Радостната скръб на православните

Има една църква в Москва, която посетих при поклонническо пътуване с група белградчани, водена от настоятеля на руската църква отец Василий Тарсиев, и която е посветена на Богородица – Радост на всички скърбящи.

Дева Мария, не само Христородица, но и Богородица, отдавна е намерила място в сърцата на всички истински християни по света. И то не като „четвърта” в Светата Троица, а като Майка на всички хора, Майка на Църквата – тук, изглежда, римокатолици и православни са съгласни помежду си; виж Догматика на отец Юстин Попович, ІІІ книга, с. 647.

Богородица наистина е всичко за хората: Утешителка (Парамития), Защитница (Простасия), Скоропослушница (Горгоепикуса), Пътеводителка (Одигитрия), Молителка (Оранта), Благотворителка (Евергетида), Умиление (Гликофилуса) и т.н. Но преди моето идване в Москва не знаех някъде в християнския свят да съществува и такава църква, посветена на Майката, Която е радост на всички скърбящи по света.

Няма християнство без почит към Богородица. Не само защото според К. Г. Юнг божествената Троица в която и да било религия по света е немислима без „женския елемент”, нито само защото всяко земно раждане е свързано с майката и Великата Майка, която освен земята и водата е естествена женска стихия, а също така и стихия на раждането, защото от водата, както твърдят учените, е произлязъл първият живот, и защото във водите на Йордан се е състоял и божественият акт на Кръщението, на което е присъствала Светата Троица. Но преди всичко поради това, че чрез Вечната Девица Мария, изцяло преобразената Ева, е могъл да се появи Месия, Господ Иисус Христос.

В богатото разнообразие и поетична красота на множеството християнски молитви ние понякога се обръщаме пряко към Бога, по-често към Богочовека Иисус Христос като второ Лице на Светата Троица, но и като към Син Човечески. Но молитвите към Богородица Мария, изпети през вековете (не само от светии, но и от светии поети като св. Симеон Нови Богослов, в нашата сръбска православна среда владика Николай Велимирович, отец Юстин Попович, в най-ново време поетът Любомир Симович и други) по брой и разнообразие са най-много сред всички останали молитви. Нима това не е убедителен знак, че на земния човек, и когато се радва, и още повече – когато страда, от първите месеци на живота до самия му край, когато изпуска дух, на устните или в сърцето му са  думите майка и Божия майка.

Колкото скръбно, толкова и радостно е нашето православие. Страданията на православните народи в цялата история – на народа, най-често беден, прост, недостатъчно цивилизован и често примитивен, страдания, които продължават до ден днешен и не престават, нито има изгледи да престанат – дали изобщо биха били поносими и възможни без вярата в Христос и Богородица. Вяра изконна и твърда, каквито са и лицата на нашите динарци, вярата на обикновения и простосърдечен руски или сръбски селянин, който разговаря с Бога както човек би могъл да разговаря с някого, който му е най-близък, и поради това и може да Му се сърди, да се кара с Него, да Го заплашва с оставяне, и въпреки това да не Го оставя! Така веднъж ми обясни и ме утеши покойният професор богослов д-р Душан Кашич, когато му се оплаках от шума и безредието в нашата църква по време на богослужение. Тогава той ми каза: „Това не бива да ви пречи. Сръбският човек в църквата се чувства като внук в скута на дядо си, разчорля брадата на дядо си и се закача с него, и при това много го обича!”

Тъгата, trstitia, е грях според християнското учение, който може да стане и смъртен грях, когато пасивно му се предадем и започнем да му се наслаждаваме. Великият датчанин Сьорен Киркегор, този датски Иван и Альоша Карамазови в едно, с точност е забелязал, че за тъгата не е необходимо нищо, тя може и да се притежава, за разлика от радостта, която трябва активно да придобием; радостен съм, а не мога да притежавам радостта. Затова и е тайнствено преобразяването на нашата тъга в радост, когато се молим в скришната си стая, когато се молим съборно в църквата по време на литургията (съборно, не само в смисъла на задругарско-патриархалния славянски начин на живот, който преживява и своето тотално изкривяване чрез болшевишката „съборност”, а съборно като общност според Троичното Същество), когато сме се изповядали и причастили, но и когато сме извършили някакво добро дело без никакви помисли за награда (на земята или на небето), или когато сме простили на някого от сърце обидата и сме я забравили.

Пак Богородица Мария е Тази, към Която с най-голямо желание се обръщаме в молитва, когато от всички страни сме притиснати от скърби, когато сме болни или когато някой наш най-близък тежко се е разболял, когато ни гонят и мразят и външни, и вътрешни врагове. Защото чувстваме или знаем, че никъде по света не е имало по-тъжна майка от Майката Мария, когато, тъжна и разплакана, потисната и дълбоко ранена е вървяла след Своя Син, докато Той е носел претежкия кръст към Голгота, когато бил разпъван и когато отправял именно към Нея, Своята Майка, последните заръки от Кръста. Как такава скръб на Майката за Сина, Който е взел върху Себе Си „греховете на света”, е могла да се преобрази в неизчерпаема радост, в непресъхващ Извор на жива вода, който ще потече от същата тази Майка Мария за всички хора и за всички времена, докато трае историята на света и човека?

Появяването на възкръсналия Син Човешки и Син Божи е трябвало не само да напомни на Мария за събитието на Благовещение, когато Архангел Гавриил й е съобщил най-радостната от всички вести, че точно Тя, обикновената еврейска жена Мария, ще роди Месия, но и да влее в нея пълния смисъл на всички събития в живота на нейния Син в течение на Неговия и нейния живот. И то в момента, когато Дух Свети, във вид на огнени езици, слязъл върху нея, както и върху всички Христови апостоли. От това чудесно събитие, единия от трите най-големи християнски празника, Дух Свети, чак до днес, Богородица Мария не престава да предава нашите молитви на Христос.

Струва ми се, че никой в християнския свят не е възнасял такива пламенни, дълбоко преживени молитви към Богородица, както руският народ, руските светии, от св. Сергий Радонежки през ненадминатия в любовта към Богородица св. Серафим Саровски, до руския светия от нашия (миналия – Бел. прев.) век, Йоан Кронщадски. Вече споменах прекрасните химни към Богородица, които са изпели и нашите свети хора, Николай Лелички и Юстин Челийски. Всички, които са чели животописанието на св. Серафим Саровски, е трябвало да останат без дъх в момента, когато са прочели как св. Серафим се обръщал към всички, които идвали при него от всички краища на Русия, с възклицанието: “Радост моя, Христос воскресе!”.

Откакто Христос  възкръсна, човек за човека отново стана бог (homo homini deus est), а не вълк (homo homini lupus est). Ако все пак човек за човека и до днес остава вълк, то причината за това е, че не вярва. Откакто човекът престанал да вярва в Христовото Възкресение, бавно престанал да вярва в каквото и да е и в когото и да е. Защото в кого можеш да вярваш, освен в Бога? Едва след това – и в човека! Нима може да се вярва в човекобога, който и сам вече не вярва в нищо, а подготвя самоубийство и на себе си, и на другите!

Когато сме се наситили на всички „изми”, когато сме разбрали, че науката в никакъв случай не е есхатологично ориентирана, когато войните са ни станали толкова противни, защото са изпълнили сърцето ни с тъга и са ни направили дълбоко нещастни, а при това нито тази тъга, нито тази скръб предизвикват у нас – което е много важно – гняв или отмъщение, или отчаяние, или нихилизъм, ние се връщаме и обръщаме нашето тъжно лице към Богородица „Радост на всички скърбящи”. Оставяйки я да влее в нас божественото благоухание на серафимовата радост, която единствена може да ни преведе невредими през бездната на нищото, страха и тъгата. Радостта в Христос, която ни предава светата Майка, Богородица!

„Остават само делата на любовта“ , Омофор, София 2017

Превод: Татяна Филева