Саможертвата като сърцевина на християнския етос

В края на септември в столичната ателие-книжарницата „Къща за птици“ бе открит новия сезон на библейските срещи от поредицата „Книгата на книгите“, а темата бе „Жертвата и саможертвата в Стария и Новия Завет“. Лектор бе протойерей д-р Добромир Димитров, свещеник на Българската църковна община в Кент, Великобритания, и преподавател в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

„Наскоро чествахме Кръстовден и, гледайки телевизионните репортажи, се замислих колко от хората посвещават от своето време да отидат в Кръстова гора, да пренощуват там, да присъстват на богослужението и да отнесат със себе си късчета от вярата и надеждата… Замислям се обаче – мнозинството от тези хора посещават това място с една цел, а именно да се случи някакво чудо. Търсим сякаш чудото, а не основите, не смисъла, не принципа. Замислям се дали винаги е било така и, разглеждайки Свещеното Писание, си спомних за онези моменти, в които Иисус Христос е заобиколен от тълпи, търсещи чудото, изцелението. Сякаш хората не се замислят за същността, дълбочината, а когато получат изцеление, когато чудото се появи, те се отдалечават, щом тяхната нужда и молба е чута. А колко от нас на Кръстовден се замисляме за съпреживяването на кръстната смърт, за Христовата саможертва?“ С този пример, свързан с отношението на съвременния християнин към саможертвената любов, модераторът на беседата Пламен Иванов въведе аудиторията в темата…

Жертването на най-скъпоценното – старозаветното мислене и традиции

Лекторът отец Добромир Димитров очерта измеренията на старозаветните образи и разбирания за жертвата  – от жертвоприношението на Каин и Авел, което се превръща в повод за грях – за братоубийство, до готовността на Авраам да принесе в жертва Исаак.  Детето, което за Авраам е сякаш целият свят, най-драгоценното, най-дългоочаквана радост, дошла след толкова страдание и загуба на надежда! Бог призовава Авраам да направи нещо „умопомрачаващо“ – да принесе в жертва собствения си син. Бог, Който го дарява със син, за който толкова са копнеели със Сарра, сякаш иска да го вземе обратно. Три дни е пътят до областта Мория, където Авраам трябва да извърши жертвоприношението, преди обаче да нанесе решителния удар, ангел Господен го възпира. Вярата на Авраам е изпитана чрез тази готовност не само да се подчини на Божията воля, а и на Неговото неограничено милосърдие.

Отец Добромир Димитров

В някои от старозаветните истории виждаме предобрази, които ни насочват към живота на християнските подвижници. Например такива са библейските стихове, в които Бог заръчва Аарон да вземе два козела и по жребий единият да бъде принесен в жертва, а другият да бъде оставен жив и изпратен в пустинята „за отпущане“, където да  понесе върху себе си хорските беззакония. Това ни напомня за жертвения живот на християнските монаси. Пустинята е традиционен топос на изпитания не само в Стария, но и в Новия Завет – Самият Христос е изкушаван в пустинята в продължение на 40 дни, а монахът напуска света и отива в своеобразна „пустиня“, за да се бори с греховното и демоничното, моли се не само за личното си спасение, а и за спасението на всяка човешка душа.

Новозаветната епоха и върховната саможертва за човечеството

Емблематични са думите на свети Йоан Кръстител, изразяващи величието на Христовата саможертва: „…ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света“. „Жертвата на Христос има космическо измерение. Пролятата кръв на Агнеца е за цялото човечество – както за хората, живели в епохите преди Христа, така и за поколенията след Неговото Възнесение. Животът на апостолите също е изпълнен с примери за жертвен етос – те оставят семействата си, имотите си, занаята си, изобщо светските блага и привилегии, за да последват своя Месия“, отбеляза отец Добромир.

Във времената на ранната Църква и в съвремието

В дискусионната част на срещата неизменно стана дума за християнското мъченичество като акт на саможертва и на свидетелство, на изповедничество на вярата. „Църквата е багреницата на мъчениците“, добави отецът. В заключение той сподели: „Най-върховният плод на саможертвата е любовта“. Именно поради тази причина той посочи и една от най-разпространените болести на душата, от които според него страда съвременният човек – нарцистичната уязвимост, изразяваща се в неспособността да обичаш безкористно, без да очакваш нещо в замяна.