Във Влашко в памет на починалите играят хоро

Странностите на влашките обичаи

Ако вярваме на Свобода Бъчварова, че българинът има особени отношения с Бога, които го отличават от общоприетите православни традиции, то в т.н. села с влашки корени езичеството, примесено с православни практики, надминава всякакви представи за необичайност и чудатост. В миналото не един и двама висши духовници са се опитвали да изчистят от тях излишното и дори вредното. Това не е могло да се осъществи.

Тоталитарната власт също е водела редица несполучливи битки за заличаване спомена за религиозни вярвания, както и за много обичаи, донесени от земите на север от Дунава. С някои е успяла да се пребори. С Великденското хоро в памет на починалите обаче, не е могла да се справи. Хората са се жалили до различни институции и са го запазили. Колкото и странен да е обичаят, все пак е запазил спомена за Великден. Празник, недолюбван от властта.

Хорото се играе на Светли понеделник след обяд на мегдана, а по-късно – на стадионите и на площадите. Църквата не разрешава помен за починали от Лазаровден до Томина неделя, освен ако е опело или четиридесет дни от кончината. През Светлата седмица пък за всеки християнин е отредена радостта на Възкресението. Дори най-големите грешници в ада биват оставяни без обичайните мъчения, а някои вярват, че починалите в този период отиват направо в Рая. Съд и митарства за тях няма. Ако използваме съвременните изразни средства, това е Божия промоция за всеки, добрал се до Небесното царство в този период.

Великденско хоро в с. Софрониево

Но традицията в селата и градчетата покрай Дунава, в които още се помни стария език от княжествата Влашко, Трансилвания и Молдова, е по-силна от канона. Още в ранния следобяд всички жители се събират на определеното място, пременени задължително с нови дрехи, поканили цялата челяд от близо и далече, носейки кошница с яйца, поне един козунак и нова или чиста кофа, налята с пенливо вино, украсена с китки пролетни цветя. Всеки се хваща да изиграе поне едно хоро. През това време започва даването на чаша вино, парче козунак и писано яйце на играещите. Раздаващите за “Бог да прости” застават в средата на хорото, а когато подават своята лепта, танцът спира за малко или този, на когото се дава, излиза от него. Смята се за опозорено семейство, което на този ден не е изнесло вино и козунак в памет на близките си, особено, ако са починали преди близо година. Така хорото, което отначало е мълчаливо и почти скръбно, след час се превръща във веселба и надиграване. Може би тази жизненост е в унисон с възкресното настроение за победата на живота над смъртта. А може би тези, които скърбят за своите отишли си близки, под въздействието на многото количество опитано вино забравят поне малко за мъката. Защото е обидно да се откаже поднесената чаша. Ако не може да се изпие, поне се отпива от нея и се излива на земята. А хорото се вие, все по-буйно и странно. Хорото, в което дедите ни може би са закодирали истината, че в Съдния ден всички живели на земята ще възкръснат. Едни за вечен живот, други – за вечни мъки. Поне ще се видят. За миг или вечност. Това все още никой не знае…