Георги Господинов: „В разказите на Деян Енев има тежка тъга, но и утеха“

В Деня на св. Патриарх Евтимий, в една от столичните книжарници„Хеликон“, писателят Деян Енев събра приятели и верни читатели за представянето на новата си книга с кратки разкази „Гризли“ (изд. „Рива“ 2015 г.). Това е седемнайсетата поредна книга на автора.

Писателят Георги Господинов сподели свои мисли за разказите на Деян Енев: „Деян разказва историите на губещите, които утре ще си отидат и няма да остане много от тях… Това, което е същностно за неговото писане, е, че то познава много добре журналистическите жанрове, което прави литературата му силна и хващата; тя е литература, която не държи да се държи като литература; чрез която, както би казала баба ми – все едно си бил там и си чул, все едно наистина си се срещнал тези хора, и затова няма как да не й повярваш. Чел съм много журналистически текстове на Деян – в тях има толкова литература, колкото и в неговите литературни истории може да се открие една документалност – и това ми се струва особено важно. Разбира се, че Деян го прави съзнателно.

Ясно е, че в разказите му има тежка тъга, няма как да е по друг начин – когато описваш това, което виждаш тук и сега, но в тях има и утешение. Защото има и автори, които ще ти натиснат главата в тази тъга, ще те забият в нея и ще те оставят там. Но при Деян не е така и се чудя откъде идва това утешение… Един от възможните отговори е, че в света, който той ни описва, има едни граници, които не се прекрачват и каквото и да се случи, човешкото остава ненакърнимо. Може би това идва от християнската му вяра, или от традициите, не знам… Но тук, въпреки всичко, което преживява, човекът се съхранява като човек, няма тежко унизение. Оттук идва и усещането за утеха…“

Поетът и журналист Бойко Ламбовски също отбеляза как историите на Деян Енев не отнемат надеждата от читателя: „Човеците в разказите на Деян са хора, които в повечето случаи търпят житейско крушение и в същото време това не оставя у нас чувство за безнадежност. Откъде идва това – Деяновият човек и в най-тежките обстоятелства ни казва: „Светът не е безнадежден, има за какво да се уловиш!“. И си мисля, че това е свързано с неговата много сериозна духовна отдаденост и истинско религиозно чувство… Деян показва особена вярност към късия разказ, което ни разкрива, че важните неща, тези, заради които си струва да пропадаме и да се въздигаме, могат да бъдат уловени в кратък миг и в малко думи…“.

Авторът сам прочете един от своите разкази и по традиция, раздаде десетки автографи след края на събитието.

Представяме ви един от разказите, включен в сборника „Гризли“, който за първи път е публикуван в Портал Култура…

СВЕЩЕНИКЪТ

Старецът умираше. Уж се беше поуспокоил, но в гърдите му пак започна да хъхри. Кожата на лицето му приличаше на хартия, залепена върху дърво. И на бялото лице някак страшно стоеше полуотворената, като виолетова дупка, уста. Бабата разбра – дядото й умираше. Тя отново излезе на пътя. И се помоли от вдън изсъхналата си, увита в черната жилетка, пазва: „Богородичке, помогни!”

По-рано през деня помоли Йорде, магазинера, така и така ще ходи с джипката до градчето, да докара от града някой свещеник при стареца. И той обеща. Но денят вече преваляше, а магазинерът никакъв го нямаше. Я се беше запилял при ония кокилестите в мотела, я кой го знае. А нейният старец нямаше да изкара нощта.

Нейният дядо не беше от вярващите, от черковниците. То и нямаше къде, селската им църквичка от години стоеше със закована врата. Беше кръстен, разбира се, едно време всички ги кръщаваха, но толкова. Иначе пазеха, дето се вика, празниците, вечер бабата редовно палеше кандилцето пред малкото й, струпано как да е от хартиени иконки иконостасче върху бюфета, където иконките бяха размесени със снимки на дъщерята и на сина и на внуците в най-различни техни възрасти. Следеше в календарчето, ако е голям празник, да запали за малко през деня и голямата бяла, дебела колкото палец восъчна свещ. Но я палеше за кратко и после наплюнчваше пръстите си и хващаше пламъчето да го угаси. Че да има от свещта за по-дълго.
Преди няколко дни, когато още можеше да се дотътри до пейката под стрехата и да поседи така на залез, когато излизаше и вятърчето, той обичаше да си погали челото във вятърчето, нейният старец изведнъж й каза строго и някак троснато:

– И повикай свещеник! Чу ли!

Само толкова.

Но сега, днес, предиобяда, докато го гледаше ту да се пробужда, ту да потъва някъде, където бабата, без да знае какво е, знаеше, че там е много страшно, щом така му хъхреха и се мъчеха гърдите му, неговите онзиднешни думи изведнъж й се сториха като заповед, като най-строга заповед от нейния мъж Константин. И тя хукна при магазинера и той уж обеща. Ама ей го на! Денят си отиваше, а никакъв свещеник не дойде.
Избутаха някак животеца, мислеше си старицата, докато сваляше забрадката си, да прибере измъкналите се навън тънки бели кичури коса по слепоочията си. Сетне стегна отново забрадката. Сега си отиваше дядото, подир някое време – и тя. Всеки по реда си.

А каква коса имаше навремето. Беше момичка и половина. Минали работи. Сети се за нещо и даже се позасмя, но после стисна пламъчето вътре в гърдите си със силните си, като куки, пръсти, както изгасяше и пламъчето на свещта, и онова трепване на устата й отлетя.

Избутаха някак животеца. Отгледаха децата, изучиха ги. Едно беше разбрала – че няма надвив. Колкото и да блъскаш. И някак най-важното в тоя живот бе да се разбираш с тоя до тебе. А тя се разбираше с нейния старец. Можеше да е по-весел човек, по-разговорлив, можеше. Но и така биваше, особено когато годините напреднат и дните почват да идват и да си отиват равни и четвъртити като кирпичи.

Чу се мотор на кола. Колата излезе по баира, беше друга кола, не джипката на магазинера. Мина край нея и бабата видя, че вътре има млади хора. Спряха пред последната къща от тяхната редица на уличката. Беше на някакъв архитект от столицата, май веднъж го беше виждала. Младите слязоха, отвориха голямата дървена порта, вкараха колата. И долчето веднага заеча. Звъннаха шишета, скоро замириса на печено месо. Едно момиче се разсмя и смехът й прелетя ниско над клоните като лястовица.

От портата излезе едно момче. Беше слаб, по фанелка, с опечено лице и рядка руса брадичка. Тръгна към нея и когато мина през един слънчев лъч, брадичката му светна като запалена.

– Здрасти, бабо – каза младежът. – Как сте тука? Има ли мечки?

Изправи се до нея, измъкна от подгънатия ръкав на фанелката си кутия цигари, изтръска една и запуши.
Изведнъж бабата се припря. Разбърза се.

– Сине, я чуй! Да те питам нещо?

– Питай.

Тя не знаеше откъде да започне. После видя малкото сребърно кръстче на врата на момчето и й стана по-лесно.

– Чувай, сине! Моят дядо си отива. Искаше да повикаме свещеник. Заръчах, но не дойде. Ела вкъщи, ще му кажа, че ти си попчето.

– Хубава работа. Какъв поп съм аз!

– Сине! Той вече вижда вснчко като в мъгла. Като му кажа, че ти си попчето, ще ми повярва. Само да седнеш малко до главата му. И да му хванеш ръката за малко, ей така само да му хванеш ръката. А, сине? Става ли?
На момчето му стана интересно. Досега поп не беше ставал. Какво толкова. Пък щеше и да има после какво да разкаже на другите оттатък. На Даря. Беше се запознал вчера с нея. Нещо се преметна в гърдите му, една палава маймунка. Какво толкова.

– Ами хайде – каза на бабата. И стъпка фаса.

Влязоха в къщата. Вътре му се стори много тъмно. После очите му свикнаха. Видя стареца на леглото. Беше се надигнал на възглавницата и ги гледаше строго.
– Доведох попчето – каза бабата. – Сядай тука, отче.
Придърпа един стол до главата на стареца и момчето седна на него. После погледна малко стреснато към бабата.

– Доведох попчето – говореше силно бабата. – Доведох свещеника, Константине!

Старецът раздвижи по одеялото кафявата си ръка към него. Сякаш го приближаваше голям паяк. Момчето също протегна своята ръка и хвана ръката на стареца. Изуми се колко е студена, сякаш пипна парче лед.

Отвън, от улицата се чу гласът на Даря. Викаше го.

– Ангеле, къде си?