Митрополит Николай: „Практиката на кремацията поругава и обезценява човека“

Преди няколко дни жителите на Куклен излязоха на протест срещу плановете за изграждането на крематориум в града. В основата на мотивите за протеста са притеснения, че крематориумът ще замърси въздуха в града, но също така хората посочват, че практиката на кремацията е в тотален разрез с религиозните им убеждения – и на православните християни, и на мюсюлманите в града.

По повод евентуалното изграждане на крематориума Пловдивският митрополит Николай изпрати отворено писмо до кмета на община Куклен Мария Белчева, в което споделя своето становище по казуса (Куклен се намира в границите на Пловдиската епархия). Ето какво се казва в отвореното писмо, публикувано в официалния патриаршески сайт:

„Попитан бях тези дни какво е мнението на Българската Православна Църква, в лицето на Пловдивската Света Митрополия, относно идеята за изграждане на крематориум в гр. Куклен, в частност и по принцип. В частност, нашето мнение е отрицателно, защото е отрицателно по принцип.

Понякога се учудвам, че се налага Православната Църква да обяснява толкова очевидни неща и да привлича вниманието върху толкова ноторно известни факти, че е чак обидно. Всеки християнин поне веднъж е чувал фразата: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Бог е създал човека от пръст и след приключването на земния му път, тленните останки трябва да бъдат предадени обратно на пръстта, от която сме произлезли. Това е християнската вяра и такава е християнската практика. Така са погребвани дедите ни, прадедите ни и пра-пра-дедите ни. Всеки кръстен християнин следва да бъде погребан като такъв. А не като езичник. Ние сме християнски народ, а не азиатско или северноамериканско племе. И е уместно да се придържаме към нормите на поведение, подобаващи на християнски народ, включително и особено в отношението ни към смъртта.

Тялото на християнина – живо или бездиханно – е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19), храм на живия Бог (2 Кор. 6:16) и човек не може да го вземе и да прави с него каквото му е угодно, а да се отнася към него като към светиня и с нужното благоговение и свещен трепет. И ако човек изгори някой храм, или дори една икона, справедливо това се счита за тежък грях, колко по-голямо кощунство е тогава да посегнеш на храма на живия Бог – човешкото тяло! Защото, ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори!

За значението на връщането на телата в земята, след отделянето на душата, са изписани достатъчно богословски трудове. В случая ще се въздържа да привличам на помощ повече теологически аргументи, които биха били заклеймени като „ненаучни“. Но ще припомня, че практиката за изгаряне на човешки тела в крематориуми е въведена в Европа от нацистите. Освен чисто практическото съображение да бъдат заличени следите от техните престъпления, това без съмнение е представлявало и форма на гавра с тленните останки на избиваните от тях евреи и представители на други народности. За мен е непонятно, как една практика, осъдена преди седемдесет години от цялото човечество като гавра, днес може да се превърне в норма! Макар, че, в последно време, редица други осъдителни практики към човека и човешкото тяло, възприемани доскоро като гаври, започнаха систематично да се превръщат в норми. След като тялото на живите хора стана обект на поругание и гавра, защо това да не се случва и след смъртта? Или може би е обратно? Поругаваме телата след смъртта им, обезценяваме ги, от където логично се извежда и отношението към същите тези тела приживе. Очевидно това е една от характеристиките на „постмодерното“ време, в което ни е отредено да живеем.

Всъщност за „ползата“ от крематориумите има един-единствен аргумент. И то е, че няма свободни места в гробищата, които и без това се разшириха до непоносими размери. Защо няма места в гробищата и защо те се разшириха толкова много, е въпрос, на който отговорът трябва да бъде търсен на съвсем друго място. А, именно, защото през последните двадесет и няколко години се промени отношението ни към живота. Което не означава, че трябва да се промени и отношението ни към смъртта. Ще ми се да вярвам, че поне минимално уважение към покойниците трябва да ни е останало. И е редно да се отнасяме към телата на скъпите ни покойници като към съсъд на Божия дух. А не като към отпадък, подлежащ на инсинериране. Бог да ни е на помощ, ако наистина започнем да разсъждаваме така.

Прочее, подкрепям Ви напълно в справедливия Ви протест срещу изграждането на подобно съоръжение на територията на Вашата община, което не мога да окачествя другояче, освен като богохулно. Дано не се намери друга община на територията на епархията ни, чиито управници, подмамени от пари, да допуснат подобни душегубителни проекти.“