Липсващата ни любов към брата

Преди около два месеца, един "обикновен" свещеник на родната ни Църква, о. Иван Махалджийски , служещ в гр. Септември, установи, че е тежко болен и бъбреците му са престанали да функционират. Преминал на хемодиализа, с вяра в Бога за своето оздравяване, преди месец той отправи зов за помощ към волни дарители и църковната власт, с надежда да събере нужните парични средства за трансплантация на бъбрек чрез донорство. Отец Иван е отправил поглед най-вече към църковната общност. Сега е важно, как ние, Църквата – миряни и духовници, ще реагираме на тази нужда!

В Св. Писание срещаме стотици примери за обстоятелства и действия на Бога спрямо нас, хората, с които Той свидетелствува колко много цени човека, в опит да го привлече към Себе Си и да го спаси. Христовата саможертва на Кръста е най-яркото свидетелство за това. И с всичко това Бог не ни демонстрира своята любов самоцелно, а ни показва пример на подражание – как и ние да милеем един за друг и да се подпомагаме взаимно с братска любов.

Но един ярък пример от Св. Евангелие ни отрезвява, показвайки ни колко далеч сме от това съвършенство и добродетел. Когато Господ Иисус Христос изцерил гадаринския бесноват за сметка на 2000 свине, които бесовете удавили в езерото, народът, свидетел на чудото, не оценил и не проумял Господнята постъпка. Вкаменените им сърца и отсъстваща любов към брата, който оздравял, предизвикали в душите им вместо радост разочарование от понесената имотна загуба. За тях стадото свине било по-ценно от оздравяването на един “обикновен” техен съгражданин, дълги години мъчен от сатаната.

Не е ли същото и днес? Съвсем наскоро, преди около два месеца, един “обикновен” свещеник на родната ни Църква, о. Иван Махалджийски , служещ в гр. Септември, установи, че е тежко болен и бъбреците му са престанали да функционират. Преминал на хемодиализа, с вяра в Бога за своето оздравяване, преди месец той отправи зов за помощ към волни дарители и църковната власт, с надежда да събере нужните парични средства за трансплантация на бъбрек чрез донорство. Вярно, той не е единственият, който е в такава нужда. Има стотици боледуващи в България, с години очакващи такава трансплантация, но въпросът не е в това. Отец Иван е отправил поглед най-вече към църковната общност. Сега е важно, как ние, Църквата – миряни и духовници, ще реагираме на тази нужда.

Досега в банковата му сметка са се събрали към 4-5 хил. лева, а за трансплантацията са нужни 50-60 хиляди. И както в разказа за милостивия самарянин, където на пребития от разбойници човек помогнали не сънародниците му (левитът и свещеникът – юдеи), а един другородец (самарянин), така и тук първи се отзоваха не православните събратя, а униатите от гр. Пловдив.

Защо все така се случва? Защо сме мудни да подкрепим смело и бързо нашия нуждаещ се събрат? Нима от всяко едно църковно настоятелство, особено градските храмове в големите градове, не могат да се пожертват по 500 или 1000 лв.? Дали в този момент е по-важно и ценно да подмениш дюшемето на храма с теракот или мрамор, вместо да пратиш тези средства на един болен събрат и то свещеник? Дали изографисването или реставрацията на един храм не могат да се отложат с година, за да се подпомогне едно по-важно дело – спасението на човешки живот? Може би с това Бог изпитва нашата вяра, нашата загриженост за ближния, нашата любов и милосърдие – или за наша похвала, или за наше изобличение?

Уви, както виждаме, любовта ни пак отсъствува. И какво струват тогава помпозните ни поучителни слова от амвона, когато призоваваме към милосърдие, като изкусно цитираме Евангелието и Св. Отци? Какво струва вярата ни, когато дела липсват?

В миналото св. Амвросий Медиолански и другите Отци жертвали църковното имущество, за да подпомагат бедните и болните. И наистина, нима човекът не е по-ценен от всичко останало на земята? Защо ние, църковното ръководство и миряните, не вземем по-енергично отношение към този проблем, след като изрично сме помолени за помощ (изпратеното писмо на отец Иван към Св. Синод и Пловдивска митрополия, публикувано в “Двери.БГ”)? Ето вече един месец като че нехаем да се отзовем на тази нужда?

Вижте как реагира гръцкият народ, когато архиепископ Христодул се разболя, и му беше извършена трансплантация в чужбина с финансовата помощ на Църквата. Разбира се, това е правилно, защото той е служел на своите пасоми, на Христовата Църква и заслужава тази подкрепа. Защо да не може тогава ние от Църквата да помогнем на един “обикновен” свещеник, който също е служил досега на Бога и Божия народ? Нали пред Бога нали всички сме равни. Всички сме еднакво нужни и ценени?!

В такъв момент кое е по-важното – в неделя да запалим за 1-2 лв. църковни свещи и да пуснем 5 лв. в храмовата каса или да ги пожертваме в услуга на нашия брат в нужда – отец Иван?

Засега единствено екипът на “Двери.БГ” публикува призив към християните за дарителска акция и с това като че проблемът се изчерпва.

Излиза, че ние сме велики християни, добротворци, проповедници и Божии служители само в собственото си съзнание – продукт на нашето Его и неизлекувана гордост, отколкото на дело.

Е, какво толкоз, може би заради своята вяра, смирение и търпение отец Иван ще се спаси, но ние, самозадоволените – уви, НЕ!

Може би Бог ще издири и призове такива, които да помогнат, оттам, откъдето най-малко очакваме, за наша посрама, за да се потвърди, че в сърцата ни любов няма!

Сметки за набиране на парични средства:

Банка ДСК ЕАД, клон Септември
IBAN BG34STSA93000001273185
BIC STSABGSF
Прот. Иван Стоянов Махалджийски

Интернешънъл Асет Банк Ад – София
Иван Стоянов Махалджийски
IBAN: BG95IABG70961000685000
BIC: IABGBGSF