Отворено писмо по повод убийството на свещеник

Не желаем да мълчим да гледаме развалата на църквата
Светият синод дължи покаяние

Открито писмо*
12 август 2002

Преди по-малко от месец един български свещеник отне по особено жесток начин живота на друг свещеник. Най-много внимание на това събитие бе отделено в криминалните сводки на МВР, където се съобщи какви мерки са предприети. ОДС прочете декларация в парламента, в която изрази тревогата си за случващото се и призова за единение на църквата, като призна и своята вина за нейното сегашно състояние. Патриарх Максим и Светият синод си измиха ръцете по класически начин, като обявиха случая за криминален и отказаха да се занимават с него. Депутатите от мнозинството не реагираха никак, просто подминаха с мълчание още един срамен факт на падението на Българската православна църква.

Дали обаче и обществото ще запази мълчание?

Поместваме отвореното писмо на трима миряни – доц. Калин Янакиев,- философ, д-р Николай Михайлов – психиатър и на журналиста Явор Дачков по повод последните събития и състоянието на Българската Православна Църква. Публикувано в Mediapool.bg

Ние не сме “външни лица” и при наличието на определени политически убеждения и професионални насоки, неизменно- през последното драматично за Църквата ни десетилетие сме защитавали нейната канонична цялост и сме работили, според силите си, за прогласяването на нейната вяра и ценности. Ние обаче се почувствахме дълбоко травмирани от предела, до който бе достигнато с последните събития в Неврокопска епархия, а така също и от реакциите – официални и неофициални – които излъчи висшия ни клир по повод на тях.

С две думи: ние се усещаме задължени към духовна самозащита както поради извършения престъпен акт, така и поради справедливо възмутилия обществеността егоцентричен, непокаен и безлюбовен отзвук от страна на архиереите ни.

1.
Тежко е!
Тежко е един Божи ден да чуеш, че увлечен в напълно земна война за земни територии, един свещеник от твоята Църква е убил друг свещеник – човек, независимо на какво и на кого принадлежащ. И че го е убил по чудовищно-зверски начин, очевидно движен от огромна ненавист.

Още по-тежко е обаче, да видиш как “разсъжда” върху това ужасно деяние архиереят – отецът и на въпросния свещеник и на теб самия, мирянина на “каноничната Църква”. Да чуеш, че първо – той смята това не за неизвинимо с нищо нещастие, а за “обективна последица” от “ескалацията” на “конфликт”, най-важната характеристика, на който е, че е бил предизвикан от “другите”. Че по тази причина, той, архиереят “не може да приема вина, когато има предизвикателства от други …” (вж. в-к Монитор, от 31 юли 2002г.). Но това значи ни повече ни по-малко, че вината дори за крайността, която не може да се побере в съзнанието, се носи отново от “външните” на Църквата, че каквото и да се случи след предизвикателството на разкола, вината ще бъде винаги и по определение на “другите”. “Защото ни предизвикаха!” Защото предизвикаха у нас – каноничните – страст, гняв, ненавист…

Тежко е да се чуе подобно “разсъждение” защото:

в него звучи духът на жестоко острастения в ресантиментите си човек, който до такава степен е потънал в тях, та вече за всичко без изключение е склонен да оправдава себе си.

Защото в това “разсъждане” каноничността на Църквата е превърната от нещо, което задължава и натоварва с отговорност, в нещо което служи единствено за да оправдае абсолютно всичко; в нещо, което стои като стена, осигуряваща непристъпност за обвинения в каквото и да било – недосегаемост, почти – догматическа “непогрешимост”.

Тежко е да се чуе подобно “разсъждение” обаче, преди всичко защото в него звучи една колкото дълбока, толкова и очевидна за всички непотресеност от отнетия човешки живот. Звучи един ужасяващ за църковен предстоятел, дефицит на състрадание, на милост, а следователно – на любов, без която, впрочем и да си “каноничен” – “нищо не си” (срв. 1 Кор. 13:2). Звучи единствено стреснатост, изплашеност – да не кажем за собственото положение на владиката, но – за евентуалните “атаки срещу Църквата”. Сякаш тя, Христовата “лечебница се е превърнала в квази-партийна “кауза”, която изисква да се спасява от нас – с нашите страсти и “манастирски комитети”, вместо нас самите от нас самите да спасява.

Тежко е да се осъзнае в подобно “разсъждане”, че твоята Църква е превърната от дом на покаяние и спасение, почти в “идол”, за запазването на който трябва да се пренебрегне дори и кръвта. Защото не може да не се чуе как тук са ужасени не тъкмо от размазания с колове човек, а от това че защото убиецът вероятно е свещеник, ще трябва да понесат тежестта на трупа му на шиите си. А това можело да доведе (вижда се как се боят от това) до “политически атаки”, до “забавяне на закона за имотите” и т.н. и т.н. Уплахата е не за съвестта, с която от тук нататък ще трябва да се живее, а за “каноничната”, за обсадената от “разколниците”, за “патриаршеската” (и даже – за патриарх-Максимовата) недосегаемост.

Тежко е по-нататък да се чуе как един архиерей, един отец – отец и на отци и на миряни, с лека и страхлива (но не с Божий, а с мирски страх) ръка, бърза да се отрече от отеческата си отговорност. Да, наистина отговорността в “този свят”, в света извън Църквата – който толкова много и толкова често е укоряван особено от въпросния владика – е единствено лична. Но дори в този “външен” свят, когато синът в едно семейство извърши убийство и бъде осъден (единствено той, разбира се), неговият баща се усеща и сломен, и провинен и дори – да, да! – осъден – в плътта на своята плът и кръвта на своята кръв.

“Как ще сме виновни?” “Отговорността за всяко едно деяние е лична!” “Този свещеник служи при мен само от два месеца и половина!”… Това каза епископът – добрият пастир, който “полага душата си за овците” (Иоан. 10:11). Господ Иисус Христос ни научи, че истинният пастир е готов да остави 99-те овци за да тръгне да дири едната, която се е изгубила. Архиереят остави заблудилата се овца, за да не би да посегнат на стадото му. Не, не на стадото му – на пастирската му гега!

Тежко е да се осъзнае, че всичко което се случи в последните дни е нещо, което се виждаше от доста време, но което и ние премълчавахме и таяхме в желанието си “да предпазим Църквата”. Тежко е да се прозре обаче днес, че “няма нищо тайно, което да не стане явно” (Мат. 10:26).

Тежко е най-накрая да се осъзнае, че всичко това, което за нас е тежко да чуем, е не по-малко тежко за чуване от онези, които не са Църквата – за онези, които макар да не са нито “канонични”, нито дори “разколници”, са все пак стъписани и отвратени от смъртта, от ненавистта, от егоцентризма, от партизанщината. От всичко онова, значи, от което не са, не са достатъчно отвратени архиереите. За което те обвиняват, а не се каят – за което те не се потрисат, а от което се ограждат и прикриват.

Тежко е, следователно, да осъзнаеш, че би следвало да се каеш самият ти: и за онова, за което те не се каят, и за тях, които не се каят.

Поради всичко това: ние, долуподписаните български православни интелигенти, принадлежащи към каноничната Българска Православна Църква, смирено молим за прошка както роднините на жертвата, така и всички онези, които са били отблъснати от нас, заради ужасното събитие, свидетелстващо за далеч отишлите наши грехове: за нашата духовна леност, безпечност и самодоволство. Молим за прошка и обществеността, заради егоцентричната, безлюбовна и не-отеческа реакция на нашите архиереи.

2.
От друга страна обаче, макар и синовно, но все пак вече съвсем настойчиво се обръщаме към нашите архиереи и ги питаме: Ако действително в нашата страна положението е такова, че журналисти, “политици” и други “враждебни на Църквата” елементи “прехвърлят вината от болната глава на здравата”, бихте ли се съгласили да подложим “здравето” на Църквата ни на кратко изследване.

И на първо място: понеже във всички изявления на нашите канонични архиереи от години насам непрекъснато се твърди, че причина за разкола в Българската Православна Църква са единствено “политиците” (разбира се, имат се предвид новите политици – “демократите”), или най-много – поддържания от тях злощастен йеромонах Христофор Събев, нека да попитаме (защото и помним събитията от преди 1989 г.):

Не бяха ли част от днешните ни архиереи в числото на онези членове на св. Синод от тогава, които в края на 1988 г. или в началото на 1989 г. в пълен състав и единодушно заяви, че създаденото от същия този Христофор Събев “Дружество за защита на религиозните права” е напълно чуждо и ненужно на Църквата и обществото, защото в България се спазват (тогава, преди 1989 г.) всички религиозни права на гражданите и последните се радват на свободата си на вероизповед и духовен живот? Ние питаме днес (когато се отрича всяка вътрешна вина за разкола): не носят ли онези членове на св. Синод поне някаква вина за тези формена (и малодушна) лъжа? И ако Христофор Събев наистина се оказа впоследствие човек църковно безумен, нима не носят отговорност и те за тласкането му в това безумие, захвърлили го – тогава техен събрат – на разтерзание от политическата полиция?

Когато си спомнят днес с охота за пагубата нанесена от този злощастен йеромонах и когато осъждат на висок глас “политиците”, които се заблудиха да го подкрепят, защо не си припомнят и за греха на лъжата и предателството си и заради който може би бяха наказани? Във всеки случай, на православния християнин би трябвало да е присъщо да дири по-скоро самоукорението, нежели самооправданието.

Когато продължават да твърдят, че не носят никаква вина за разкола и я възлагат единствено на “политиците”, защо не си дадат сметка още, че макар да бяха изкушени от политиците, онези които паднаха в това изкушение, излязоха от тях и паднаха не по волята на политиците, а от собствените си порочни страсти – търпяни и нелекувани дълги десетилетия? А защо не, впрочем и от своята гузност и страх за бъдещето, която накара – наистина, най-одиозно известните между тях – да последват онзи “архиразколник”, когото преди това бяха предали? Той беше “тръст поломена”, но не го ли и те също “пречупиха” (срв. Ис. 42:3)?

Казваме това, защото не желаем повече да се толерира в Църквата тази абсолютно неправославна склонност за безпаметство за собствените немощи, на която след 1989 г. мнозина станаха шампиони.

И за да продължим изпитването на “здравето” си, нека от миналото се насочим към настоящето и да попитаме:

Нима може да бъде отречено, че в годините последвали разкола, мнозина от нашите архиереи превърнаха съхранената си каноничност в – както казахме – безпрекословно алиби за почти пълното си бездействие и духовно неприсъствие в пространството на обществото и Църквата, в мотив за неспирни претенции и вечно недоволство от всички други, само не и от себе си?

Нима може да бъде отречено, че в резултат на почти пълното свеждане на публичния живот на Църквата до недоволство и противостоене на случващото се, вътре в нея – в Църквата се народи една опасна генерация от православни, цялото съдържание на чиято православност се изчерпва с една поредица “анти-“ (анти-разколници, анти-демократи, анти-европейци, анти-католици и т. н. и т. н.), без никакво “за-“ и без никаква позитивна верова емоция. Генерация, която днес свободно плава между “каноничната” и “старостилната” православна Църква.

Нима може да бъде отречено в същото време, че постепенно – гледано отвън – нашите държащи на каноничността епископи, заприличаха на скъпоплатени и високопоставени жреци, намиращи се на служба у могъщи светски “патрони”. Та нима не се вижда, че прожекторите ги осветяват все по-често на освещавания на скъпи офиси, хотели и ресторанти, докато много и много храмове в епархиите им не са ги виждали с години да служат в тях св. литургия? И нима може да се отрече с ръка на сърцето, че тяхната самозабравена услужливост най-вече към “знатното християнство” (както съвсем наскоро се изрази един наш църковен писател) ги унизява както пред “вътрешните”, така и пред “външните”?

Като заговаряме за сриването на епископата до висше жречество, стоящо много по-близо до президентите на бизнес-империите, отколкото до “тия най-малки братя” (срв. Мат.35:40), не можем да не отбележим и вижданото от всички послабление, превърнало патриаршеския храм “св. Александър Невски” в място за скъпи и високопоставени “хайлайфни” венчавки (макар по принцип подобно нещо да е разрешено там единствено за царски особи). Нима може да бъде прикрита почти еженеделната “окупация” на катедралата от джипове, бодигардове и невести с огромни деколтета, придружавани охотно от специално пристигнали да извършат тайнството митрополити от другия край на страната?

А нима може да бъде отречено, че в контраст с това превръщане на епископата в нещо като частно или наемно “жречество”, просветителната дейност на Църквата ни (нека не забравяме, че епископът има и учителна власт и отговорност) е в трагично състояние. Никой не може да скрие синодалната книжарница в София, в която керамичните “гювечета” и сувенирчета са поне десет пъти повече от книгите, или книжарницата във В.Търново където са изложени брошурки до такава степен избелели от годините, та са изгубили всичките си цветове.

Нима може да бъде отречено (по-специално пред нас, вярващите и църковни хора), че малцината известни с качествата и благочестието си свещеници от страната почти до един са подложени на дребнава завист и преследване и биват откъсвани от своите пасоми по силата на безобразни клевети и интриги? Ако някой би си позволил да оспори това последното, ние – които за разлика от “журналистите” и “политиците” не сме от вчера в Църквата, бихме могли да разкажем такива случки, за които по-добре е тия “външните” да не чуват.

Нима може да бъде отречено това, което отдавна отбелязват и журналисти и интелектуалци у нас – а именно, че е налице страшно косноезичие на висшия ни клир по духовните и морални проблеми на съвременния човек; че е налице дори някаква разсърденост от това, че – макар и в редки случаи – “обществото” , при това не по форма и по етикет, си позволява да поиска църковната позиция по тези проблеми.

Живее се със съзнанието, че на епископата и Църквата всички само и единствено дължат (дължат “мерки”, “закони”, “признание”, “реституция”, “регистрация”, “охрана”), но той, епископатът не дължи на никого абсолютно нищо. Вместо – според поръката на Спасителя да се покачи на покрива да проповядва Царството Божие, когато не го пускат в къщата, нашият висш клир, в редките си изявления сърдито ни критикува, че не знаем какво е Църква, че нямаме подобаващо почтение и изобщо – изисква от хората да се научат на църковен “етикет” и “жаргон”, та чак тогава да посмеят да пристъпят със своите въпроси, потребности и неудовлетворения.

Нека попитаме по-нататък за нещо още по-болезнено. Могат ли да бъдат повече прикривани и отричани личните недостойнства и дори пряко антиканоничното поведение на определени клирици и епископи не от разколната, а от каноничната Църква?

Нима може да бъде отречено или премълчано по някакъв начин това, че само до преди месец, предстоятел на патриаршеския храм в София бе един човек, който нееднократно и публично бе обвиняван, че – макар и пребиваващ в монашество, отпреди хиротонията си – е женен, но той нито веднъж не опроверга тези обвинения – ако не заради себе си (от смирение), то заради хората в Църквата, които биват скандализирани от това. Човек, който макар това да е абсолютно противоуставно, особено за монах и епископ, се разхождаше в ярък, цивилен костюм на по-малко от сто метра от самия храм и който – накрай – почти целодневно седеше и пиеше в най-скъпите клубове в центъра на града, докато покрай откритите им огради преминаваха онези същите свещеници, за които – уверяват ни – Синодът няма пари за заплати.

Нека по нататък се опитат да ни отговорят предстоятелят и викариите на Софийската епархия, как би могло да се обясни пред “външните”, че в църковното настоятелство на същия катедрален храм св. Александър Невски се числят хора като небезизвестните Илия Павлов и Ст. Денчев? Дали с това, че богатството не е несъвместимо с благочестивостта? Но дали пък е съвместимо с настоятелстването на православен храм численето към “обществото на свободните зидари” (масоните), което споменатите господа изобщо не крият от обществото (а значи и от предстоятелите на Софийската епархия)? Не е ли “обществото на свободните зидари” квази-религиозно братство? А може ли някой да служи на двама господари без единият да възлюби, а другият да възненавиди (срв. Мат. 6:24)?

Нима по-нататък би могло да се отрече или да се обясни някак си пред “външните” и “враждебните на Църквата”, как така една друга епархия от години наред се управлява de facto от одиозно мирско лице? И ще се намери ли висш духовник, който без страх от Бога да ни увери, че въпросното лице не е много повече бизнесмен, отколкото църковник и това отдавна е известно на “външните журналисти”, пред които трябва да мълчим, защото “ще навредим на Църквата, която е в гонение”? Нима може да се отрече, че в същата тази епархия непрестанно се въртят (и сигурно осъществяват) идеи за “ортодоксални” банки с църковен капитал, а само в епархийския център на тази епархия неколцината свещеници, за да изхранват семействата си, са принудени да работят допълнително в съвсем други сфери и професии? Че в епархията на “ортодоксалните” банкери е пълно със села, в които храмовете пустеят от десетилетия.

Нима може или по-скоро, нима има смисъл да се премълчи, че съвсем скоро – всъщност само пет дни след убийството край село Добринище – в друга една епархия бе надлежно осветен (и полян) свръхскъпия и недостъпен за “тия най-малки братя” курорт на Мултигруп: “Парадайз бийч”, а около друг – “Робинзон”, струва ни се, неотдавна се разрази вестникарска шумотевица, защото строителите на “корпорацията” безпардонно навлязоха в земя дадена на Църквата за построяването на манастир (впрочем от “политиците” преди три години). Митрополитът се опита да протестира тогава и протестът му бе дори обнародван, но само няколко дни подир това протосингелът му по най-жалък начин оттегли протеста като неоснователен и земята бе преотстъпена на вездесъщо-благочестивите патрони.

Как да се отрече или на отговори с достойнство на “външните” и “враждебни на Църквата” фактори, когато тези последните се надсмиват над феодалната безвкусица на епископ (или може би вече митрополит), който превърна един от най-големите манастири в България в място където взимат такса за всичко около и в него, а в най-важна забележителност след чудотворната Богородична икона, се превърна новата трапезария, в която “негово смирение” е изографисал по чорбаджийски начин сам себе си?

Поради всичко казано по-горе (което може да бъде уви, многократно умножено) ние, долуподписаните, принадлежащи към верните на Българската Православна Църква, заявяваме, че не можем и не желаем повече да мълчим и да гледаме развалата на Църквата. Тази Църква е на всички в нея и затова ние – макар да не сме никакви праведници, а само спасяващи се – настояваме в нея да се извърши очищение от страстите и самодоволството; да се разбие особеността и високомерно-гнусливото отчуждение; да се извърши покаяние и да се започнат дела на свидетелство.

Каноничността на Църквата, която непрекъснато изтъкват като достатъчна за всичко, може да се сравни (колкото и да е грубо, но затова пък разбираемо от всички) с правилността на постройката на един дом. В случая това е домът, който Бог е построил, за да спаси в него хората. В този дом – за да бъде на обитателите му и светло и топло – неговият строител е прокарал електрическа инсталация, по която да тече ток и тази инсталация е безупречна и неповредима. “Инсталацията”, за която говорим е каноничната структура на Църковното Предание и спасителните тайнства. “Токът” е благодатта Божия, чрез Светия Дух преподавана на “обитателите”. В този “правилен” (т. е. “каноничен” в буквалния смисъл) дом обаче, може да бъде и светло и топло само ако има кой и какво да свети и да грее. И ако не биха могли да получават живителния ток за просветление и топлина онези, които – като разколниците – са напуснали дома и са решили със своите сили да строят друг дом, то и онези, които могат да получат тока, защото са останали в дома, ще пребивават в мрак и студ, ако от своя страна се окажат в този дом уреди повредени, развалени и негодни. Токът ще тече по инсталацията, но няма да ги захранва и няма да се осъществява в тях; няма да свети и да топли – нито тези, които са вътре в дома, нито онези, които го гледат отвън.

Приемайки и оставайки верни на каноничния дом, ние – долуподписаните православни, настояваме за свидетелството, което е длъжна да излъчи тази каноничност. Ние не искаме да търпим повече и ще изобличаваме “негодните уреди” поставени в този дом.

Защото не желаем да живеем в мрак и студ в дома на Отца си”.

8 август, 2002 г.

доц. Калин Янакиев – философ
д-р Николай Михайлов – психиатър
Явор Дачков – журналист