Архим. Софроний Сахаров за младежките години и за срещата си със свети Силуан

Преди 24 години на днешния ден от този свят си отива големият православен духовник архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993).

Вярваме, някой ден (и може би този ден е близо) старецът Софроний ще бъде канонизиран от Църквата и ще заеме своето място в сонма на светиите заедно със свои съвременници като стареца Паисий, стареца Порфирий и др.

Представяме ви спомени и размисли за извървения житейски път, споделени от стареца Софроний с неговите роднини, включени в книгата „Писма до Русия“…

Москва, март 1975 г.

… Мина повече от половин век. И независимо че моят и вашият живот преминаха в съвсем различни условия, все пак има нещо в кръвта, ако може така да се каже, от рода ни, затова срещата ни още от първия момент бе изпълнена с доверие. И тъй като аз вече съм почти на осемдесет, не мога да правя планове за много години. Дали пак ще ви видя някога или не – това не мога да предвидя даже за най-кратко време.

И днес, тъй като някои от вас пожелаха да знаят нещо повече за мене, помислих си да ви разкажа моята биография – не толкова външната, колкото вътрешната. Защото в повечето случаи хората гледат предимно външното, но съдбата на всекиго – и на народите, и на отделните хора – зависи от самата нагласа на човека… Мисля, за да бъде всичко по-ясно, трябва да започна от най-ранната си възраст.

Детските години

Преди всичко огромно влияние оказа върху мен нашата бавачка Екатерина. Моето раждане, както после са ми разказвали, е преминало с голяма опасност за живота и на майката, и на детето. Но все пак един хирург-гинеколог е успял да спаси и мене, и мама. (В някакъв момент от раждането опасността за живота на майката е била толкова голяма, че докторът бил принуден да постави баща ми пред избор: или майката, или детето. Баща ми тогава с болка казал: спасявайте майката!) Този хирург се казвал Сергей Семьонович. И моят баща ми дал името Сергей; затова се получило така, че и аз също съм Сергей Семьонович. После за благодарност баща ми му подарил кожен диван със сребърен надпис: „На Сергей Семьонович от Сергей Семьонович“. Баща ми беше сърдечен човек, в повечето случаи сериозен, но същевременно беше много весел и обичаше да се шегува.

Мама преживяла тежко първите ми години, защото, както тя ми е разказвала, очите ми били безцветни, като стъклени, само с две точки, и тя много се тревожела. Бавачката ме водела със себе си на разходка и на църква. Нашата бавачка беше човек с дълбока и силна молитва. Тя дълго се застояваше в църква, а аз, малко момченце, седях понякога до нозете ѝ. И естествено, в такава обстановка под нейно влияние привикнах да се моля. Когато бях още съвсем малък, да се моля половин час, четиридесет и пет минути, за мен не беше никак трудно. Било ми е като потребност.

Юношество

Тази молитва ме съпровождаше докато наближих седемнадесет или осемнадесет години – трудно ми е да кажа с точност. В онези години четях за будизъм, за йога и други мистически книги. Евангелието ми се струваше по-малко задълбочено, отколкото другите учения. Спомних си как Евангелието казва „Обичай Бога и ближния“ [1], а аз си казах: „Това е психизъм!“, докато другите учения ми говореха за свръхличния Абсолют. И само защото много обичах да се моля, тази молитва съхрани любовта ми към Христос, тоест не отхвърлих старото в мене. Ала новото ми се струваше по-дълбоко и сериозно.

В такова напрегнато състояние преживях много години. На площад „Борба“ имах ателие, там заниманието ми с живопис се съпровождаше от постоянен размисъл за прехода към вечното. Не обичах да мисля за декоративното изкуство. Тогава гледахме на тази живопис с презрително снизхождение. Работата ми над всеки пейзаж, портрет продължаваше часове. Мисълта ми се губеше в съзерцаване на тайните на природата. Ние, хората, за да се ориентираме, често наблюдаваме околните неща: небето, къщата, дърветата, хората – за мен всяко от тези явления беше неразгадаема тайна. По какъв начин се ражда това прозрение – ето какво ме учудваше. Защото от съзерцаването се развива усетът за красота; и колкото по-дълбоко проникваш в необикновената сложност на всяко житейско явление, толкова повече чувстваш неговата красота. Под влияние на всичко това усетът ми за красота понякога се изостряше до такава степен, че съвсем загубвах представа за времето. Трудно ми е, разбира се, да разказвам за онези дълги дни, които прекарвах в ателието, понякога от сутрин до късна вечер.

Но така или иначе, тогава в мен доминираха две мисли: едната – за свръхличния Абсолют, другата – как човек може да преодолее границата на малкия, краткия живот. Тоест, духът на човека не приемаше идеята за смъртта.

Помня, огромно влияние над мен имаха стиховете на Пушкин:

Нет, весь я не умру,
Душа в заветной лире
Мой прах переживет
И тленья убежит… [2]

Трудно е да се каже какво е било в съзнанието на Пушкин, когато е писал: „Нет, весь я не умру…“. Все пак, той по-скоро е имал идеята за историческото безсмъртие: „Душа в заветной лире мой прах переживет“. Помня, тогава четях една голяма книга за безсмъртието, в която се разглеждаха четири случая на безсмъртие. Едното е материалистическото: според тази теория атомите са неизменни и материята, каквато е, така и пребивава вечно. Второто безсмъртие е историческото, тоест човекът, който се е прославил, живее в паметта на поколенията през вековете. Третият вид безсмъртие е пантеистическото: от някакъв източник, от някакъв Абсолют е произлязъл този свят, и пак се връща при него. И четвъртият род безсмъртие – безсмъртието, което Христос е възвестил в Евангелието, тоест персоналното, (личностното) безсмъртие.

Трябва да кажа, че материалистическото безсмъртие не ме интересуваше. Историческото – твърде малко ме занимаваше. Пантеистическото ми приличаше на материалистическото: каквото и да съм бил някога, изначално, преди колкото и милиарди векове да е било, в същото и ще се върна, без да помня нищо, и съзнанието ми ще се загуби. Съществуването ми в света като личност става безсмислен процес: всичките ми страдания, мисли за каквото и да било, цялата ми борба – всичко става някак суетно, напразно. „Добре, животът ми ще премине в тази борба тридесет, четиридесет, даже сто години. И ако след това просто изчезна?“ – всичко това ми изглеждаше безсмислено.

Независимо че пантеистическото безсмъртие малко ме интересуваше, все пак мисълта за свръхличния Абсолют оставаше в мен много силна още дълго време, даже когато вече заминах зад граница. Първия удар получих на Милютинското кръстовище, там където Сретенка се пресича с Лубянка. На няколко метра от тази пряка ми дойде мисълта: „Нали се молиш? – Да. – И продължаваш да мислиш за някакво си безсмъртие? – Да. – А какво казва Евангелието: „Обичай Бога и ближния!“

Тази мисъл ми проблесна само за някакво мигновение… Но пред мен се яви такава картина, че има нещо много по-велико от това, за което говори Евангелието. И тогава, независимо от утвърдения ми навик да се моля, с голямо усилие започнах да прекратявам молитвата в себе си. Беше ми трудно да минавам край някой храм. В града имаше един параклис на преподобни Сергий – отначало просто не можех да мина покрай него; но вече бях решил да скъсам с моята детска молитва.

Мисълта за абсолютното Битие ме съпровождаше постоянно, без нея всяко изкуство и всяко житейско явление загубваха смисъл: ами ако това утре изчезне, и то така, че и аз да не съществувам, нито лицето, което обичам или рисувам? – Това ми се стори такъв неприемлив абсурд, че независимо от цялата трудност, все пак продължавах да мисля за онзи пробив във вечността, за изхода от тесните рамки на времето и пространството. Ако така се погледне на живота, целият свят се разкрива по друг начин. Спомням си: всяко нещо, което съзирах, можеше да ме увлече така, че напълно забравях за всичко друго. Това беше непостижима тайна, как от небитието се ражда битие. Веднъж Мария ми позираше да я рисувам, а в главата ми мисълта: как да се премине отвъд границата на смъртта. Изминали три чàса,
а аз, честно казано, въобще не съм усетил времето – за мен ще е било като десет минути.

Гледам, по лицето на Мария текат сълзи. Казвам: „Какво ти е, Мария?“ – „Не мога повече, изморих се“.

Поглеждаме часовника: рисувал съм я три часа без прекъсване. Мария е свидетел на тази случка. Подобни неща се случваха твърде често. Всеки човек има една или друга дарба да възприема света. Да речем, писателите чрез словото пресъздават света в литературата, поетите – в поезия, музикантите – в звукове, живописците – в образи на видимия свят. Когато цялото внимание на човека се съсредоточи върху това, той, тъй да се каже, се уподобява на зримото – става някакво идентифициране: той целият става зрение, или целият слух, или, образно казано, целият става поетическо възприятие на света.

За мен светът беше рисуването. Тайната на това видение ме държеше постоянно като прикован към него. От това чувството ми за красота придобиваше болезнени форми, защото всички средства, с които разполагах в живописта, бяха едно нищо, понеже не можеха да изразят виждането ми. Бидейки през цялото време в това състояние, някак преминах покрай историческите събития. Цялото ми битие беше затворено в търсене на изход от тесните рамки на времето и пространството. За мен най-велики биха били не някакви си исторически събития, а единствено изходът на човека отвъд рамките на смъртта, пробивът в безсмъртието.

Париж

Когато попаднах зад граница, постоянно размишлявах как въобще можем да разбираме познанието. От различните форми на познание почувствах преди всичко ограничеността на отвлеченото, на  интелектуалното познание. Тази форма на познание е най-присъща на науката. Науката, в този смисъл, не ме влечеше, защото не ми предлагаше възможност за преминаване границата на смъртта. Всичко беше детерминирано. Разбрах, че науката е приложима само в тази област на битието, където то е детерминирано. Ако битието не е детерминирано, там науката е неприложима. Разбира се, на мен като художник ми беше ясно, че не всяко явление в живота е детерминирано. Не всичко, което става в нас, подлежи на научен метод на познание.

По-нататък стана така, че си спомних думите на Христос: възлюби Господа, Бога твоего, (с цялата сила на интелекта си, с цялото си сърце и така нататък) и ближния си като себе си [3]. Това беше вторият момент, аналогичен на онова, което бях почувствал на Милютинското кръстовище. Изведнъж ми просветна, че познанието е общение в битието, а това общение е преди всичко в акта на любовта. И тогава проумях, че Христос е прав: ако аз обикна Бога така, както Той казва, ясно е, че моето познание за Него може да достигне най-голяма дълбочина и сила. Ако обикна брата си и ближния както своя собствен живот, а не егоистично да страня от него, ясно е, че ще го позная повече и по-добре във всички негови страдания, в мислите и стремленията му. Тогава онзи мой недостиг, моя липса по отношение на Евангелието, която ми се случи на Милютинското кръстовище, изведнъж ми проблесна в съвършено нова светлина: аз оцених предимството на Христос. Разбира се, че битийното познание е възможно само чрез Него.

Тогава, трябва да призная, се случи и друго. Първото откровение – да търся свръхличния Абсолют – ме вдъхновяваше интелектуално, но изобщо не докосваше сърцето ми. Второто промени сърцето ми и за мен светът се разкри в други измерения. Тогава се разреши и въпросът за формата на безсмъртието: Христос провъзгласяваше безсмъртието на личността. Помислих си: „Това е единствената форма на безсмъртие, която може да ме интересува. Защото ако ще се върна в онова, което съм бил изначално, какъв е смисълът? Нито мога да оправдая страданията си, нито всичко случващо се в живота ми“. Следователно и философски, и по сърце Евангелието отговори на моите потребности. Това се случи във Франция. Тогава в мен се възобнови молитвата. Тя нахлу с такава сила, че вече не можех да се отдавам изцяло на живописта. А живописта, както и всяко друго изкуство, може да бъде значима само ако е „обсебила“ човека изцяло. Ако отдаваш само част от живота си – това е любителство. Любителството никога не достига онези висоти, които са възможни, ако изкуството е твоят живот във всяко отношение.

И така, от този момент в живота ми започна нова епоха. Молитвата ми се усилваше, а живописта изискваше да се отдавам изцяло. Измина приблизително година и половина или две (никога не съм си водил записки и ми е трудно да говоря за срокове) на ужасно състояние. После, като си спомнях, мислех дали не съм бил на границата на умопомрачението? – В какъв смисъл? – Защото двете ми стремления – към изкуството и към молитвата – така ме поглъщаха, че понякога вървях по улиците, без да възприемам околния свят. Изобщо не забелязвах какво става около мене. Самият аз не се чувствах умопобъркан, но не знам как съм изглеждал в очите на другите. Не са ми се случвали скандални неща, но такива „изпадания“ от света се случваха. Беше ми толкова трудно да скъсам с рисуването, защото то ми бе присъщо занимание от най-ранните ми години. Разказвали са ми, че когато още не съм можел да казвам нито „татко“, нито „мама“, по цели дни съм рисувал нещо, седнал под някой стол в салона. Много рано се научих да рисувам коне, защото татко много хубаво ги рисуваше. Така още от онова време рисуването бе враснало в мене и сега ми беше необикновено трудно да се откъсна от живописта.

Тази борба между изкуството и молитвата, тоест между две форми на живот, които изискват пълно себеотдаване, продължи в мен особено силно година и половина или две. В края на краищата се убедих, че средствата, с които разполагам в изкуството, няма да ми дадат това, което търся. Тоест, макар интуитивно да усещах вечността чрез изкуството, това чувство не бе така дълбоко, както в молитвата. И реших да изоставя изкуството, което решение ми струваше страшно скъпо.

Не може да се говори за кой знае какъв мой успех в художническата област, макар че след първата покана за участие в салон [4] – салона „Д’Отон“, – бях поканен за участие и в салона „Дьо Тюйлери“, където излагаше елитът. Когато имах изложба в салона „Д’Отон“, „Тибол Сисон“ – голям и важен вестник, най-крупният авторитет-критик на онова време написа за мен няколко реда. Да си призная, помислих, че е малко. Но после ми обясниха, че това е страшно много, защото там десетки имена са само споменати. След първата ми изложба последва покана – за салон „Дьо Тюйлери“! Но това се случи вече при промяната.

Макар и не без болка, реших да се запиша в богословския институт [5], за да се запозная по-отблизо с християнския мироглед, с християнските възгледи, с християнското учение. Докато пребивавах там, не открих това, което търсех: научавах имена, дати, кой какво е казвал, научавах за историческите трудности на Църквата и тъй нататък, а ми се искаше да чувам само това – как да се постигне вечността.

Веднъж, на връщане от Париж, изведнъж проумях и усетих, че трябва да отида в манастир, където хората отдават целия си ден и цялата си нощ само на тази мисъл – и това беше единственият изход за мене. Две места стояха в ума ми: Валаам и Атон. Сравнително скоро след това ми се предостави възможност да замина за Югославия. Оттам заминах за Гърция и Атон. По такъв начин, макар отначало да не знаех как ще се осъществи това, което ми беше влязло в мисълта, обстоятелствата сами се подредиха: изборът падна на Атон.

Атон

Първите години на Атон ми бяха най-блажените, защото от мен не се искаха никакви знания. Работите, които ми възлагаха, бяха много прости и изобщо не ми пречеха да размишлявам, което всъщност исках. Службите в църква отнемаха в делничен ден по около шест-седем чàса, в празничен ден – дванадесет, някога и повече. Бях се озовал в най-благоприятните условия. Времето течеше така, че беше трудно да осъзнаеш колко е минало.

Понякога ми бе жал да заспивам, за да не губя време. А понякога сънят изобщо не прекъсваше нито мислите, нито молитвата.

Бяха минали пет години, откакто пристигнах в манастира през есента на 1925 година; в мен си оставаха още множество недоумения относно това, как да живея. И ето, през 1930 година, пролетта, за пръв път се срещнах със стареца Силуан.

И този малограмотен човек – старецът Силуан – ми отговори на въпросите, които ме бяха занимавали, и на които никой друг не бе ми отговорил

А пък животът ми в Париж премина във времето, когато там бяха най-солидните представители на високата руска култура в областта на богословието, философията и културата въобще!…

Спор с Бога

Един от въпросите, който особено ме интересуваше, бе: как е възможно да преживееш без грях в този свят. Защото всички наши действия са толкова нищожни пред онова, което духът на Евангелието изисква от нас, че изглежда просто невъзможно, да не кажа утопично! Помня, по едно време страшно се терзаех, че не успявах в мислите си да не осъждам, да не се гордея, да не изпитвам неприязън и тъй нататък. И понеже все не ми се удаваше, в мен започна нещо като спор с Бога от този род: „Ето, Ти говориш за последния, за Страшния съд. Но как Ти ще ме съдиш – какво е Твоето Битие, какви са Твоите възможности, а какви – моите? Нали аз съм човек, и ако не спя, не ям и прочее, ще умра; ако някой ме удари или нещо подобно – също ще умра. И Ти ще ме съдиш?!“ – И както пребивавах в този спор, изведнъж ми станаха понятни думите на Христос:

Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина,… защото е Син Човечески [6].

И в този мой спор с Бога аз загубих: мен ще ме съди Човекът, изпълнил Закона, – Този, Който е направил всичко това. Но, макар и да разбрах, че мен ще ме съди Този, Който е проживял в моите условия, и даже в по-трудни, и затова има право да ме съди, – все пак това още не ме удовлетворяваше, тоест не бе разрешило моето недоумение, моите трудности. И като преживях в такова отчаяние приблизително шест-седем години (прибавям и парижкото ми отчаяние), аз се срещнах със стареца Силуан.

Срещата с преподобни Силуан

Срещата ми със стареца Силуан стана така. Бях много стеснителен и все не смогвах сам да се обърна към него. Но веднъж при мен се отби един монах, инженер по образование. Беше дошъл на Атон преди мене. И не щеш ли, на втория, или може би на първия ден на Пасха 1930 година, той идва при мен и ми казва: „Отец Софроний, как може човек да се спаси?“

Без да знам истински какво да му отговоря, казах: „Стой на границата на отчаянието. А когато останеш без сили, отстъпи, седни, изпий чашка чай“. И му предложих чаша чай, като на свой гост. След това той отишъл при стареца Силуан и му казал: „Вижте, бях при отец Софроний, и той ми каза такова и такова нещо“. На другия ден в манастирския двор вървим един срещу друг Старецът и аз. От почит към него се отбих встрани, за да му направя път, а той върви право насреща ми и казва: „Беше ли при Вас вчера отец Владимир?“ – „Беше.“ – И с първата си дума отронвам: „Сгреших ли?“. А той ми казва: „Не, прав сте, но това не е по силите му. Наминете към мене, ще поговорим“.

Тогава той ми даде записките от своя живот за духовната борба, когато не е можел да преодолее в себе си греха в помислите, тоест когато в мислите се промъква осъждане, в сърцето има неприязън, студенина, отблъскване на човека, безразличие към него и така нататък. Когато една нощ бил на ръба на отчаянието, молел се на Бога: „Как мога да избегна това?“ И му се дал отговор: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай“ [7].

Ето тези думи били за него началото на победата, били изходът към вселенската любов. Престанал вече да се страхува, осъждал се на ад и тогава изчезнали всички осъждания на хората, останало само едното състрадание… Това е трудно да се обясни. И, доколкото в такова състояние човек действително не осъжда, не отблъсква, всичко изтърпява, на всички желае доброто [8], тогава е лесно Божият Дух да се яви и да докосне човека. Така Силуан се вдъхновил, такова вдъхновение е пришествието на Духа на вечния Бог (в което се състои и изначалният смисъл на думата „вдъхновение“). Ето, той ми даде тези свои записки и разговаряхме дълго. Той стана за мен първата и главна опора на целия ми по-нататъшен живот.

Бележки

1.Вж. Лука. 10:27.

2.Не, цял не ще умра; / с душа в заветна лира, / праха си надживял, /запазил се от тлен, / ще бъда аз прочут, / додето ме разбира / поне един поет… (Превод: Кирил Кадийски, 1988 г.) – Бел. Ред.

3. Лука. 10:27.

4. Салон (фр. Salon) – периодична (обикновено международна) изложба на съвременно изкуство; залата, помещението за изложбата.

5 Православният богословски институт към Сергиевското подворие в Париж.

6. Йоан. 5:22, 27.

7. Архимандрит Софроний (Сахаров). Старец Силуан. Ч. 1. Гл. ІІ. Париж, 1952. с. 20. [Издание на бълг. език: Архимандрит Софроний (Сахаров). Свети Силуан Атонски. Омофор, 2008 г. – Бел. прев.]

8.Виж: 1 Йоан. 4:18; 1 Кор. 13:4-7.

 

Превод: Венета Дякова

Из книгата “Писма до Русия” на архим. Софроний Сахаров, ИК “Омофор” 2015.