Смъртта на Христос и животът на човека

Преди няколко години някой ми изпрати писмо със следния въпрос: „Защо е било потребно Христос да умре на Кръста?“ Този въпрос ме накара да напиша настоящия текст. В последно време сме провеждали дискусии по темата за изкуплението, които са били част от коментарите в блога. Аз посочих, че поддържаната идея, че Христос е бил наказан заради нас от гнева Божи, на практика не намира конкретен израз в Свещеното Писание. Грехът не представлява потъпкване на законите. Настоящият материал излага някои базисни принципи от класическото Православно учение относно смъртта на Христос, естеството на греха и смисъла на спасението.

Предварителни размисли

Част от информацията, предоставена по проблема, засягаше опита (на Мери К.) в учението за изкуплението, което наблягаше най-вече на гнева и недоволството на Бога (парафразирам и обобщавам използвани изрази). Ние сме съгрешили (и ние самите, и Адам и Ева), Бог ни е наложил наказание. Бог е изпратил Христос и Го е наказал заради нас. Понастоящем чрез вярата в Христос можем да избегнем наказанието, което заслужаваме. Редом с това бяха поставени множество въпроси относно Христовата кръв. По какъв начин ни очиства тя от греха?

Естествено, подобен проблем би могъл да бъде основание за написването на цяла книга. В случая имам за цел неговото представяне в рамките на достъпен (в сравнителна степен) обем за прочит.

Същината на нещата, според мен, е в първоначалните образи, използвани за осъзнаване на отклонението (греха) и в човешкия род, и в творението, както и какво точно е вложено в образа на Христос, Който ни донася спасение и изцеление (Неговата смърт и възкресение). Ако имаше прост и лаконичен отговор по тази тема, тогава тя нямаше да води до подобно питане.

Истината е, че Свещеното Писание, включително и стилът на изразяване на отделните свещени автори, използват многобройни образи за описване същността на онова, което е вършил Христос. Някои от тези образи са просто изразителни подобия или метафори, други явно включват повече „буквализъм“ в изображенията, но никъде нямаме налице дефинитивно описание, което да омаловажава значението на всички останали.

Искам да добавя и още нещо (за нашия питащ читател) относно използвания в Свещеното писание език. При все че повечето християни споделят позицията, че библейските слова са „боговдъхновени“ (по вдъхновение от Бога), това не означава, че всеки ред в Свещеното Писание трябва да бъде възприеман в буквален смисъл. Налице са множество неща, които се четат във фигуративен, метафоричен или друг план. Това ще рече, че не можем да четем Свещеното Писание без помощта и напътствията на духовен наставник. Една трайно доказана истина. Ето защо, ако искаме за Свещеното Писание да получим християнски прочит по Преданието, този прочит трябва да става редом с християни, които са били обучавани да ползват традиционния подход.

По тази тема ще се сблъскате с множество разновидни позиции сред християните, тъй като близо петстотин години тълкуванието на Свещеното Писание се е явявало значителен фактор за разделение между християните. Повечето от нещата, представяни допреди това като отговор на поставения от читателя въпрос, са примери от съвременните, фундаменталистки християнски интерпретации (които са доста разновидни по своя характер). В настоящия текст аз ще ви изложа основното разбиране на православното християнство.

Проблемът

Какъв е онзи изкривен елемент от човечеството и творението, който ни кара в едно или друго да изпитваме недостиг от Бога? Какво е грехът?

В своя същностен смисъл грехът е смърт. „Защото платката, що дава грехът, е смърт“ (срв. Рим.6:23). Фактът, че умираме, не е наказание, изпратено ни от Бога, а резултат от нашето отдалечаване от Бога (прекъсване на общението ни с Него). Бог е Живот и Единият Извор на Живота. Тварните неща (в това число и човеците) не разполагат с живот сами по себе си, той не им е даден да го имат в свое притежание и власт. Животът е преди всичко дар от Бога. Дар от Бога е не само нашият живот, но и самото наше битие, както и битието на всичко останало. Нашият Творец е Бог. Свещеното Писание ни казва: „Защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деян.17:28).

Книга Битие ни представя разказа за Адам и Ева, от който разбираме за тяхното непослушание към Бога. Той ги предупредил: „От дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит.2:17).

Мнозина библеисти са наблягали на факта, че Бог не е казал: „В деня, в който вкусиш от него, Аз ще те лиша от живот“, а е казал: „в деня, в който вкусиш от него, бездруго ще умреш“. Или още по-точно, на нас ни е казано: „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите“ (Прем. 1:13).

Св. Атанасий посочва, че когато човеците са избрали да прекъснат връзката си с Бога (чрез акта на непослушание), по такъв начин сами сме се отделили от извора на живота. Бог обаче не ни е лишил от живот (Той не отнема даровете, които дава), ние сме тези, които сме се откъснали от живота. И това ни води до смърт. Умираме не само физически, но и вътре в нас тече процес на умиране. Св. ап. Павел го нарича процес на „разтление“. Това отклоняване от живота в посока към смъртта и унищожението намира своето проявление в многобройните съсипани неща в живота ни. Ние се нараняваме и убиваме един другиго. Причиняваме щети и унищожаваме творението. Ние сме немощни и лесно грохваме под мощното влияние на такива неща като наркотиците и алкохола. Побеждават ни страсти от рода на алчност, завист, похот, гняв и др. п. Във всичко това не разполагаме със сили да си помогнем сами, защото вътре в себе си нямаме живот. Само Бог може да ни даде истинния живот, който единствен може да ни укрепи.

Отговорът

Първо и преди всичко трябва да помним, че „Бог е благ и обича всички човеци“ (от православния отпуст). Това ни е казано ясно в Свещеното Писание: „Бог е любов“ (1 Йоан. 4:8) и „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Чуваме същото и в литургията на св. Йоан Златоуст: „Ти от небитие си ни привел в битие; и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство.“

Този благ Бог, Който обича човешкия род, не е Бог на гнева. Той не е отмъстителен Бог. Той няма желание да ни нарани или накаже, за да причини нашето унищожение. При все че в Свещеното Писание са използвани подобни образи, отците на Църквата са стигнали до трайното убеждение, че този начин на изразяване е фигуративен и не бива да бъде разбиран в буквален смисъл. Така например, св. Антоний казва:

„Бог е благ и не е подвластен на страсти. Той е неизменяем. Тук човек, който смята за основателно и вярно да твърди, че Бог не се променя, би могъл уместно да постави въпроса, защо тогава Бог приема със задоволство проявяващите доброта и милосърдие към тези, които Го почитат, и се отвръща от злите, гневи се на грешниците. На този въпрос трябва да се отговори, че Бог нито изпитва задоволство, нито се гневи, защото чувствата и на задоволството, и на оскърблението са страсти; нито пък може да бъде спечелен Той чрез даровете на тези, които Го почитат, защото това би означавало, че се влияе от усещането за наслада. Неоснователно е да считаме, че Божеството изпитва удоволствие или неудоволствие в зависимост от човешките обстоятелства. Той е благ, Той дарява единствено благословения и никога не причинява вреда, оставайки винаги неизменяем. Ако се придържаме към доброто, стараейки се да бъдем подобни на Бога, ние човеците, от друга страна, се съединяваме с Него, но ако дадем път на злото и не се стремим да бъдем подобни на Бога, ние се отделяме от Него. Живеейки в святост, ние оставаме верни на Бога; отдавайки се на порочен живот, ние Го превръщаме в свой противник. Не става дума за това, че Той се гневи на нас по произволни начини, проблемът е, че нашите грехове възпират Бога да грее вътре в нас и ни излагат на влиянието на демоните, които ни подлагат на тормоз. И ако чрез молитви и дела на милосърдие ние се освобождаваме от греховете, това означава не че сме спечелили на своя страна Бога и сме Го накарали да се промени в наша полза, а че ние чрез нашите дела и обръщането си към Божеството сме изцелили своята порочност и по такъв начин за пореден път сме изпитали радостта от досега с Божията благост. Да твърдим, че Бог се отвръща от грешните, е същото като да твърдим, че слънцето се крие от слепците.“

Мнозина християни изясняват Свещеното Писание по свой, различен начин, но според мен те не се вслушват в отците на Църквата и интерпретират Библията според собствените си виждания. Смятам, че в това отношение те изпадат в заблуждение и не бива да се вслушваме в словата им.

Този благ Бог, единственият Господ и Творец на Живота, е изпитал състрадание, когато ние сме отпаднали и сме станали подвластни на смъртта и тлението. В Своето милосърдие Той е изпратил Единородния Си Син, за да стане като един от нас – Сам да приеме нашето човешко естество. Съединявайки ни със Себе Си, Той е живял безгрешен живот (защото Той е Живот) и ни е наставлявал чрез слово и дело за благостта и милостта на Бога и за това как да станем като Бога, обичайки дори нашите врагове.

Любовта Му е била толкова голяма, че Той се отдал в жертва и така я превърнал дори в любов до гроб.

Приел смърт на Кръста, претърпявайки омразата и злодеянията на околните.

И именно тук, пред прага на Христовата смърт на Кръста, е уместно да попитаме: „Защо е била потребна тази смърт?“

Съществуват много размишления относно смъртта на Христос. Размишления, които Го виждат като Пасхален Агнец, станал жертва за нас, като „Змията, издигната в пустинята“ (срв.Иоан.3:14) и др. п. Тук намира място изкушението християните да търсят обяснения за Христовата смърт чрез сравнения със собствените си неточни представи за по-незначителни неща. Защото не сянката на бъдещите неща (в Стария Завет) дава интерпретация за нещата, които настъпват, а по-скоро нещата от реалността (в Новия Завет) представят интерпретация за сянката. Христовата смърт осмисля всеки типаж, предзнаменование и образ на тази смърт, представени в Стария Завет.

Ето защо по-удачно е да кажем, че Пасхалният Агнец от времето на Мойсей е като Христовата жертва, вместо да твърдим, че Неговата жертва е подобна на принасяната допреди това. Както Христос казва за Мойсей и пророците: „И те са, които свидетелствуват за Мене“ (Йоан.5:39).

Един от най-познатите и благотворни образи в Свещеното Писание и светоотеческите творения е образът на Христовото единение с човешкия род. Христос влезе в плът и така Сам прие нашето човешко естество. Той се е превърнал в онова, което сме ние, но е бил безгрешен. Това единение има повече от метафорично съдържание. Защото Христос в буквалния и истинен смисъл е станал човек. Неговата човешка природа е била не само нов вид творение, но Той освен това е приел плът „от Дева Мария“. Той е споделил нашето човешко естество.

Споделяйки нашето човешко естество, Христос е отворил пред нас пътя да споделим Неговата Божественост. „Защото, както е Той, тъй сме и ние в тоя свят“ (1Иоан 4:17). Св. ап. Павел използва същия стил и в описанието на Кръщението: „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението,като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха“ (Рим.6:3:6).

Това е един характерен образ в описанията на св. ап. Павел:

„И вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20).

„И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога; а кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава“ (Кол.3:1-4).

Тези неща добиват смисъл единствено защото Христос е съединил Себе Си с нас, както и нас – със Себе Си. Ние сме в единение с Неговата смърт и Неговото Възкресение чрез нашите вяра и кръщение. Ние ставаме една плът с Христос. Реално се превръщаме в част от Тялото Христово.

И това ни отвежда право към отговора на поставения въпрос: защо е умрял Христос?

Христос е приел да умре, защото ние сме били мъртви.

Ние сме били в капана на смъртната погибел, наречена грях (която е довела също така до тлението и физическата смърт). Той е станал това, което сме ние, за да можем ние да споделим онова, което е Той. Ние сме сътворени по образ и подобие Божие, но нашето грехопадение ни обезобрази.

От Адам и Ева не сме наследили вина и законна форма на наказание. Наследили сме един свят, в който господства смъртта. В подобен свят ние сме съществували като роби на греха и сме се борили за живота си без помощта на Бога, Който единствен е Живот. Единствено Бог би могъл да ни избави от това, в което сами сме въвлекли себе си. Христос си е проправил път в смъртта. Христос е слязъл в ада, а за нас отваря път да Го последваме в истинния живот.

В земното ни съществуване този истинен живот намира проявления по множество начини. Първо, той влиза в настоящето ни чрез нашето познание за Бога. „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17:3). Ние познаваме Бога и притежаваме истинна връзка, общение с Него. Освен това вътре в себе си притежаваме силата да преодоляваме греха. Това понякога става видно чрез нашето спазване на Христовите заповеди, а по Божия милост, това нерядко намира проявления чрез физическо изцеление на телата (и чрез чудеса в творението – Рим. 8:21).

„Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то. Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (Рим.8:11).

Истинният живот на човешкия род е единният живот. В съвременния свят е обичайно да възприемаме себе си като предпазливи индивиди. Но Свещеното Писание и учението на Христос свидетелстват за единна форма на живот, в която всички ние се явяваме участници. Ето защо каквото се случи с едного от нас, то се отразява и на останалите. Тази единност също се явява съществен елемент от нашия духовен живот и спасението ни. И в частност, мястото за единен християнски живот се явява Църквата.

Този единен живот се явява също така пространство, в което можем да разберем посочената връзка с „Христовата кръв“ (тъй като тя частично се съдържа в поставения въпрос). Неговата кръв е носител на голям брой значения. Тя е Неговата смърт, Неговият живот, „пролят за нас“. Тя е също така Неговият Живот, който ни е даден чрез Тялото и Кръвта Му. Неговата кръв ни очиства, също както ни очиства Кръщението – смъртта Му победи смъртта и преобрази в нов вид цялото творение. Многобройни са връзките между образа на кръвта в Стария Завет и Христовата кръв в Новия. Това обаче ни изправя пред риска да се впуснем в прекомерни подробности относно тази връзка и да пропуснем първостепенния смисъл на Христовата смърт – чрез нея Той победи смъртта и ни дари живот вечен.

Многобройни са изразяваните позиции в християнския свят. В своя общ сбор те представляват един налудничав безпорядък. Хората, които слушат първо едни, после други наставници, в крайна сметка се изпълват само със смут и противоречия. По такъв път никой не може да достигне до Истината.

Аз съветвам всеки наместо този вариант да избере живота в Църквата. Да получи Кръщение и да не отстъпва назад. Да се вслушва в благочестив пастир, който живее по Писанието и почита Отците на Църквата. Онези, които са си изградили лични империи и практикуват богослужебна дейност на принципа „нищо друго освен Бога“ са мошеници, живеещи в самозаблуда. Те са позорни образи, на които впоследствие се явява и истинското им лице.

В никоя църква, в това число и Православната, не са липсвали позорни постъпки. Но допущението на нещо позорно може да бъде овладяно. Съществува възможността за достигане до истинното учение и за водене на живот в единение с възкръсналия Господ.

Няколко думи за негодуванието и гнева

Това според мен са слова, наситени с толкова опасен заряд, че е по-добре да стигаме рядко до тяхната употреба, и то само при наличието на внимание и внимателна преценка. Омразата, гневът, негодуванието са част най-вече от греховния опит на човешките същества и повечето хора вече са претърпявали дълбоки травми от подобно зло. Онези, които внасят тези понятия в своите наставления, на практика упражняват духовен тормоз и е редно да прекратят своята практика. Ако хора, проповядващи или поучаващи според християнското Евангелие, не успяват да вършат това, без да прибягват до потребността от тези слова, значи според мен тези хора трябва поспрат, да се помолят и да се вгледат дали в собствените им умове не са налице някакви съвършено погрешни представи. Не правя опити да изолирам тези неща от Свещеното Писание и да ги поставям в нов план – просто искам да кажа, че с техния смисъл се злоупотребява от мнозина, които четат за тях. Представете си, че обяснявате Евангелието на четиригодишно дете. Дали детето ще схване погрешно идеята за Божието недоволство? Почти съм сигурен, че ще се получи така. Не съм срещал и зрели хора, които да надминават особено много този тип емоционална нагласа. Като коментирам тези понятия, аз се надявам, че това ще предизвика и у други християни, най-вече православни, желанието да вникнат много внимателно в тези крайно силни слова. Ако направим това, значи все пак съм постигнал нещо добро.

(Естествено, Свещеното Писание и светите отците използват образите на гнева и недоволството, но като цяло с идеята, че подобен род гняв и недоволство са специфична форма на проявяване на Божията любов, а не действие, провокирано у Бога вследствие на нашите дела. Популярен пример в случая е двусмисленият образ на огъня – в него виждаме и изгарящ пламък, и светлина, очищение и просветление. Само че понятията „гняв“ и „негодувание“ рядко се изясняват в такава подробна светлина от онези, които ги ползват за популяризиране на собствените си наставления и учения, и вследствие на това е възможно те да говорят неща, чужди на евангелското учение.)

Съвсем възможно е да дадем много ясно описание на християнското Евангелие, без да прибягваме до думите „негодувание“ и „гняв“. Свети Йоан използва думата „гняв“ само веднъж в цялото си Евангелие. Тя не се явява интегрална и задължителна част от богословието на Кръста. Ако твърдим обратното, значи ние превръщаме в учение елементи от описанието и метафорите. В случай, че не приемате това, влезте в спор със св. ап. Йоан. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова