Усещането за вечния живот

И тъй, бъдете будни, понеже не знаете в кой час ще дойде вашият Господ. Знайте и това, че ако стопанинът на къщата знаеше в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата. Затова бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий. А кой е оня верен и благоразумен слуга, когото господарят му е поставил над слугите си, за да им раздава навреме храна? Блазе на оня слуга, чийто господар, кога дойде, го намери, че постъпва тъй; истина ви казвам, че той ще постави него над целия си имот.

(Мат. 24:42)

Бъдете будни

Какво означава да бъдем будни? Най-лесният отговор е да кажем, че тук се има предвид смъртта. Изкушавам се да дам и едно друго възможно тълкувание, а именно, че това не е непременно часът на смъртта, а на посещението на Божията благодат. С други думи, тъй като Божията благодат не е нещо, което можем да заключим в границите на нашето желание, ние не можем да кажем:

– Сега искам, готов съм, нека сега стане срещата с Тебе, Господи!

По начало да отдам себе си на Господа изглежда лесно, но не толкова. Защо? Защото и в този случай поставям условия на Бога. Понякога е възможно да ги поставям и несъзнателно. С други думи, Бог да не ми закача това, да не ми закача онова, да ми даде това, да ми даде онова, и онова, и онова… – и аз непременно ще ходя в Неговия път!

Казах ви за студента, който преди време ми каза:

– Отче, аз съм отдаден на Божията воля! Където и да ме направи епископ, отивам!

Ние често казваме, че искаме това, което Бог иска за нас, обаче всъщност искаме това, което ние искаме Бог да иска за нас – и в този капан попадат дори хора, които водят духовен живот; хора с напълно легитимни искания.

Преди известно време разговарях с една монахиня и тя ми каза:

– Всичко е наред, отче, но Бог не ми даде това, за което Го помолих!

Вижте колко е деликатно това. Ама Бог реално иска Себе Си да ти даде. Разбирате ли? Ако ти Го гледаш в ръцете, ставаш като детенцето, което гледа баща си в ръцете. Докато е малко, е нормално да гледа баща си в ръцете, нали? Когато обаче порасне, бащата иска детето да го гледа и в очите. Да гледаме Бога в очите е нещо, което понякога буквално не осъзнаваме колко e важно и колко много променя перспективата на нашия живот.

Казваме „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” – и Църквата има своя духовен опит във връзка с тази монологична молитва. Извън нея, ще трябва да изготвим някакъв каталог с човешки потребности, които, според американски психолози възлизат на близо двеста, и да казваме (примерно):

– Искам себеуважение, искам признаване на труда си в професията, искам признаване на труда вкъщи, искам да ям по-малко, искам да спя повече, искам по-хубава кола, искам по-нисък наем, искам по-бърза професионално развитие, искам. . .

Когато свършим, със сигурност ще бъдем мъртви от объркването, което ще чувстваме, защото удовлетворяването на всички тези потребности реално би довело до нашето унищожение. Не знам дали разбирате това. . .

Сигурно сте гледали една комедия от близкото минало, която много ми харесва. Казва се „Бог за един ден”, в която главният герой умира, отива при Бога и Му се оплаква, а Той му казва:

– Ще станеш Бог за един ден!

Така и става, но се появяват милиони потребности и всички факсове блокират – имейли, бихме казали днес – от молитвите; героят ни пощурява и отговаря с „Да” на всички. „Да!” на всички обаче означава и крадецът да краде, и другият да запази парите си. Това означава всички възможни и вероятни абсурди – защото много от това, за което се молим, е абсурдно. Например, молиш се да срещнеш на пътя плик с един милион евро и казваш:

– Боже, няма ли да ми дадеш сега това?

Един милион, особено сега с икономическата криза – кой не се моли да намери едно пакетче, или по-скоро да са разпръснати, че да няма угризения да ги събере, за да ги задържи.

Затова казвам, че можем да разгледаме евангелския текст по този начин.

Понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ 

Аз бих добавил: “…и в какъв образ”. Ние не знаем в какъв образ ще дойде Господ. Отците казват – получил си това, което си получил? Много хубаво! Прослави Бога! Не си получил, това, за което си молил? Получил си го с това, че не си го получил. Някога мислили ли сте за това? Получил си го, понеже не си го получил. Именно защото в този отказ Бог крие една много дълбока воля за теб, крие един много дълбок промисъл. Колко свобода има едно такова отношение! Затова казваме молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния!”, която включва всичко – това, от което имам нужда сега, в този момент. Един ще ти казва едно, друг – друго, но никой със сигурност не знае от какво наистина имаме нужда; дори ние самите не знаем – и това е най-удивителното. Имаш нужда от една чаша вода, но чашата вода е чаша вода, а колкото другите нужди са по-изтънчени, толкова по по-сложни стават и ние губим престава от какво всъщност имаме нужда.

Сещам се как веднъж при старец Порфирий дойде един човек, който му каза:

– Отче, имам нужда от вас!

– За какво?

– Искам да ми помогнете!

– Как?

– Искам да спря пушенето!

– Колко цигари пушиш?

– Два пакета на ден.

– Е, пуши четири! – каза старецът, стана и си тръгна.

Човекът пощуря и каза:

– Ама какво ми говори този? А казват, че е свят човек! Каза ми да пуша четири пакета! Чухте ли?

Аз бях там и му казах:

• – Не, вървете по-добре да го попитате какво има предвид!

Той отиде при стареца:

– Какво имаш предвид с това, което каза, геронта?

– Какво имам предвид ли, благословени човече? Това е последният ти проблем, който имаш в момента! Имаш толкова други проблеми – нито един ли не виждаш? Два пакета пушиш, нямаш ли друг проблем? Другите проблеми, които имаш, не ги виждаш, или не искаш да ги видиш? Те са тези, които ще ти навредят!

***

Така гледам на този текст. Някой може да каже, че тук става въпрос за часа на смъртта. Добре. Никой не очаква смъртта. Има ли някой изобщо, който да очаква смъртта си в точно този миг? Не. Ако чакаш смъртта, ще те обхване депресия. Да, трябва да сме готови, но какво означава това да сме „готови”? Ако седнеш да чакаш смъртта, ще те обхване депресия, освен ако не си св. Антоний и можеш да гледаш отвъд смъртта. Следователно, ние не чакаме смъртта, не говорим по този начин.

Кое е това, което очакваме? Това е животът, очакваме кога ще живеем. Вярно ли е това, което казвам? Всички очакваме кога ще заживеем истински, кога ще намерим екзистенциалния отговор на великите въпроси, кога нашият живот ще стане напълно истински, кога ще имаме усещане за вечността в този живот – това очаква човек. От другото се страхува, но не иска да го очаква. И само така можеш да устоиш пред смъртта – когато очакваш истината на живота, истинския живот. Вероятно само тогава смъртта получава някакъв смисъл. В противен случай тя се превръща в беда наред с другите беди. Имаш много беди, идва смъртта и слага печат върху тях.

Дали търсим пълнотата на живота? Или казваме, че ще имам това и това и ще бъдем добре. Както казват американците:

– Жената, кучето, хубава кола, хубава работа и две деца; и да не забравим отново кучето. Не искам друго!

Работата е там, че и така човек не постига успех и започва да търчи по брачни консултанти и психоаналитици, защото няма хоризонта да види нещата малко по-дълбоко. Причините да не намираме отговор в живота не са просто повърхностни и психологически. Трябва да очакваме пълнота на живота, но въпросът е дали очакваме истинския живот, който Той може да ни даде още сега, да ни даде истината и усещането за вечния живот.

Когато попитали авва Исаак Сириец какво е знанието, той дал странния отговор:

– Усещане за вечен живот.

Духовното знание е усещане за вечния живот. Чрез вечния живот разбираме дълбочината на играта, в която сме забъркани. В противен случай ще се изядем взаимно. Това, което са си изпатили клетите комунисти и сега си изпатихме всички ние – раздори; всеки срещу всеки. „Ограбиха ни! Причиниха ни това! Причиниха ни онова!”. Това е вярно, но ако спреш дотам, коя е следващата стъпка? Внимавайте, това е деликатен момент. Всички срещу всички, нали? „Ти взе, аз не взех, ти взе, аз не взех!” Ще се изтрепем! Работата не е в това, че другият не е взел, а че аз самият нямам по-дълбоки критерии, за да видя собственото си падение, проблем и недостатък.

Този момент е много важен. Той е причината, поради която хората днес не се разбират. Не става въпрос, че другият просто е виновен. Добре, другият е виновен. Виновен си и ти обаче – в нещо друго. В нещо трето, в нещо различно. Човекът не търси истината. И дори да му дадеш истината, най-вероятно той ще я види, ще вземе малко от нея, колкото му принася полза, и ще остави останалото за другите.

Затова се е появило и монашеството. Само заради това. То се появило от желанието на някои хора да освободят най-висшето желание на човека, което не е желание нито за хляб, нито за ядене, нито за плътска любов, а за нещо повече – и ако никой не го освободи, човечеството ще остане несъвършено. Ако никой от нас тук не търси нещо, което е до такава степен висше, че изглежда направо непотребно. Разбирате ли? Да изглежда непотребно, да е толкова висше, че да казваш:

– Бре, чедо мое, какво иска този човек, какво му става, защо не миряса, какво иска, какво повече?

Това по-висше нещо е животът, и то животът в изобилие (Йоан 10:10); това е благата вест. С други думи, да търсиш тази пълнота в Бога, вечния живот, възкресението на мъртвите, царството Божие.

Министърът на образованието ще ни каже, че е нужно електронно училище – това искал младият човек. Сложи там младия, дай му всички електроники, да разтърси всичко във въздуха. Той обаче ще ти каже:

– Остави ме, добри са тия неща, но искам и нещо друго!

Другото нещо, което иска, не му го даваме, защото ние самите не го искаме. И оттам започват проблемите. Помислете малко за това, което Христос казва: „Огън дойдох да туря на земята!” (Лука 12:49); огън дойдох да запаля – това е семето на царството Божие, пълнотата на живота, превъзходният живот, животът без смърт, без никакво зло и без никое от тези безумства, които всеки ден ни поставят на колене. Това е животът на Бога. Това е зрението на християнския живот и е страшно да го загубим. Ако го загубим, ставаме като онези християни, които всички познаваме. С други думи: добър човек, добър глава на семейство. И това е добро. Днес да си добър глава на семейство е революционно дело и често казвам на студентите, че не след дълго ще говорим за някой човек:

– Този е революционер – ожени се! Направи революция и се ожени!

Това е добро, но за да го постигнеш днес – дори това – умът ти трябва да е открит за великия Божий призив; да е открит за нещо, което по някакъв начин обхваща и надмогва всички тези неща. Затова младият човек в своята красота и младост извършва “лудостта” да сложи расото и никой от нас всъщност не разбира защо го прави. И ако той се задържи в този път, чак тогава разбирате, че не разбирате.

Имам много приятели, които станаха монаси. Аз не станах. Един от тях беше много талантлив, отличник в университета, свиреше на китара, актьор, страхотен човек, душата на компанията. Накрая стана калугер на Света Гора. Попитах го:

– Как го реши? 

– Какво да ти кажа, ти очакваш да чуеш философии, а аз ще ти го кажа много просто. Не мога да дъвча пиле или пица пред телевизора със седем малчугана и една жена веднъж доволна, веднъж недоволна и аз веднъж доволен, веднъж недоволен и да казвам, че това е живот. Нямам проблем с тебе и твоите избори, но мисля, че съществува и нещо повече от всичко това.

Разбирате ли? Това „нещо повече” съществува. Нека споменем, че същият човек, когато отиде в Света Гора, изпадна в умиление от една песен. Чул я във влака, в труден момент, когато всички го разубеждавали, дори приятелите му, а и той самият се питал къде отива. В онзи миг на гарата чул песента „Φραγκοσυριανη” и изпаднал в такова умиление, че отишъл в градината на Света Богородица и си казал:

– Ще стана калугер, край!

Нека не презираме това изобилие, защото то е смисълът на Светата Литургия, в която не ти казват:

– Искаш да ядеш и пиеш? Вземай и да приключваме!

 Вместо това ти казват:

– Тяло и Кръв Христови!

С други думи, хлябът и виното, които си донесъл, получаваш обратно в тяхната най-висша интерпретация, в тяхната най-висше благословение, Тяло и Кръв Христови, Самия Христос. С други думи, получаваш много повече от това, което би искал. Целият църковен живот има това изобилие, което има своето значение дори за нас, които живеем в света.

Това е от значение и при решаването на нашите проблеми. С други думи, зависи от каква височина ще погледнеш на тях. Ще ги погледнеш от кота нула? Това означава да нападнеш другия с юмруци и ритници. Така ли е? Ще правиш това, което прави другият. Ще ги погледнеш от половин метър по-високо? От 20 метра? От 1 километър височина? Проблемите се решават по-добре, ако ги гледаме отгоре. Защото оттам виждаме неща, които иначе не бихме видели. Неща, за които не сме знаели – нашата отговорност, отговорността на другите и много други неща. Така се променя решаването на проблема. Това ни спасява от всекидневните конфликти. Вземете двама съпрузи, които се карат, както всички съпрузи в днешно време. Когато при мене дойдат съпрузи и кажат:

– Ние не се караме!

Мен ме обзема страх и си казвам:

– Ох, тези са минали в другата фаза, тоест в безразличие помежду си.

Днес любовта означава кавга. Добре, но кавгата трябва да бъде вкусна, да бъде донякъде приятна. Освен ако нямаме работа със свети хора, но и те са преминали през пещта, за да станат свети. И ако разговаряш със съпрузите, виждаш, че за да започнат да се откъсват от проблема, който вероятно имат, единият или другият трябва да се изкачи малко по-нагоре. Ако и двамата се изкачат, още по-добре. И само да видиш другия от по-висока точка, не просто в тяхната връзка, не просто в умората на “тук и сега”, а да се вдигнеш малко повече и го видиш заради самия него, да преоткриеш този, който някога си срещнал, него или нея. Някога. Това „някога” може да се повтори. И когато го видиш от малко по-високо – веднага състрадаваш на неговото затруднение и падение и кавгата завършва в Пасха.

Затова ви казвам, че нещата не са като в американските сериали, където не могат да се скарат. Американците всъщност могат, но англичаните по никакъв начин не могат да се скарат. Не е възможно да се скарат така, както ние се караме и след това се разбираме добре и сме щастливи. При тях се получава един много дълбок разрив, който външно се проявява само с усмивки. И когато това стане трайно, се получава тумор и виждате съпрузите, които 30-40 години не са си оправили отношенията, а все още са заедно, но те са заедно без вече да са заедно. Връзката е приключила. Или пък ти си направил нещо и другият няма смирението да ти каже:

– Защо направи това?

 …И да възнегодува. Той не се възмущава, но те поставя в изолация, което е много по-лошо.

И в двата случая липсва архимедовата опорна точка, която е най-важното в такива случаи. Така можем да видим нещата по-обективно, по-дълбоко; да видим решения там, където не се виждат. Оттук проблемът престава да има значение. Значение има, че отговорът, който е даден, е много по-дълбок. Човек казва понякога:

– Добре, че имах този проблем, задълбахме по-надълбоко и успяхме да намерим неща, които не виждахме!

Понякога не ги виждаме, защото липсва опорната точка, която е Божията благодат. Това именно е точката, чрез която Бог иска да ни вдигне. Казва ти се:

– Да любите един другиго!

Това е щур израз; ще се изтощиш, ако го приложиш! Ако кажа, че ще възлюбя всички, които са тук сега, е, ще умра, няма да издържа. Ако обикна всички, както те искат, трябва да угодя на всеки, да направя това, което всеки иска, защото е казано „Да любите един другиго” без другите да са светци. Да обичаш светец е лесно, но да обичаш някой, който не е свят? Пробвай! Ще възлюбя тебе, тебе и тебе… Христос обаче казва точно това! Обичайте се един друг! И за да стане това, трябва доста да потичаш и само ако потичаш достатъчно, тоест, бидейки в Божията любов, сам ще видиш даруваната Божия любов и сетне всичко това ще дойде по естествен път.

Това е заръка, която сама по себе си е изключителна. Както и това, което казва св. ап. Павел: „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов” (Римл. 1:8). Сякаш ти казва:

– Не искам нищо, освен цялото ти имущество, по седем пъти!

Толкова просто. За да стане обаче, Светият Дух трябва да влезе в душата на човека и тогава той узнава състояния, които са много по-различни от тези, за които си мислим. „Даде ми, не ти дадох, ти си, аз съм, грешиш, аз не греша!” – това, което измъчва всички ни. Човекът се вдига все повече и Бог започва да изпраща дъжд на праведни и неправедни…

Сещам се една позната писателка, която ми казваше:

– Аз не разбирам много от православно богословие, но разбирам деня Пасха.

– И какво разбираш?

– Това е ден, в който разбираш, че и ти – и Бог – чувствате нуждата да оставите всичко да върви по пътя си. И щурият да е щур, и злият да е зъл, и…

Защото всички са ти драги. Доколкото човек може да види този прилив на Божията любов, на която се наслаждаваме всеки един момент, той разбира думите „да любите един другиго” (Йоан 13:34) .

Ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата 

Ясно е, че тук се говори за есхатологичното идване на Христос. Едното е образ на другото, тоест пришествието на Христос в нас е образ на Второто Пришествие, което също е тайна. За мен има едно първо пришествие, което е моето собствено Кръщение, което не помня, но има и второ пришествие, когато срещам Бога съзнателно. В един миг нещо става, не мога да бъда такъв, какъвто съм бил (досега), и животът ми се променя. Сякаш Го срещам втори път. Първият път не съм разбрал за какво става въпрос, но втория път разбирам.

Това Второ Пришествие ще бъде задължително, ще бъде за всички, но отново някои ще бъдат готови за него, а други – не. Готовите ще влязат в брака, а неподготвените ще останат навън.

По-нататък се казва:

А кой е оня верен и благоразумен слуга, когото господарят му е поставил над слугите си, за да им раздава навреме храна? Блазе на оня слуга, чийто господар, кога дойде, го намери, че постъпва тъй; истина ви казвам, че той ще постави него над целия си имот

Как ще го намери? Ще го намери, че постъпва тъй. Как? Да очаква, да преживява тази окончателна цел на покаянието, което не е нищо друго, освен чувството, че по някаква причина не съм достоен за този живот на Бога, защото винаги остава да направя и още нещо; да очаквам пълнотата на живота, като се подготвям за това по начините, които Църквата притежава. Подготвям се, не си почивам, не чувствам, че имам всичко, не чувствам, че животът ми е приключил, че съм получил всичко и съм спрял дотук, че животът е тук. Аз пребивавам в това плодотворно състояние, което се нарича покаяние. Е, този човек във всеобщото, както и в личното пришествие в неговия живот, ще получи превъзходни неща, както се казва – ще го направи господар над целия му имот, ще му даде всичко! Всичко, което Той има – и това е много велико!

Бог ще даде всичко на човека. Всички разбираме това, когато говорим за великите светци и за техните молитви. Всички тук имаме опит от техните чудеса, застъпничество, намеси и т.н. и разбираме какво означава това – ще го постави над целия си имот. Тогава човекът управлява света заедно с Бога. Бог намира начин да прекара Своя Промисъл през този човек. С други думи, човек може да води такъв живот, че всички стихии да му служат, ако той самият служи на Бога и в степента, в която Му служи.

Но внимавайте! На ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро.(Римл. 8:28) – тези които са призвани, тоест Бог ги призовава, но и тяхното собствено произволение е от значение, тоест отвръщането на призива.

Светците са страшни човеци! Тогава наистина влакове спират, самолети се приземяват, птици отлитат, планини се преместват в морето, какво още? Във всеки случай настава революция за този човек. И винаги става така, че колкото той е по-напреднал в любовта си към Бога, толкова по-големи са чудесата, които го съпровождат в неговия живот.

Веднъж една майка ми каза:

– Защо Бог прави така? Защо не дава работа на детето ми?

Сякаш детето й е единственото, което няма работа.

Помисляли ли сме си някога, че в момент на лична или колективна криза, това, което най-вече Господ иска от нас, е обръщането към Самия Него. Ако не обичам Бога, не искам да слушам нищо, а искам това, което е пред мене и казвам „Дай ми го!”, понякога Той не ти го дава, просто за да разбереш, че това, което търсиш, е всъщност нещо много малко. В многото откриваш и малкото. Ако намериш многото, ще намериш и малкото. Ако не го намериш, ако не намериш това, което Бог е отсъдил за тебе, към каквото те призовава и за каквото те определя, има вероятност да не намериш и малкото.

Човек разбира Новия Завет според своите дадености. Затова той се чете по много начини, като във всеки следващ етап се чете по друг начин. В началото четеш Новия Завет набързо, а накрая четеш един-единствен стих и не можеш да продължиш. Затова той се чете постоянно и по много начини в съответствие със зрелостта, която всеки път имаме.

Сега ще ме попитате:

– Няма ли да търсим това, от което имаме нужда?

Търсете първом царството Божие и всичко това ще ви се придаде.

Това е трудно, което означава, че е голямо „неудобство”. Сега казваме:

– За какво да търся царството Божие? Не е ли по-лесно да искам да мине добре срещата, която имам след два дена и от която зависят толкова неща?

Тук се говори за царството Божие – това „неудобство”, което е породило монашеството. Това „неудобство”, което Бог прави, за мен е по-важно и от най-голямото удобство, което може да ти се даде. Защото това „неудобство” те прави духовен човек, прави те богообразно същество. В противен случай ще бъдеш едно доволно същество. А защо да си доволен, след като човекът до тебе умира, децата умират и навсякъде има болка и беди? Защо да бъда толкова доволен? А? Защо? Това е въпросът. Поставям Бога в моите нищожни неща. Разбира се, Бог промисля, и то по поразителен начин, дори за най-малките неща, но промисля, защото иска да ми покаже моето велико призвание. Това е отговорът на въпроса.

Той не ти казва:

– Сега спри, вземи това, което искаш, и след това пак ще говорим. Аз съм добър баща! И когато ме поискаш, ще бъда тук!

Не. Той иска да те направи зрял човек. Това е нещо, което понякога става почти насила. Той ти казва нещо повече, иска нещо повече и не ти дава по-малкото. И когато кажеш, че искаш не малкото, а многото, едва тогава чуваш:

– Заповядай, вземи и малкото! 

Всички болни искат да оздравеят. Добре. Това е нормално човешко искане. Бог го уважава, но зад искането да оздравея не трябва ли да има и нещо друго? Припомнете си притчата за десетте прокажени – не се ли очистихте десетима? Къде са другите деветима? Христос пита с голяма болка, и това не означава, че Той има нужда да му кажат ”Благодаря!” Не, Той е знаел, че няма да Му благодарят; нима не е знаел? Въпреки това Той ги е излекувал. Това означава, че това, което Той е искал чрез излекуването, е връзката с тях. Той не е искал просто да ги излекува, а и да ги освети. Те се излекували и си тръгнали. Само един от тях се върнал и станал апостол. Това е голямата жалба на Бога, така да се каже. Жалбата на Бога. Старец Паисий и старец Порфирий постоянно повтаряха:

– Ах, как искам да дойде някой да ме пита за духовни неща! Да дойде някой да ми каже нещо! Всички искат хубава работа, добра съпруга, добра свекърва!

Сещам се, когато бяхме млади студенти, старец Порфирий с болка ни каза:

– Бре, деца, вие станете добри (в това добри той влагаше всичко и имаше предвид Божии човеци) и Бог ще ви даде всичко!

С други думи, казва ни се: влезте в пътя. Именно това не разбираме и затова страдаме. Икономическа криза… Сякаш клетият министър на икономиката е някакъв страшен гений! Няма такава гениалност, с която да се преодолее такъв ужасен дълг! Ясен ли съм? Не става въпрос за това, че някой отвън ще реши даден проблем. Ние не навлизаме по-дълбоко в проблемите и затова не постигаме успех в исканията си. Ако навлезем по-дълбоко, ще открием неща, които не сме си и представяли. Ако предположим, че внезапно целият народ се обърне и каже „Ще потърся царството Божие”, икономическият проблем би се разрешил по чудесен начин. Както казва Христос:

– Виж, искат данък; да, върви в морето – казва на св. ап. Петър – първата рибата, която уловиш, в нея има монета и за Мене, и за тебе. 

Е това е животът в изобилие, който именно ни липсва и заради тази липса не намираме отговор на нашите всекидневни проблеми и въпроси. Някакъв проблем те притиска. Отдалечи се в ъгъла, вземи броеницата, но не казвай:

– Боже, разреши проблема ми! Боже разреши проблема ми! Боже разреши проблема ми!

По-добре кажи:

– Господи, просветли моя мрак! Господи помилуй!

И след като кажеш това достатъчно пъти, вътре в себе си ще получиш известие кога да кажеш две думи за твоя проблем. „Господи, реши този проблем, ако искаш!” Ние се вторачваме в проблема и Самият Бог става проблем, и ние ставаме проблем, и нашата връзка с Бога става проблем… и оставаме там.

Превод: Константин Константинов