Четвърта Неделя на Великия пост

Евангелието за безсилието на неверието и силата на вярата

(разтълкувано и в Десетата неделя след Петдесетница)

Матей 17:14-23

Откакто го има светът и времето, всички народи на земята са вярвали, че съществува духовен свят, съществуват невидими духове. Само че много народи са се заблуждавали, като са приписвали на злите духове по-голяма сила, отколкото на добрите, и с времето са обявили злите духове за богове, издигали са им храмове, принасяли са им жертви и молитви и са очаквали всичко от тях. С времето много народи съвсем изоставили вярата в добрите духове и останали само с вярата в злите духове, или в опърничавите богове, както те са ги наричали; затова изглеждало, че светът е едно място за борба между хората и злите духове. Злите духове все повече и повече мъчели хората и ги заслепявали, за да направят така, че хората напълно да изтрият от ума си понятието за единия добър Бог и понятието за преголямата, дадена от Бога, сила на добрите духове.

И в наши дни всички народи на Земята вярват в духове. И тази вяра на народите по принцип е правилна. Онези, които отричат духовния свят, го отричат, защото гледат само с телесните си очи и не го виждат. Но духовният свят не би бил духовен, ако се виждаше само с телесните очи. А всеки човек, чийто ум не е заслепен и чието сърце не е загрубяло от греха, може с цялото си същество да почувства, всеки ден и всеки час, че хората не са сами в този свят, единствено в обществото на безсловесната природа, в обществото на камъните, растенията, животните и останалите естествени неща, стихии и явления, а че нашата душа непрестанно влиза в допир с невидимия свят, с някакви невидими същества. Но не са прави онези народи и хора, които пренебрегват добрите духове, а злите наричат богове и им се кланят.

Когато Господ Иисус се явил на земята, народите вярвали предимно в силата на злото и слабостта на доброто. Злите сили наистина господствали над света, така че и сам Христос нарича началника на злите сили княз на този свят. А еврейските старейшини дори приписват всички божествени дела на Христос – на демоните и тяхната сила.

Господ Иисус е дошъл на света, за да разбие и изкорени вярата на слабите хора в злото и да насади в душите им вяра в доброто, във всемогъществото на доброто, в неговата непобедимост и непреходност. Христос не е отрекъл прастарото и всеобщо вярване в духовете, а го е потвърдил. Само че Той е открил целия духовен свят такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто изглеждал на хората според дяволските нашепвания. Единственият добър, мъдър и всесилен Бог е Господар на целия духовен и материален, на целия невидим и видим свят. Добрите духове, или ангелите, са несравнимо по-силни от злите духове. Злите духове всъщност нямат никаква сила да направят каквото и да било, ако Всевишният Бог не допусне това. Но и броят на злите духове е много голям. В един-единствен бесноват човек в Гадаринската земя, когото Господ изцелил, обитавал цял легион, тоест няколко хиляди зли духове. Тези зли духове мамели хората и цели народи в онова време, както и днес мамят много грешници, че те са всесилни; че всъщност са единствените богове и няма друг бог, освен тях, и че добрите духове дори не съществуват. Но където и да се появявал Господ Иисус, те бягали от Него с ужас. Те били познали в Него Властодържеца и Съдията, Който може да ги изобличи, да ги прогони от този свят и да ги срине в адската бездна. По Божие допущение те са се били разшетали по целия свят, били се нахвърлили на човешкия род като мухи на мърша и държали на това този свят завинаги да бъде като тяхно сигурно гнездо и тяхна трапеза. Но изведнъж пред тях се появил Носителят на доброто, Господ Иисус Христос, и те от страх затреперили и завикали: дошъл си тук да ни мъчиш!

Никой не се страхува от мъките така, както този, който мъчи другите. Злите духове са мъчили човечеството няколко хиляди години, и намирали удоволствие за себе си в мъките на хората. Но като видели Христос, те се разтреперили като от свой най-голям мъчител, и били готови да излязат от хората и да влязат дори в свинете, или в която и да било друга твар, стига да не бъдат прогонени съвсем от този свят. Но Христос не си и помислял да ги изгони напълно от този свят. Този свят е свят на смесени сили. Този свят е арена, на която хората трябва съзнателно и доброволно да изберат: или да тръгнат след Христос Победителя, или след нечистите и победени демони. Христос е дошъл като Човеколюбец, за да покаже силата на доброто над злото и да утвърди вярата на хората в доброто – само в доброто.

И днешното Евангелие ни описва един пример между многото други, за това как човеколюбивият Господ е показал веднъж завинаги силата на доброто над злото и как се е постарал да утвърди вярата на хората в доброто, във всемогъществото и победата на доброто.

Приближи се до Иисус един човек, кланяше Му се и казваше: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода. Това събитие описват и други двама евангелисти: Марко (гл. 9) и Лука (гл. 9). Те добавят още някои подробности за болестта на момчето. То е било едничък син на баща си и в него имало ням дух. Когато този дъл дух го нападнел, го тръшка и момчето се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Стрелите на злия дух са устремени едновременно в три посоки: към човека, към цялото Божие творение и към самия Бог. Какво е виновна луната за болестта на човека? Ако тя причинява беснуването и немотата у един човек, тогава защо не предизвиква същото у всички хора? Злото не е в луната, а в лукавия дух, който мами човека и прикрива себе си: той обвинява луната, за да не обвини човекът него. Така той иска да постигне и това човекът да си помисли, че цялото Божие творение е зло, и че злото идва за човека от природата, а не от злите духове, отпаднали от Бога. Затова и напада своите жертви по новолуние, за да си помислят хората: ето, това зло е от луната! А тъй като луната е от Бога, следователно и това зло е от Бога! Така мамят хората тези крайно лукави и свирепи зверове.

В действителност всичко, което Бог е сътворил, е добро; и цялото Божие творение служи на човека за полза, а не за погибел. И ако има нещо, което пречи на телесното удобство на човека, то пак служи за ободряване на човешката душа и за обогатяване на човешкия дух. Твои са небесата и Твоя е земята; вселената и онова, що я пълни, Ти си основал (Пс. 88:12). Всичко това е сътворила Моята ръка, казва Господ (Ис. 66:2). И след като всичко е от Бога, трябва всичко да е добро. От един извор може да тече само това, което го има в този извор, а не онова, което го няма. В Бога няма зло; тогава откъде може да произлезе злото от Бога, от извора на самото най-чисто Добро? Много непросветени хора наричат всяко страдание зло. Всъщност не всяко страдание е зло, но има страдания, които са действие на злото, а има и такива, които са лекарство срещу злото. Лудостта и бесноватостта са действие на злото, а самото зло е злият дух, който действа в полуделия или побеснял човек.

Мъките и скърбите, които сполетели много израилски царе, които вършеха онова, което е зло пред Господа – тези мъки и скърби са действие и последица от греха на тези царе. А мъките и скърбите, които пак Господ допуска да се случат на праведните, не са действие на злото, а лекарство – както за самите праведници, така и за всички останали хора около тях, които разбират тяхното страдание като изпратено от Бога за добро.

Следователно страданието, което идва от нападението на злите духове над човека, или като последица от греха, е от злото. Но страданието, което Бог допуска да се случи на хората, за да ги очисти напълно от греха, да ги изтръгне от властта на дявола и да ги приближи към Себе Си, това очистително страдание не е от злото, нито е зло, а е от Бога и е за доброто на хората. Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби, казва прозорливият цар Давид (Пс. 118:71). Дяволът е зло, и пътят към дявола е грях. Извън дявола и греха не съществува никакво зло.

И така, следователно самият зъл дух бил виновен за мъките и страданията на онзи младеж, а не луната. Ако Бог по Своето човеколюбие не възпираше злите духове и не пазеше хората от тях непосредствено или чрез Своите ангели, злите духове за много кратко време биха смазали целия човешки дух и душевно, и телесно, както скакалците унищожават посевите на нивата.

Водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. Така казва на Господа бащата на болния. Сред тези ученици не са били тримата: Петър, Яков и Йоан. Тези трима били с Господа на Таворската планина, когато Той се преобразил, и заедно с Него слезли от планината, където множество народ се бил събрал около останалите апостоли и около болния. Като не намерил Христос, печалният баща довел своя син пред Христовите ученици, но те не могли да помогнат. Не могли да помогнат, първо, поради своето собствено маловерие, второ, поради маловерието на самия баща и трето, поради пълното неверие на присъстващите книжници. Защото се казва, че тук, около учениците, били и книжниците и се препирали с тях. А че вярата на бащата била слаба, се вижда от думите, с които той се обръща към Христос. Той не казва, както казал прокаженият: Господи, ако искаш, можеш ме очисти (Мат. 8:2). Така говори силната вяра у човека. Нито казва като началника Яир, когато повикал Христос, за да възкреси дъщеря му: дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея, и тя ще оживее (Мат. 9:18). И това казва силната вяра у човека. Още по-малко говори като стотника от Капернаум, чийто слуга бил болен: кажи само дума и слугата ми ще оздравее (Мат. 8:8). Така говори много силната вяра. А човекът с най-голяма вяра дори нищо не казва, а само се приближава до Христос и докосва скута си до Неговата дреха, както направила кръвоточивата жена и много други. Не така прави и говори този баща, а само казва на Христос: ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Ако можеш нещо! Клетият! Значи той само предчувствал нещо за Христовата сила, след като говори така на Този, Който всичко може. Неговата слаба вяра още повече била отслабена от безсилието на апостолите да му помогнат, а без съмнение и злобните козни на книжниците против Христос и Неговите ученици. Ако можеш нещо! Това показва само слаб лъч на вяра, който бил готов да угасне съвсем.

А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Този укор Господ отправя към всички, към всички неверни и маловерни в Израил, и към всички стоящи пред Него: към бащата на болния, към учениците и особено към книжниците. О, роде неверен! Тоест: о, роде, който си подчинен на злото (тоест: на дявола), който много вярваш в силата на злото, който робски служиш на злото и се противиш на доброто (тоест: на Бога), който слабо или никак не вярваш в доброто, и бунтовно бягаш от доброто! – А защо Господ добавя и думите: и развратен? За да покаже откъде е дошло неверието – от развратеността, или още по-точно: от греха. Неверието е последица, развратеността е причина. Неверието е дружба с дявола, а грехът – развратеността – е пътят, по който се е стигнало до тази дружба. Развратеността е отпадане от Бога, а неверието – тъмнина, слабост и ужас, в който човек изпада, когато отпадне от Бога. Но погледнете колко внимателен и предпазлив е Господ в изразите. Той не изобличава никого лично и поименно, но говори общо. Той не иска да се съди с хората, а да ги пробуди. Не иска да обижда и унижава хората поотделно, а да ги накара да се осъзнаят и да им помогне да станат. Колко голяма поука е това за нашето време, за нашето поколение, многословно и оскърбяващо! Ако днешните хора само сдържаха и обуздаваха своя език и ако престанеха да се обиждат помежду си, тогава би изчезнало половината зло в света и половината зли духове биха били изгонени от хората. Чуйте как великият апостол Яков, добре поучен от примера на своя Учител, мъдро казва: ние всинца много грешим. Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло. Ето, ние туряме юзда в устата на конете, за да ни се покоряват, и управляваме цялото им тяло (Як. 3:2-3).

Какво означават Христовите думи: Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Представете си един благороден и образован човек, който е хвърлен между диваци, за да живее с тях. Или си представете един велик цар, който слиза от престола и се спуска в становете на чергарите – не само за да живее с чергарите и да наблюдава техния живот, но и да ги учи да мислят, да чувстват и да действат царски, благодушно и великодушно. Не би ли възкликнал само след три дни всеки смъртен цар: докога ще бъда с вас? Не би ли се отегчил и отвратил от цялата диващина, глупост, нечистота и смрад само след три дни? А Господ Иисус Христос, Царят на царете, изрекъл тези думи след тридесет и три години живот между хора, които стоели далеч от Неговото благородство, повече, отколкото най-дивите хора от най-кроткия и благороден човек, и много по-далеч, отколкото най-мръсните чергари от най-великите царе на земята. Въпреки че Той не мерел времето с дни и години, а с дела и чудеса, които извършил пред очите на много хиляди свидетели, и по разпръснатото и посято учение в много хиляди човешки души. И след всички тези дела и чудеса, поучения и събития, които биха могли да изпълнят и хиляда години време, и като сол да осолят хиляди човешки поколения, Той изведнъж вижда, че Неговите ученици не могат да излекуват един човек с припадъци и да изгонят един зъл дух от човека, въпреки че Той и с пример, и със слово е учел как да изгонват легиони. И чува един маловерен грешник да Му казва: Ако можеш нещо, помогни ни!

След като Господ така укорил всички присъстващи заради тяхното маловерие, Той заповядал да Му доведат болния: Доведете Ми го тука! И запретил на дявола, и дяволът веднага излязъл от момчето, което начаса оздравяло. Така разказва евангелист Матей. Останалите двама евангелисти споменават още някои подробности, които се случили преди самото изцеление на момчето. Те са главно три: първо, Христос пита бащата откога е тази болест на сина му; второ, Той изтъква вярата като условие за изцеление; и трето, при самото довеждане на сина при Христос уплашеният дявол с тежки мъки оставя момчето и бяга. Колко време има, откак му става това? – пита Господ бащата на болния. Той не пита това заради Себе Си, а заради онези, които са около Него. Той провиждал всичко ясно и знаел, че болестта на момчето е стара. А бащата отговаря: от детинство. Нека всички чуят и узнаят: какъв ужас търпят хората от злите духове; и колко силна е Божията защита за човека, без която злият дух отдавна би унищожил и погубил докрай и тялото, и душата на момчето; и накрая, каква сила има Син Божи и над най-мъчителните зли духове. Смили се над нас! – казва бащата на детето на Христос. Над нас, казва, а не само над детето. Защото страданието на сина е страдание и на бащата, на целия дом и целия род. Ако момчето оздравее, много човешки души ще се освободят от бремето. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия.

Според обичайния начин, по който постъпва Господ Иисус и тук иска наведнъж да извърши колкото е възможно повече добро. Едното добро е да върне здравето на момчето. Но защо да не извърши и второ добро? Защо да не усили вярата у бащата на момчето? И защо в същото време да не извърши и трето добро: да покаже още по-ясно Своята мощ, та хората да повярват още по-силно в Него? Защо да не извърши и четвърто добро: да изобличи неверието и развратеността, както и раболепното поведение на хората към злото, към злите духове и греха? А защо да не извърши и пето, и шесто, и седмо добро, както и всички добрини, които едно-единствено добро води след себе си? Защото едно добро дело винаги води след себе си цяло общество от добри дела. Но погледнете още веднъж как Господ мъдро съчетава строгостта и снизходителността. Когато остро изобличава неверието, Той говори по принцип, пробуждайки вяра у всички, но без да унижава никого лично. А сега, когато лично се обръща към молителя, Той не му говори строго, а много внимателно и снизходително: ако можеш да повярваш. Такава внимателност и снизходителност на Христос веднага предизвикала очаквания ефект. Бащата заплакал и със сълзи казал: вярвам, Господи, помогни на неверието ми! Тези думи показват, че човек не може дори да стигне до вярата без Божията помощ. Човек може да стигне сам само до маловерието, тоест до вярата и в доброто, и в злото, или с други думи: до съмнението и в доброто, и в злото. Но от маловерието до правилната вяра пътят е дълъг. И този път човек не може да измине сам, без Божията ръка. Помогни ми, Боже, да вярвам в Тебе! Помогни ми да не вярвам в злото! Помогни ми докрай да се отрека от злото и да се съединя с Тебе! Това значат думите: помогни на неверието ми.

А когато водели момчето, докато той още идеше, бесът го повали и почна да го тръшка. Това било последното Божие допущение за дявола, за да види целият народ страхотията и ужаса, които дяволът може да причини на човека, и да се увери колко недостатъчна е човешката сила, дори и силата на най-големите лекари в света, да спасят един-единствен човешки живот от такива страхотии и ужаси. И така чрез виждането на властта на дявола и чрез усещането за своето пълно безсилие, да познаят величието и божествената сила на Господ Иисус. Евангелист Марко посочва и запретителните думи, които Господ изрекъл на злия дух: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! Аз ти заповядвам, казва Господ. Той е източник на сила и власт, и не трябва да взема назаем от никого. Всичко, що има Отец, е Мое (Йоан. 16:15), е казал Господ Иисус по друг повод. А досега, ето, и с дело свидетелства за това. От Себе Си говоря; с Моята власт ти заповядвам; с Моята сила те изгонвам. Нека народът познае, че Той не е просто един от пророците, които са вършели чудни дела с помощта на Бога, а Син на Живия Бог, Когото пророците са предсказали и народите са очаквали. Трябва да обърнем внимание и на втората част на Христовата заповед към дявола: и не влизай вече в него. Господ му нарежда, следователно, не само да излезе, но и повече да не се връща и да не влиза в толкова дълго измъчваното момче. Това значи, че човек и след очистването може отново да си навлече нечистота. Веднъж изгонен от човека, дяволът може отново да се върне в него. Това става тогава, когато покаялият се и помилван от Бога грешник отново се върне към стария си грях. Тогава дяволът се връща в старото си жилище. Затова и Господ заповядва на дявола не само да излезе от момчето, но и никога повече да не влиза в него: първо, за да бъде Неговият божествен дар за момчето пълен и съвършен, и второ, за да извлечем ние поука от това и след едно Божие помилване да не се връщаме отново към стария си грях, като псе на своята бълвотина, и така отново да се излагаме на душегубна опасност, отваряйки вратата на злия дух да влезе в нас и придобие власт над нас.

След това славно Христово чудо всички се смаяха пред Божието величие, пише светиЛука. О, ако можеше само това удивление пред Божието величие да остане трайно и незаличимо в душите на хората! Ако можеше да не се пръсне толкова бързо, подобно на мехур във вода! Но Бог не сее напразно. Ако пропадне онова семе, което е паднало край пътя, на камък или в тръни, няма да пропадне това, което е паднало на добра земя, а ще принесе стократен плод.

А когато останали насаме, Христос и Неговите ученици Го попитали: Защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Следователно причина за безсилието е неверието. Колкото повече вяра, толкова повече сила; колкото по-малко вяра, толкова по-малко сила. Преди това Господ бил дал на Своите ученици власт над нечистите духове да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ (Мат. 10:1). И те известно време употребявали тази власт за полза. Но според степента, в която отслабвала вярата им, било от светски страх или от гордост, отслабвала и дадената им сила. Ето, на Адам била дадена власт над всяко творение, но Адам поради своето непослушание, ненаситност и гордост я проиграл и изгубил. И апостолите с някаква своя грешка били изгубили дадената им сила и власт. Но тази изгубена сила може да се върне само с вяра, вяра и вяра. Затова в този случай Господ особено ясно изтъква силата на вярата. Вярата може да премества и планини, за вярата няма нищо невъзможно. Синаповото зърно е малко, но то може да даде своя вкус на цял съд с ядене. („И както синаповото зърно, малко по своя размер, но силно по действие, когато е посято на малко пространство, пуска много издънки, а когато порасне, може да скрива и птиците – така и вярата в душата много бързо върши най-велики дела. Затова и ти имай вяра в Него, за да получиш от Него вярата, която действа свръх човешките сили”, Кирил Йерусалимски: Огласително Поучение, V). Ако имате вяра, макар и колкото синапово зърно, планините ще се задвижват пред вас и ще се преместват от едно място на друго. Защо тогава Сам Господ не е премествал планини? Защото не е имало необходимост от това. Той е вършел само онези чудеса, които са били необходими и полезни за спасението на хората.

Но нима е по-голямо чудо да преместваш планини, отколкото да превърнеш водата във вино, да направиш така, че от малко количество хляб да се получи огромно количество, да изгонваш бесове от хората, да лекуваш всички болести, да ходиш по вода, да укротяваш с една дума или помисъл морски бури и ветрове? Никак не е изключено Христовите последователи, поради споменатата потребност, а и поради голямата си вяра, да са извършвали и чудото да преместват планини. Но нима има по-големи планини, по-страшно бреме и по-дълбоко море на човешката душа от светските грижи, от светския страх, от светските връзки и окови? Който може да помръдне тази планина от човешката душа и да я хвърли в морето, такъв наистина е помръднал от мястото й най-голямата и най-тежка планина в света.

Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост. Постът и молитвата са двата стълба на вярата, двата живи пламъка, изгарящи злите духове. С пост се укротяват и унищожават всички телесни страсти, особено блудът; с молитва се укротяват и унищожават страстите на душата, сърцето и ума: злите намерения и злите дела, отмъщението, завистта, омразата, злобата, гордостта, славолюбието и всички останали. С пост се очиства телесният и душевният съсъд от нечистите съдържания на светските страсти и похоти; с молитва се низвежда благодатта на Дух Свети в празния и очистен съсъд, а съвършената вяра се състои в пребиваването на Божия Дух в човека. Православната Църква открай време е посочвала поста като изпитано лекарство срещу всички телесни страсти и мощно оръжие срещу злите духове. Всички, които омаловажават или отричат поста, всъщност омаловажават и отричат едно ясно и категорично предписание на Господ Иисус в системата на човешкото спасение. Молитвата се усилва и придобива трайност чрез поста, вярата се утвърждава и от едното, и от другото; и още, вярата премества планини, прогонва дяволи и прави всичко невъзможно възможно.

Последните Христови думи в днешното Евангелие на пръв поглед като че нямат връзка с разказаното събитие. След великото чудо на изцеление на обладания от дявола младеж, когато народът се удивлява на това, Господ изведнъж започва да говори на учениците Си за Своето страдание. Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне. Защо Господ след това чудо, както и след някои други чудеса, говори на учениците за Своето страдание? За да може впоследствие, когато дойде онова, което трябва да дойде, да не се уплаши сърцето им. Той им говори това след Своите велики дела, за да може това предсказание, като пълна противоположност на Неговите велики дела, заслуги, слава и възхищение, с които е бил посрещан и изпращан, да се запечата в паметта на учениците колкото се може по-силно. Но Той говори това и за поука както на апостолите, така и на нас, та след каквито и да било свои големи дела да не очакваме награда от хората, а да бъдем готови за най-горчиви и тежки удари и унижения, дори и от онези, които са получили най-голяма полза от нас. Между другото Господ не предсказва само Своето страдание, убийство и смърт, но и Своето Възкресение. Тоест в края на всичко все пак ще бъде Възкресението, победата и вечната слава. Господ предсказва на Своите ученици нещо на пръв поглед най-невероятно, за да ги накара да вярват в онова, което ще дойде, да ги научи да вярват, когато им се казва нещо. Трябва да имаш вяра колкото синапово зърно, или дори по-малка, за да можеш с готовност да очакваш всякакъв вид страдания в този свят, знаейки със сигурност, че краят на всичко ще бъде във Възкресението. Не трябва да смятаме за нищо цялата слава на този свят и всички човешки похвали. След всички победи в света трябва да бъдем готови да отидем на страдание. С кротост и послушност трябва да приемаме всичко, което ни изпраща нашият небесен Отец. Никога не бива да изтъкваме някои свои заслуги за хората, за нашия град или село, за нашия народ и отечество, нито да негодуваме и роптаем, когато ни притисне страданието. Защото, ако и да имаме някакви заслуги за хората около нас, това е могло да стане само благодарение на Божията помощ. Всъщност всяко добро е извършил Бог чрез нас. Затова Бог има пълно право да ни изпрати и страдание след славата на света, унижение след похвалите, бедност след богатството, презрение след уважението, болест след здравето, самота и изоставеност след многото приятели. Бог знае защо ни изпраща това. Той знае, че всичко това е за наше добро. Първо, за да се научим да търсим вечните и непреходни ценности, а не до смърт да се прелъстяваме от измамния и преходен блясък на своето време; и второ, да не би за всички добри дела и трудове да получим цялата награда от хората и света, та в онзи свят да нямаме какво повече нито да поискаме, нито да получим. С една дума, да не чуем при портите на небесното царство: идете си оттук вие, които сте получили своята награда! И следователно, за да не се случи това с нас, за да не погинем с неизбежната гибел на този свят, от който сме и получили слава, похвала и почести, нашият Единствен Приятел, Господ Иисус Христос, ни учи, че след всяка светска слава, похвала и почести трябва да бъдем готови да получим кръст. На Него да бъде вечна слава и хвала, с Отца и Светия Дух – на единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

Превод: Татяна Филева