За Алиса в страната на апокалипсиса

1. Може би сте забелязали, че Интернет не е сред най-главните теми на моята статия. Вашите възмущения са сбъркали адреса. Приемате ме за някой друг. Текстът брои десетина страници, в които въпросната мрежа е спомената само веднъж и мимоходом – в кратките уводни думи. (А “компютър” – нито веднъж). Аз не гоня никого от компютрите, успокойте се. Текстът изобщо не се занимава с такъв проблем. Нищо не съм казвал и срещу “U-образната тръба за тоалетна чиния, ядрената физика, електрическата крушка, която се захранва от ядрената централа” и тъй нататък. Откъде изобщо изскачат те и какво общо имат с проблемите на моята статия? Абсолютна загадка.

Защо изобщо думата “Интернет” се появява при мен? Искам да Ви попитам най-човешки: Приятелю мой! Чували ли сте думичките – хумор, ирония, закачка? Знаете ли значението им? Защо приемате с такава мрачна сериозност всичко? Защо се заяждате с всяка дума, търсите скрити смисли, зловещи значения и под вола теле навсякъде? Извинете ме, но стига наистина с тази вечна наша съмнителност и подозрителност. Малко повече душевна широта, приятелю!

Вие напомняте, че сме млади. Аз не знам Вашата възраст, но лично аз съм израсъл изцяло по Живково време, когато “жизнерадостта и дръзновението” бяха задължение. Да, така си беше. Нямаше място тогава за съмнения и страдания, къде ти! А Двехилядната година бе символ на нещо Голямо, Голямо. Ето че тя настъпи (настъпваше, когато пишех статията си) – чудесен повод да си спомня за комсомола, училището, детството. За оптимизма като начин на живот (който Ви е толкова скъп). За манифестациите, моретата от знамена, ликуващите физиономии по площадите. За асамблеите “Знаме на мира”. За великите думи “Рапорт даден, рапорт приет”.

Е, позволете ми сега да съм друг. Позволете ми да се разделя през смях (и сълзи) с миналото си (което е част от мен самия). Иначе нямам нищо против Людмила Живкова. Тя си беше човек на място.

2. По-нататък. Цитирате ме: “Умът е този, който убива”. О, колко страшно! Толкова ли е трудно да се разбере, какво се има предвид? Че сме млади, млади сме, но чак в детската градина ли сме? Разбира се че източник на доброто и злото не са “U-образните тръби”, а умът, духовното начало, волята – те разрушават и въздигат, убиват и животворят. Чудно е, че една толкова елементарна мисъл е останала недостъпна за Вас. Но да се разберем, не ме правете на обскурант. Не съм нито Торквемада, нито протопоп Авакум, и този текст не е нито “Maleus maleficarum”, нито “Писмата на тъмните люде” на Хутен.

3. Да съм казал нещо лошо за Януш Корчак? Да съм похвалил някъде палачите му? Прочетох няколко пъти целия текст отпред назад и отзад напред, но не намерих и една хулна дума срещу него или момиченцата Реня, Бася, Ноеми. Вие пак воювате със своите фантазии и сънища. Защо при обсъждането на православния геноцид изплува отново и отново еврейската тема, важна и трагична сама по себе си, но не свързана изобщо с предмета на разговора? Защо ги разправяте всички тия неща за Яков Голдшмидт и “Умшлагплац”? Кого убеждавате и какво мислите че доказвате? Но аз се досещам, защо го правите. Думите “православен Холокост” са неприятни за мнозина. Има една здраво формирала се традиция, в която сме възпитани всички, не само Вие. Традиция, която определя общественото мнение не само на България, но и на целия свят, която се поддържа и от целия световен истаблишмънт. Смисълът й е че еврейските страдания в историята и през ХХ век са уникални, изключителни, с нищо несравними и несъпоставими. Гибелта на другите народи като арменците или циганите (Хитлер унищожава половин милион цигани) е нещо просто осъдително, но гибелта на евреите (в същите лагери и под същия нож) е особена, тя е Всесъжжение, Шоа, Холокост – нещо като сакрална жертва пред Господа. Съответно евреите трябва да заемат особен статус в съвременния свят, техните страдалци имат предимство пред всички други (никой да речем не изплаща обезщетения на бившите руски лагерници и военнопленници, оцелели от Хитлеровите лапи), техният национализъм единствен не се осъжда от съвременните либерали и глобалисти, напротив – както казва един известен израелски философ, “всеки честен човек по света трябва да подкрепя еврейските интереси”. Всъщност ни налагат гледната точка на юдейската религия – евреите като Избрания Народ. Но тя не е задължителна за нас, православните. Ние антисемити ли сме? Не, разбира се! Евреите са хора като всички други. Но ние не вярваме в някакъв Избран Народ. И ние искаме да посочим на света своите рани, нямаме ли право? Отричаме ли, омаловажаваме ли с това мъката на другия? Защо е това жестоко подозрение? Защо е това недоверие? Хиляди гласове, хиляди книги разказват за Януш Корчак и Ане Франк – и добре правят, така и трябва. Но само един глас да напомни за нашата мъка, за нашите унищожени братя и сестри – и веднага го срязва фелдфебелския крясък: “Млък! Нямаш право! Обратно в строя!”

По-нататък чета у Вас: Ами палачите какви са били? И те са християни и руснаци. (Един вид – кой ви е крив.) О, приятелю! Нима наистина твърдите, че Ленин, Троцки и Джугашвили са били християни? Нима наистина вярвате в това? Може би Хитлер и Пол Пот също са били християни? Може би и Нерон е бил такъв? Ако тези личности са били християни, то ние трябва да се откажем от християнството. Колкото до етническия им произход – Вие в гневното си бързане пропускате цели пасажи и страници от моята статия. Аз напомням, че Лениновата групировка няма корени в Русия, че тя е интернационална по състав. Троцки е евреин, Кръстьо Раковски българин, Джугашвили кавказец, Дзержински поляк, Карл Радек швейцарец, Фриц Платен германец и тъй нататък – лумпени и авантюристи от цяла Европа, целия свят. Може би не знаете, че през първата половина на 1918 г. Ленин е поддържан от германците, а през втората оцелява само благодарение на латвийските си гвардейци – тъй наречените латвийски стрелци – които стават основата и на Червената армия. Евреи и унгарци (Имре Наги) разстрелват царското семейство. Срещу белите армии се сражават: отново латвийци, поляци, унгарци, чехи (и Хашек е бил там), югославяни (Тито), китайци, корейци (да, да!). До края на трийсетте години ръководното тяло на болшевишката партия представлява най-невероятна и пъстра интернационална сбирщина, в която руснаците са малцинство, която се държи с Русия като с окупирана страна. Какво е за тях Русия? Нищо – tabula rasa, поле за експерименти.

Но да речем, че това са подробности. Да речем, че всички до един палачи са били една кръв с жертвите си – ще се промени ли нещо от това? Този, който разстрелва иконите от упор – той остава ли част от тая нация, син на тая земя? Солженицин има една важна мисъл: отдалият се духом на тоталитарното ръководство човек напуска не само нацията си, но и човечеството изобщо.

За избитото царско семейство не намирате и една блага дума в писмото си – само гнусливо отстраняване и мърморене за “цезаропапизъм”. Е, не се учудвам! Едни тъй просветени и изтънчени духове като нас, родени в края на ХХ век, врели и кипели в Интернет – можем ли да не се срамуваме от неграмотните си баби и дядовци, от тъпите им царе и крале? Неудобно му е на прогресивния човек дори да изговори тези имена – Луи ХVІ, Николай ІІ – толкова не се вписват те в светлата съвременна действителност. За Николай мисълта Ви не напипва нищо освен изтъркания евтин Распутин (има дори и песничка за него, на “Бони-М”). Толкова ли не намерихте нищо друго, та трябваше да я издъвчете още веднъж тая хиляда пъти дъвкана дъвка? Царят бил защитник на Църквата, но Църквата не му била защитник. Хайде де! Откъде тази обезоръжаваща сигурност? Да не сте бил там лично? Можете да го съобщите това откритие на руската Църква – да се просвети, бедната, каква е била спрямо православните императори!

Ако не Ви впечатлява поне чисто човешки трагедията на едно изклано с малките деца семейство, то ще трябва да Ви напомня, че човекът на име Николай Романов е последният вселенски (в богословския смисъл на думата) православен цар, последният в поредицата от Константин Велики, възвишена и трагична фигура, цар-курбан, цар-мъченик, разкъсан на парчета от настъпващата (през трупа му) антихристова епоха. Това име заслужава да постоим гологлави пред него. Не искам благоговейни чувства от Вас, но – поне малко сериозност и уважение.

Аз наистина не очаквах, че точно най-тъжните страници от моята статия ще се посрещнат грубо, че точно сълзите на невинните ще претърпят нападки. И сред кого, сред моите православни братя… Това поражда у мен печал.

4. Сега относно болните от СПИН – две изречения от моята статия, които предизвикват цял порой думи у Вас. Това впрочем го предвиждах. Ами да, болна тема, язва, за която по-добре да не говорим. Но ако само мълчим и си траем, язвата ще се развива още повече и раната ще загнива все по-силно.

Обвинявате ме в жестокост, високомерие към нещастните заразени. Не, приятелю, аз не искам да заставам в позата на фалшива праведност, да се моля с думите на фарисея от евангелската притча, да осъждам другите. Наистина тези неща са болезнени, мъчно е да се говори за тях. Но хайде да се опитаме поне да приповдигнем парцалите над гнойното място… Знаете я църковната максима: Осъди греха, прости грешника. И аз съм грешен, мога ли да не простя на брата си? Но виж, грехът го е посочил Сам Бог, посочил го е с тази болест. Не само с нея, но и с нея също. Посочил го е не в лицето на този конкретен умиращ човек – но в лицето на всички нас, на цялото човечество, защото всички сме виновни. Всички се пръснахме като овци, отбихме се всеки от пътя си (Исайя 53:6). За нечестивите няма мир (Исайя 48:22). Жестоки ли са тези думи? Жестоки могат да изглеждат само на ония “розови християни”, за които говори Константин Леонтиев. (“На чай с любовта”, както казваше един мой приятел – и наистина има такова разбиране за християнството). Колкото до думите ми за “социалните групи”, цитирани от Вас, с които искате да ме засрамите, то по-точният термин е “рискова група”, и той не е мой, а на лекарите, както Ви е добре известно. Да, има такива групи. Да, това са наркоманите, хомосексуалистите и други подобни. И не виждам нищо “грозно” в това да се наричат нещата със собствените им имена. За отношението на Бога към някои от тези “групи” можете да се осведомите от главата за Содом и Гомор в Книга Битие. Да, има наказание и предупреждение, има “бич Божий”, както са вярвали и са казвали християните от всички векове; Вие ли ще им запушите устата? Да, аз твърдя, че наркоманите и хомосексуалистите са зло и го заявявам съвсем официално. Катехизисът и дори дякон Кураев няма да Ви го кажат, защото са деликатни; но аз не съм деликатен. Аз казвам всичко както си е. А наказанието и предупреждението идват отгоре за да поправят грешниците, не за да ги унищожат.

5. И последно. Аз не искам да Ви лиша от радостите във Вашия живот, откъде сте го взели това? Пийте си чай, ходете из Родопите, аз не протестирам. Нямам нищо против и Вашата професия. Не казвам, че тя не е благословена. Вие впрочем разпростирате благословията и върху целия световен фон, който ни заобикаля. Приемате “учението и труда, жизнерадостта и дръзновението”, които се излъчват от него. Добре, и това си е Ваше право. Ние с Вас имаме – как се казваше? – различни визии за света. Визиите са въпрос на избор. Мисля си само, че Вашата е твърде удобна и съвпада отлично с общоприетото течение на умовете, начин на живот и информационен фон. Тя не Ви вкарва в кавга с никой, не Ви създава мъчнотии и ядове. Напротив, донася Ви хиляди съюзници от всички страни. Че животът е приятен и “благословен”, че има толкова много хубави занимавки и развлечения на тоя свят, че Холивуд прави чудни приказки, че западните хора винаги ще помогнат, че децата се нуждаят от компютърни игри, възрастните от “Формула 1”, а всички заедно от хубави сапунени сериали и шоута, че бъдещето е светло – всичко това ще Ви потвърдят и телевизията, и вестниците, и рекламата. Че християнството е само “чай с любовта” – и това ще се посрещне отлично, уверявам Ви. Можете да го съчетаете и с “правата на човека”, и с “европейския дом”. Искам да ви предложа (по примера на дякон Андрей Кураев) един мислен експеримент. Представете си, че двамата сме пред съда на световната общественост. Кой текст биха одобрили световните медии, моя или Вашия? Вашия естествено. Чии мисли биха се приели с ръкопляскане от публиката – моите или Вашите? Вашите разбира се. Кому биха се усмихнали, кого биха потупали по рамото Клинтън и останалото световно началство – мен или Вас? Вас of course! Вие плувате по течението, К. С. Аз плувам против. Но аз вярвам, че човечеството се нуждае и от гласове като моя, не само от тези на бодряшки оптимисти.

Вие постоянно говорите за нашата младост и го правите с пренебрежение, сякаш тя е нещо смешно. Сякаш слушам някакъв старец-пенсионер, който на всяка по-гореща дума се усмихва криво и махва с ръка – “ами, младо, зелено, глупаво”. Това ме учудва у Вас. Че нищожен, смешен ли е младежкият дух? Излишен ли е той на човечеството? Аз винаги съм мислил, че младостта е нещо ценно и дори ценено, въпреки грешките си. Забавно ли Ви е това? Всъщност хората и народите са търсили винаги млада сила, юнашка сила – защото точно тя донася освобождение. Че сме младежи, не е основание да се свиваме боязливо в ъгъла, напротив! Бог ни е дал жар в сърцата и сила в мишниците не за да ги крием и пропиляваме в бездействие. Че апостолите какви смятате са били, когато са следвали Иисус? Старци с бели бради? Такива са фарисеите от Синедриона.

Между другото отучете се от навика да говорите все за “нас”, “ние”. Да Ви призная, винаги ужасно ме е забавлявал този маниер по книги и лекции: “ние” това, “ние” онова. Кои сме тези “ние”? Всеки един човек е самостойно същество. Не говорете от името на масите.

Накрая Вие с широк жест каните към помирение и обединение всички – и доволни, и недоволни, и сърдити младежи, и незлобиви старци – на основата на някакви сантиментални приказчици за Туидълди и Туидълдум и сълзливи детско-градински настроения. Не, не мога да се обединя на тая основа с Вас. Искам да запазя сериозността на това, което съм мислил и написал. Не смятам, че на Алиса й е мястото в страната на Апокалипсиса. Не мисля, че суровостта на историята и поривът на човешкия дух трябва да се обръщат на детска забавачница. Нито че СПИН и Чернобил са нещо като “железните поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища”, за които водят дуел Вашите герои. Намерете грешки и слабости у мен – сигурно ги имам – но не ме обръщайте на Туидълди. Инак няма да намерим пътя от Огледалната страна.

Вие твърдите, че на добрите хора не им е мястото в историята – там се разпореждат “шумните революционери и горделивите диктатори” – и предлагате “да си останем при Формула 1”, да ходим из Родопите и да пием чай. Да, не се и съмнявам, че така Ви е най-удобно и приятно. Останете си със здраве при Формула 1. Пийте си спокойно чая, няма да Ви преча (аз също обичам чай). Има много пътища на тоя свят, признавам. Ако това е Вашият – вървете по него. Нека всеки да си търси своя път и да върви по него – и Вие, и аз, и всички останали – но само за да послужим на Христа. А Той накрая ще отсъди истината.

© ИК "Омофор"