Трудните места в Евангелието: „Глас хлада тонка”(„Лъх от тих вятър”) – 3 Цар. 19:12

В Библията има един красив образ, за който си спомняме рядко. Той се губи сред други образи, които са далеч по-звучни и ярки. Великият пророк Илия в тежко за него време, когато израилтяните го преследват и се покланят на идоли, моли Господа да му се яви Той Самият.

Бог му дава този отговор: „излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ)” (3 Цар. 19:11-12). На църковно-славянски последните думи от този цитат звучат още по-ярко и тайнствено: „Глас хлада тонка и тамо Господ” (3 Цар. 19:12).

Илия целият е огън и буря. Той изобличава царя и избива езическите пророци. По неговите молитви пада огън от небето (3 Цар. 18:38). Самият той бива възнесен на небето в огнена колесница (4 Цар. 2:11). Не случайно в Русия, когато доловят наближаваща буря, точно за него казват: пророк Илия се носи по небето.

И на точно такъв пророк Господ показва по най-очевиден начин, че Той влиза в човешкия живот не във вихъра, нито в земетресение или огън, а в нещо толкова тихо и незабележимо, че дори е много трудно да се преведе този израз на който и да е съвременен език. Но може да възразим и да се учудим: как така, та нали Законът беше даден на народа на Синайската планина именно в земетресение; освен това не веднъж огънят, свален от небето, потвърждава, че Господ е Бог (включително и по молитвите на пророк Илия). И дори на Иов Господ отговаря от бурята. Да, това е така.

Но Старият Завет преди всичко ни показва нещо друго: в него се разказва, как Господ избира незабележим и не прославен с нищо народ. Египтяните имат великите пирамиди, вавилонците имат канали, шумерите са изнамерили първата писменост, а финикийците – първата азбука. Всички тези народи са създали велики и славни държави, велика култура, разпространили са влиянието си сред съседните страни… А древните евреи не са имали с какво да се похвалят, освен с Бога. Библията споменава, че за цар Соломон – най-знатния и най-богат цар на Израил – е особена чест – самият египетски фараон му дава дъщеря си за жена! Като четем това, разбираме, как са изглеждали евреите сред древните народи на Близкия Изток. Те отстъпват в културното си развитие дори и пред заклетите си врагове – филистимците – те се научават по-късно да обработват желязото.

И тъй, Господ им напомня, че предназначението на избрания народ в този свят не е в славата и силата, нито в държавно величие, нито пък в културно и технологично превъзходство, а в нещо съвсем друго. Това се отнася и за Църквата – Новия Израил. Та нали най-важното, което намираме в Новия Завет, е дадено не в бурята и огъня, а точно в „полъха на тихия вятър”. Раждането на Младенеца в пещерата, разговорите с рибарите на брега на езерото, Вечерята с учениците в горницата на частен дом – нима всичко това може да се сравни с царските празници на Ирод, с великолепието на храмовите ритуали, с мощта на римската войска и с многоучеността на книжниците и фарисеите. Но не във всичко това беше Господ.

Както по времето на Илия и по времето на Христос, днес външният езически или атеистичен свят ни учудва с много неща, но преди всичко – със своя блясък и шум. Ако включим телевизора или влезем в сайта с новините в интернет, върху нас се стоварват и вихрушки, и земетресения, и огън. Не особено добросъвестните журналисти съзнателно се стремят да дадат на всяка новина най-шокиращото заглавие или анонс и желателно е да има негативен оттенък. Ако незначителния скандал се представи като глобална катастрофа, то читателят ще бъде привлечен от такова заглавие, ще кликне върху препратката, за секунда ще се заслуша към монотонния говор на новинара. Нека дори да остане разочарован от същността на събитието, но неговото внимание ще бъде привлечено за някоя и друга минута, а това означава, че целта е постигната.

Това се отнася в още по-голяма степен за рекламата. Днес върху човека се сгромолясва такъв поток от информация, че той може да бъде привлечен само от вик. Няма време да му се обяснява, с какво точно този продукт е добър, трябва да бъдат погъделичкани неговите нерви, да се засегнат най-чувствителните струни (например тщеславието и сексуалния глад), на всяка цена да бъде „привлечен”.

Но докато тези примамки стават все повече и повече, се налага да се измислят нови, все по-изтънчени и силно действащи примамки. И така, компанията от младежи, разгорещени от бирата, крещи все по-силно и размахва ръцете си все по-широко: всеки се опитва да вика по-силно от другите. Ако някой от тях изрече със спокоен и равен глас каквото и да било нещо, дори то да е най-важното – просто никой няма да го чуе. След време те свикват и се оказва, че те не могат да изразят онова, което не може да се изкрещи; че те не са в състояние да възприемат онова, което превъзхожда по сложност и задълбоченост рекламния или музикалния клип. „Та това… аз, такова…, а той, въобще… накратко …”.

Какво да се прави с такива хора – това е отделен въпрос и аз нямам еднозначен отговор на него. Но едно мога да кажа със сигурност: не бива да подражаваме на този вихър от безсмислици, не бива да се състезаваме с това умо-тресение. При всички случаи ще загубим – дори да победим, това няма да ни зарадва.

Но християнските медии, християнските блогове, както и просто частните разговори между християните също често биват въвлечени в такъв кръговрат. Да говориш тихо означава де не бъдеш чут; и затова се избират най-скандалните теми, посочват се най-горещите факти, дават се най-крайни оценки. Няма значение, че после не всичко казано ще се окаже уместно – поне сме успели да привлечем вниманието. А ако самата тема на разговора е много важна, то може би е редно да пренебрегнем страничните ефекти. Най-важно е да чуят хората. Не е ли така?

Не, не е така. Дори и да подминем понятия като празнословие или осъждане (а техните граници при крещене се пресичат леко и незабележимо), това поведение просто се оказва нерационално. Все едно няма да успееш да надвикаш рекламите и новините, както и младежите с биричката. Със същия успех Моисей би могъл да се захване да строи пирамиди, по-високи от фараоновите; или апостолите да се захванат с издигането на храм, по-величествен от Иродовия. Ако днес започнем да крещим, за да бъдем чути, утре ще се наложи да викаме още по-силно, и вдругиден и тъй до безкрайност. Оказваме се въвлечени в състезание, което сме обречени да загубим.

Съществува едно понятие – „екологичност на решението”. Понякога едно или друго решение на даден проблем се оказва най-изгодно и най-резултатно в най-близка перспектива. Но това същото решение нанася съществена и трайна вреда върху цялата ситуация. Например, построяването на нефтова кула носи печалба, но съсипва околната среда за десетилетия.

Друг пример – от миналото лято: затрупаха пожарния водоем и започнаха на неговото място да строят; не обновяват пожарната техника и дори предадоха камбаната за метални отпадъци – а след няколко години се оказаха напълно безпомощни пред пожара. Не е необходимо да притежаваш някаква особена мъдрост, за да избягваш такъв тип решения; достатъчен е обикновеният опит и здравомислие. И струва ми се, че там, където за Бога се крещи, където Евангелието се проповядва чрез скандал – там се взимат крайно неекологични решения, пък били те и за много съществени въпроси.

Но дори и това не е най-важното. Нашият свят, оглушен от крясък, заслепен от фалшив блясък, все пак понякога си спомня: та нали имаше и още нещо важно, полу-забравено, отдавнашно, детско… И може би ние ще успеем да му напомним за това нещо чрез думите на нашата древна Книга: Лъх от тих вятър, Глас хлада тонка – и там е Господ. | www.pravmir.ru

 Превод: Евгения Николчева