата несъмнено има по-широко нравствено значение и е приложима за всеки християнин. По силата на Своето всезнание, Христос насочва проповедта Си не само към Своите непосредствени слушатели, но и към цялото човечество, и към всеки отделен човек.

Под „лозе” може да се разбира целият свят, юдеите, новозаветната Църква или човешката душа. На св. литургия преди притчата неслучайно се чете откъс от 1 Кор. 16:13-24, в който между другото се казва: „Всичко у вас да става с любов” (ст. 14). „Арендата”, която Бог изисква от нас за ползването на „лозето”, са делата на любовта. „Лозето” е душата; неговата „ограда” – заповедите; „линът”, в който се мачка гроздето – подвизите на духовния живот; „кулата”, от която се пази лозето – съвестта; „лозарите” – помислите на ума; „слугите”, които идват за плодовете – всички, които изискват от нас дела на любов; „наследникът” – Господ Иисус Христос. Присъдата се осъществява чрез нашата неподкупна съвест, в чиито съкровени книги се записват всичките ни дела. Под „книги” се разбира пробуждането на съвестта, което ще настъпи след смъртта на всеки от нас, а особено силно и подробно на Страшния съд. Изглаждането на извършеното от нас зло и неговите последици – угризенията на съвестта, е възможно само чрез Божията благодат, която се излива в Църквата. Тази благодат ни утвърждава докрай, за да бъдем безукорни в деня на съда (1 Кор. 1:4,8). Както твърди Христос, осъждането тогава ще бъде не за юридически престъпления, а за липса на добри дела като първопричина за всяко зло (Мат. 25:42-43). Правните нарушения са само вторични бедствия на душата, подготвена за тях от неупражняването в доброто.

Делата на любовта не са частен въпрос, не са нещо, което подлежи на избор, а са задължителен дълг на всеки християнин. Ние сме длъжни да ги извършваме, защото нашият свят и нашият живот са собственост не на нас, а на Бога. Тези, които не изпълнят заповедта, неминуемо ще бъдат наказани, колкото и това да звучи неприятно на някои. Едни получават наказанието си веднага, други – след време, а трети – на Страшния съд. „Бог поругаван не бива” (Гал. 6:7). Затова притчата за злите лозари надхвърля своите селскостопански измерения и алегорично подчертава задължителността на добрите дела, без които човек не може да се спаси.