Четвърта неделя след Неделя подир Въздвижение – на св. отци от 7-я вселенски събор

С притчата за сеяча Господ Иисус Христос започва Своето благовестие за Царството Божие. Тази притча е една от основополагащите притчи в Евангелието и затова Спасителят я тълкува за слушателите и последователите Си. Тя е своеобразно пророчество за възприемането на евангелското благовестие от човечеството. В нея Христос по особен начин разкрива тайната на зараждането на Царството Божие, на небесния живот в човешката душа.

Почвата са човешките души, които се раждат за небесно житие „не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки” (1 Петр. 1:23). Семето е благовестието за спасението чрез Иисус Христос. Това семе ще бъде сято до времето на Второто пришествие, когато това ще спре по думите на св. пророк Амос (8:11-12).

Какво представлява нивата, на която се труди Сеячът? Господ ни разкрива четири вида почва на човешките сърца. При първата „едни зърна паднаха край пътя и бяха изпотъпкани” (ст. 5). За да се разбере как така се сее „край пътя”, трябва да се припомни, че по времето на Иисус в Палестина зърното първо се сее по полето, а после се заравя. Сее се по два начина. При първия сеячът върви по полето, като държи с лявата си ръка шиника, а с дясната хвърля семето, както някога у нас. При втория на едно магаре се слага чувал със семе, той се продупчва отдолу и когато магарето се води из нивата, семето пада от дупката. Полето е съставено от дълги лехи. Хората вървят по трамбованата пръст между тях и затова тя се нарича „път”. Зърното, което пада „край пътя”, не е заровено и става лесна плячка на птиците. Този вид почва е предобраз на невъзприемчивото сърце, което слуша Словото Божие, но му липсва желание и старание да го разбере и приеме. В преносен смисъл пътят няма самоценност. Той е само средство, защото води нанякъде, „от – до”. Човек на път между две места не се намира никъде конкретно. Сърцето, чиято алегория е пътят, принадлежи на човек, който постоянно е в трескаво движение, лута се, мята се, търси, но не е в състояние да усвои нищо трайно.    

Втората почва е камениста и падналите на нея зърна изсъхват без влага (ст. 6). Подобни каменисти места се срещат навсякъде из Палестина, където скалният грунт е покрит с тънък слой земя. Нейната дълбочина е недостатъчна, за да се вкоренят дълбоко семената. Те бързо повяхват и загиват от горещината. Каменистата почва символизира хората, чието сърце прилича на камък или скала – твърдо, непроницаемо, самозатворено, необичащо и необикнато. Бог обещава да промени някои от тях: „Ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът” (Йез. 11:19). Те лесно пламват от ентусиазъм и приемат възторжено Словото Божие, но при първото по-сериозно изпитание се съблазняват и отпадат от Христос, „корена Давидов”. Затова ап. Павел ни призовава да бъдем „вкоренени и утвърдени от Него и укрепени във вярата.., преуспявайки в нея с благодарност” (Кол. 2:7). Пример за „камениста почва” са градовете Хоразин и Витсаида, в които Иисус извършва много чудеса, неописани в Евангелието (Лук. 10:13-15). Там Спасителят сее семето на благовестието, но то не дава плод. Не е случаен фактът, че тези два града са изчезнали безследно, както Той е предсказал.     

Третата почва е нивата, в която избуяват тръни и заглушават добрите стъбла (ст. 7). Както обяснява Иисус, тези бурени са хилядите грижи, богатството и светските наслади, сред които мисълта за Бога бързо повяхва. В тълкуването си на притчата според Матея св. Йоан Златоуст подчертава, че Спасителят не казва „век”, а „грижите на този век”; не казва „богатство”, а „примамливото богатство” (13:22). Ние не трябва да обвиняваме самите неща, но нашата извратена воля. Можем да имаме богатство, но да не се прелъстяваме от него; можем да живеем в този век, но да не се обсебваме от неговата суета. Проблемът на много хора днес не е толкова богатството и насладите, колкото „грижите”, крайната им заетост, амбицията за кариера, която не им оставя нито една свободна минута да помислят за Бога, за спасението си, за молитвата. При тях главното става второстепенно и второстепенното става главно.