Живот и за „Св. св. Константин и Елена“ в Одрин

– Грижите за храма “Свети Георги” в Одрин са започнали преди моето пристигане в Одрин. Най-напред за него се грижи Филип Чакърък, един от малцината, да не кажа единствен етнически българин в Одрин. В продължение на дълги години той се грижеше за храма “Свети Георги” в Одрин. Докато бях там, на два пъти организирахме негово идване на лечение в Правителствената болница в София. Българската държава му изплащаше месечно възнаграждение. Неговият син Александър Чакърък постъпи в Духовната семинария в София и в момента е свещеник в църквата. През 90-те години на миналия век за първи път бе направен частичен ремонт на покрива на църквата.

През 2000 г. обаче настъпи истински пробив в решаването на въпросите по поддържането и реставрирането на нашите културно-исторически паметници в Одрин. Разкрита беше специална целева сметка в турска банка за възстановяване на църквата “Свети Георги” през май 2002 г. Първото дарение от 1000 долара беше лично от депутата доц. Атанас Щерев. Някои от първите бяха “Булгаргаз”, Търговско-промишлена палата – Варна, АЕЦ “Козлодуй”, Регионален граничен сектор – Елхово. В тази кампания се включиха активно не само български, но и турски граждани и турски институции – в това число представители на нашите изселнически дружества, представители на местната власт, обикновени хора, които по различни поводи са идвали в Одрин и са давали дарения. Горе-долу по същото време беше открита дарителска сметка за другата църква “Свети свети Константин и Елена”.

– Кое ви беше най-трудно?

– Спомням си възлагането на договора за възстановяването на църквата през септември 2003 г. Конкурсът за възлагане на обществената поръчка се състоя в кабинета на председателя на Търговско-промишлената палата в Одрин, който любезно ни го предостави. От България това бяха Дирекция “Вероизповедания” към Министерски съвет, представители на Института за опазване на паметници на културата, както и на Външно министерство. От Истанбул имаше представители на църковното настоятелство на българската православна общност, ръководени лично от тогавашния председател Васил Лязе, ние като дипломатическо представителство и явилите се на този конкурс общо трима кандидати от Одрин и един от Истанбул. Разбирате, че при толкова много участници се постига трудно решение. Дори се стигна до идея да бъде отложен конкурсът за по-късна дата. Решително се противопоставих и се радвам, че успяхме да подпишем и да възложим договора на най-добрия кандидат, което се доказа и впоследствие. Това е архитект Али Ерол от Одрин, който е председател на местното Сдружение на архитектите в Одрин. На 9 май 2004 г. напълно възстановената и обновена църква тържествено беше открита и преосветена в присъствието на тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски. Преосвещаването стана с тържествена църковна служба, водена от Негово Високопреосвещенство Неофит Митрополит Русенски и Негово Високопреосвещенство Евлогий, епископ и ректор на Пловдивската духовна семинария.

– Другата българска църква в Одрин се възстановява в момента. От какво се нуждае най-много храмът “Свети свети Константин и Елена” и как виждате възможностите за реставрирането му?

– За съжаление за тази църква не е имало човек, който да се грижи за нея така, както Филип Чакърък го е правил за “Свети Георги”. Очевидно към нея не е бил проявяван необходимият интерес. Когато пристигнах в Одрин, установих неприятно, че имаше и служители в нашето представителство, които не знаеха къде се намира. Бях разпоредил през ден хората да се редуват да ходят там, за да следят нейното състояние. Пак за съжаление у нас имаше държавна институция, която беше отредила на тази църква друга съдба. Не да бъде църква, а да се изгради някакъв музей. За щастие всичко това вече отмина. Успяхме да преоткрием тази църква, която лично за себе си бях кръстил “Църквата, която ме кара да се засрамвам”.

Знам, че е в плачевно състояние момента, но когато я заварих, то беше още по-плачевно. Не беше заградена. Имаше опасност да стане някаква трагедия, защото и деца влизаха да играят. Имах една специална среща с тогавашния областен управител на Одрин Фахри Юджел, помолих го и той веднага реагира. Буквално на следващия ден изпрати екипи и оградихме църквата. След това започна кампанията и в България. Създаде се инициативният комитет “Камбана”, в който се ангажираха Продуцентска къща “Пирина” и народният певец Илия Луков.

Успяхме да монтираме специално скеле отвън и отвътре пак със съдействието на същия архитект Али Ерол. Преди това съборихме покрива на църквата, който беше полуразрушен и потенциално опасен. С това положихме началото на нейното реставриране и възстановяване подобно на “Свети Георги”. Но този процес субективно ще отнеме много повече време, защото са необходими и много повече средства.

-Имало ли е интерес към двете български църкви в Одрин от страна на гръцката църква?

– В чисто исторически план съм срещал документи, в които се е казвало, че навремето службите в църквата “Свети Георги” в началото са били водени на гръцки език. След това под натиска на недоволството на българското население, което е било преобладаващо в тамошния квартал, службите са започнали да се водят на български. Но това е история.

Виждам в други направления важността на тези църкви. Те са единствените християнски паметници в Одрин. Градът се намира не само на границата с България, а и с Гърция. Възстановената “Свети Георги” може да се посещава от всеки. В нея идват и много гръцки граждани. Няма да забравя как през януари 2005 г. специално посещение в Одрин направи Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей, който посети както “Свети Георги”, така и “Свети свети Константин и Елена” и даде своята благословия за тяхното възстановяване. Той беше първият Вселенски патриарх, който влиза и в нашето дипломатическо представителство. Храмовете са важни не само за българските и гръцките християни – те са богатство за цялото християнство.

– Какво е състоянието на българското гробище в Одрин?

– Става въпрос за действително българско гробище, което не е специално изграждано като войнишко. Друг е въпросът, че е възможно (документи и факти не съм виждал, но съм чувал) тук да са били погребвани и български войници. Самият факт на съществуването му не се отрича и даже на съвременните карти на Одрин местността е определена точно като “българското гробище”. То се намира в същия квартал, където е църквата. Имало и нотариален акт, който, мисля, че през 1949 г. е иззет от турската държава. Това, което ние се постарахме и частично успяхме да постигнем, бе да разчистим терена на гробището, защото беше превърнат в сметище. Договорихме с кмета на Одрин да оградим терена. Не знам докъде са стигнали тези неща, но се надявам, че ще бъдат изпълнени. Тогава това се вършеше в рамките на кампания, която се водеше на територията на цяла Турция под надслов “Уважение към традициите”. Тя включваше запазване на различни гробища, мюсюлмански и немюсюлмански.

– Дали само малкият брой българи в Одрин е един от проблемите, които пречат по-активно да се възстановят там нашите паметници?

– Мисля, че вече не би трябвало да има такива оправдания. След като възстановихме “Свети Георги”, особено в почивните дни, там редовно пристигат по няколко автобуса българи, много от които организирани от тракийските дружества в България. В тази връзка искам специално да благодаря на всички активисти, особено на председателя на Тракийските дружества в България Костадин Карамитев, също на Петра Нечева от Стара Загора, на Димитър Шалапатов от Хасково. Нашите църкви в Одрин се намират на 15 км от границата, могат да бъдат посещавани. Благодаря на всички, които имат активно отношение към тях. Дължим много на автора на проекта за възстановяването на “Свети Георги”, архитект Васил Китов, на много наши неправителствени организации, например фондацията “Помогни на нуждаещите се” със седалище в Пловдив, на дружеството на българските и турските бизнесмени “Бултид” със седалище в София, на дружеството, пак на българските и турските бизнесмени “Бултиш” със седалище в Пловдив. Специална признателност за реставраторския екип на иконите и лично на неговия ръководител Светла Загорчева. За “Свети свети Константин и Елена” много направиха инициативният комитет “Камбана” и Илия Луков.

Другото, което може и трябва да се направи, е да бъдат потърсени документи и паметници, свързани с това гробище, защото твърде малко знаем по този въпрос. Виждал съм отделни надгробни плочи, които са излезли на повърхността, но това е крайно недостатъчно.

Специалисти трябва на място да дойдат и да направят разкопки, проучвания. Сигурен съм, че ще се намерят и други паметни плочи.

В двора на църквата “Свети свети Константин и Елена” са погребани четирима български офицери. Надгробните плочи се намират в храма “Свети Георги” от лявата страна на олтара. Те са закарани там още от Филип Чакърък и стояха в една стара сграда в двора на “Свети Георги”, за да не изчезнат. Но тяхното място е в църквата “Свети свети Константин и Елена”. По-нататък може да се обмисля вариант да се направи някакъв паметник или мемориал, който обаче задължително ще трябва да бъде съгласуван с турската страна. Всичко това трябва да стане на базата на взаимност, каквато е необходима и задължителна в международните отношения. Турция е страна, която нееднократно е доказвала, че стриктно държи на реципрочността. Ето например един исторически факт, който никой не може да отрече – по време на Първата световна война на северния фронт, в Тутракан, заедно са се сражавали български и турски войници.