След Възкресение Христово да поседнем

В евангелското четиво, посветено на Възкресение един момент остава незабелязан, остава някак встрани от коментарите и тълкуванията. Разказва се как, когато жените мироносици отишли на гроба, за да помажат тялото на своя Господ, ангел Господен слязъл, отвалил камъка от гроба и седнал върху него: „А като се мина съботата, на първия ден от седмицата, дойдоха Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. А, ето, стана голям трус; защото ангел от Господа слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него“ (Мат. 28:1-2).

В този сюблимен момент – откриването на истината за възкръсналото Тяло на Господа, събитие което векове ще смущава ума на рационалния човек – действията на Божия вестител, който слиза, пристъпва, отваля камъка, посяда върху него, носят усещането за лекота, която на пръв поглед контрастира със сериозността на момента. Спокойствието, лекотата са несъвместими с естествената човешка реакция при срещата с напълно непознатото, невъзможното за постигане на човешкия разум. И ако търсенето на човешкия ум, който изследва доказателствата, се терзае, че няма достатъчно свидетелства, оборва ги, защото иска „око да види, ръка да пипне“, подобно на апостол Тома, винаги е свързано със страстно търсене, с надежди, страхове, илюзии, то действията на ангела сякаш демонстрират как бихме могли да подходим в ситуации, които възприемаме като извънредни, като предизвикателство за нашата природа.

Нека си представим, че в човешката душа има място, което напомня този гроб, пещера, затисната с огромен камък като символ на забравата – там са нашите страхове, нашите травми, но също така нашите таланти или НАШАТА ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ.

Какво ни показва тази картина с поседналия ангел? Какво ще се случи, ако отместим камъка, затиснал сякаш погребаната част от нашата същност? Веднага подобно клоуна на пружина от кутията, ще изскочат първо нашите страхове, плашещото лице на самотата, страхът да не сме обичани, да не сме приети, да сме отхвърлени, ненужни. Как да посрещнем страховете? Ако се подадем на паниката или ще избягаме (Как? Забравяйки се сред хора, забава, отдавайки се на удоволствие до забрава – това се нарича самоунищожително поведение в психологията) или, стиснали зъби, отново с готовност ще поставим камъка, за да ги затисне здраво, завинаги. Каква е алтернативата? Ако решим да поседнем като ангела върху камъка, кое е това чисто човешко действие, което може да ни даде това на пръв поглед безумно спокойствие? Това е чувството за хумор, когато разпознаем зад тези страхове нашето голямо его и просто му се усмихнем като на едно непослушно дете, ако разпознаем лицето на клоуна от кутията, ще можем да се разсмеем с облекчение. Ако ги посрещнем смело с надежда, че можем, те ще загубят своята сила. По същия начин трябва да погледнем и лицата на нашите илюзии, които се оглеждат в нас като в криви огледала. Нека ги погледнем право в очите, знаейки нашата сила и нашата слабост, и те ще се стопят като стъкълцето в окото на момчето от приказката за снежната кралица.

На думи звучи лесно, но всеки от нас може да потвърди, че това е най-тежката битка, която ще водим, докато сме живи. Затова, освен страховете и илюзиите, имаме нужда да освободим нашите таланти и нашата вяра, надежда и любов.

Да погледнем първо нашите таланти. Не става въпрос за необикновени и редки таланти, а за това, на което сме способни, но все още не сме открили в нас, защото сме израснали според очакванията на нашето обкръжение; защото не сме получили достатъчно обич, за да обикнем и да бъдем уверени в себе си, за да експериментираме и да не се страхуваме от провала. Една разпространена психологическа техника съветва: всеки ден поне по 10 минути да посвещаваме на дейност, която е напълно нова за нас, нещо повече – смятаме се неспособни да я извършим. Представете си само колко много неща ежедневно избягваме, смятайки ги за невъзможни за нас и колко голяма може е да ползата за нас сами да предизвикваме себе си. Не става въпрос за екстремни преживявания, непременно да скочите с парашут, да изкачите връх и т. н., а малки, на пръв поглед простички неща, които може да посветим на себе си или на другите.

Защото само в ситуации, които смятаме за нещо извънредно и непостижимо за нас, чувстваме най-силно Божията ръка, която ни води и напътства, която извежда от нас неподозирани сили, изпраща ни хора, които ни помагат и ни карат да виждаме истинската страна на живота. А това е възкресението на вярата, надеждата и любовта в нас, които са ни дарени заедно с Божия образ при сътворението. Колко повече нашите вяра, надежда и любов ще добиват пълнокръвност, ако правим все повече, но го посвещаваме в обич на другите.

Така че ако разположим вярата и неверието в този контекст, за разлика от традиционното деление на вярващи и невярващи, ще видим, че състоянието на неверието е много по-дълбоко от външната изява от рода: аз не вярвам, аз съм атеист или контратеист. Става въпрос за състояние на човешката душа и дух, когато човек съществува непълноценно, фрагментарно и цялата витална енергия се използва, за да потиска или образно казано да погребва травмиращи страхове и неосъществени илюзии, така че камъкът върху пещерата обикновено е нечовешки тежък. Вярата обаче във Възкресението Христово прави възможно отместването на камъка и даже присядането върху него.

Затова нека за момент да поседнем като Божия вестител върху камъка!