Писмо на психиатъра д-р Панайотис Григориу
Реших да напиша това писмо, когато прочетох в списание “Е” на неделното издание на вестник “Елевтеротипия” (22 април 2001 г.) интервюто, което даде монах Михаил Хаджиантонило на журналиста Петрос Папавасилиу.
Реших да напиша това писмо, когато прочетох в списание “Е” на неделното издание на вестник “Елевтеротипия” (22 април 2001 г.) интервюто, което даде монах Михаил Хаджиантонило на журналиста Петрос Папавасилиу.
Причината, поради която счетох себе си компетентен да взема отношение, е следната: От 20 години упражнявам медицинската специалност “Психиатрия”, от които последните 12 години – в района на окръг Халкидика, където съм директор на психиатричното отделение на Общата окръжна болница в Халкидика, в чийто район попада и Света Гора по отношение на здравно обслужване.
От своята позиция познавам много добре въпросния проблем (употребяване на психофармака, т.е. лекарства за психични заболявания, в Света Гора). Още повече, фактът, че още от 1974 г. (тогава току-що завършил медицинския факултет на Атинския университет) редовно посещавам Света Гора, ми позволява да познавам добре личностите и нещата там. Би било непростим пропуск от моя страна спрямо правото за обективно осведомяване на читателите, ако не представя моите градивни възражения в отговор на някои едностранчиви мнения, които създават неверни впечатления.
Поначало защо да представлява новина помпозното заглавие с въпросителна: “На Света Гора взимат психофармака?” За един разумен и непредубеден читател би имало същата оригиналност и заглавие като “На Света Гора вземат антибиотици (или лекарства против високо кръвно или ревматизъм)”. Психофармака също са лекарства, които облекчават или подпомагат хората, които имат нужда от тях. Не разбирам защо специално на Света Гора страдащите от психични заболявания не трябва да вземат психофармака. Не е ли жалко да бъдат изключвани от лечителните средства на съвременната медицинска наука?
Отец Михаил драматично раздира дрехата си: “Не приемам, казва, това положение”. Твърди, че с лични усилия човек може да излекува психичните симптоми. Това се чува всеки ден между невежите: “Изгони сам от себе си тревогата. Прогони притеснението от душата си. Изхвърли го навън и т.н.” Подобни становища произлизат или от незнание, или от някой неосъзнат страх пред психичното страдание и психофармака. Ако такива съвети бяха резултатни, тогава съществуването ни като психиатри би било комай излишно.
Към същата категория спада и друго “скандално откритие”, което прави о. Михаил, че светогорците посещавали психиатри! Че толкова долни същества ли сме психиатрите, така че всеки разумен и добродетелен човек да трябва да ни отбягва, “за да не се оскверни”? Повод за похвала, а не за укор, е това, че те посещават психиатри. Ако не го правеха, тогава щяха да бъдат обвинени за средновековни схващания и престъпен пропуск.
Подчертавам тук, че във всички случаи не е правилно мнението на някои религиозни хора, та дори и на духовници, които твърдят, че който живее по Бога, не би трябвало никога да прибягва до психиатри и психофармака. Те са на мнение, че неправилно психиатрите си приписват компетенции, които принадлежат изключително на Бога и на изповедника. Светогорците, следвайки живото си духовно предание, избягват такива крайни твърдения. Те признават разликата между психичния и духовния проблем и смятат, че както всички болести, така и душевните, се дължат на несъвършенство и на увреждането на човека след грехопадението и не ги отъждествяват с външните бесовски влияния. Уважението на светогорците към научното изследване и доброто прилагане на научните резултати е признак за мъдрост и широта на духа.
Ако съм разбрал добре пак, о. Михаил сред своите собствени противоречия допуска, че начинът на живот, който се налага на монасите (казармен режим), е причината, която предизвиква психични проблеми. Също, че някои (какъв процент наистина?), които се разкайвали, че станали монаси, се чувстват пленници на системата и понеже им се пречи да напуснат манастира, понякога опитват да се самоубият или да се самозапалят. Тогава игумените, за да попречат на бягството им от Света Гора, им дават психофармака, така че да пречупят волята им и да ги имат като безволеви роби (зомби)! Сам той обаче, правилно постъпвайки, не се оплаква, че е имал – а доколкото зная, не е имал – такива затруднения, когато решил да напусне манастира си. Противно на това, което някои може би си мислят, понеже не са опознали отблизо нещата в Света Гора, че начинът на живот там не само не предизвиква заболявания, но по-скоро лекува психични заболявания. Другаде трябва да търсим пленниците на живота, които живеят във всекидневно отчаяние, а не в Света Гора.
Онова, което се споменава за прочутите кутии с тайнствено съдържание, е най-малкото наивно. Манастирите, понеже на Света Гора няма аптека, обикновено си доставят лекарствата от аптеките от Солун. Поръчаните лекарства за нуждите на 80-100 човека (с голям процент възрастни хора) и за време от един или два месеца безспорно са в значително количество и ще трябва да се опаковат добре в кутии, за да стигнат безопасно до предназначението си. В тях обикновено има лекарства от всякакъв вид. Част от тях са и психофармака. Който се съмнява, нека попита която и да е аптека, която обслужва население от 2000 души, и нека научи какво е текущото месечно потребление на психофармака и като процент общо от лекарствата, а и в абсолютно число като опаковки, и нека прецени приблизително техния обем. Нека се има предвид също, че значителна част от тези лекарства се използва за извънредните нужди на многобройните посетители, както и за стотиците миряни, които работят на Света Гора.
Света Гора също има право да има своите психичноболни. Би било много неестествено, ако ги нямаше, след като процентът на тези, които показват психични разстройства сред възрастното население във всеки един момент (тези, които се регистрират) се изчислява на около 15 % от жителите на западното полукълбо. Освен това, както е известно, не се изисква медицинско удостоверение, за да стане човек монах, нито пък се изгонва от манастира онзи, който покаже някакво сериозно заболяване. Света Гора не е пространство извън действителността, нито има амбицията да се представи пред външния свят като елитно общество, като каста от източните религии или гностици, или не знам какво друго. Атонската общност, Градината на св. Богородица е пространство отворено, обществено и чисто човешко. Това е една подвизаваща се общност, поела пътя към Бога. В едно такова общество болните имат своето място и то почетно! Къде другаде останалите, здравите, ще покажат своята любов, своето търпение и своето служение, ако не при онези, които са при тях и са болни.
Не мога да приема, че о. Михаил и редакторът на статията представляват онези лаически антинаучни мнения, които казват: “Не отивай на доктор за луди, ще те подлуди и ще се злепоставиш за цял живот”, или: “Не взимай психофармака, те са наркотици, ще станеш зависим, ще се съсипеш”. Такива становища нямат нужда от отговор, би бил напразен труд.
Моята констатация като лекар е, че на Света Гора психичноболните се лекуват много по-правилно, по-научно и по-успешно, отколкото във външния свят. Монашеското семейство обгръща с много грижа, любов и поносимост страдащия брат и не щади разноски и усилия, за да му осигури възможно най-доброто лечение и обгрижване. Осигурява му се обгрижване, което човек рядко вижда в днешното общество – с уважение към психичното заболяване, уважение към душата на страдащия и към неговото достойнство. Такова обгрижване запазва самоуважението на болния. Трябва да се уточни, че в никакъв случай не се намесват некомпетентни хора в процеса на лечението. Следва се посоченото от специалиста – лекуващ лекар, лекарствено лечение, за което се издават рецепти с отговорността и на местната лечебница в Карея. Но и по-нататък даването на лекарства и преценката на клиничното състояние на болния не се прави от случайни монаси. В повечето манастири има най-малко един монах лекар с голям опит, понякога тези лекари са ме удивявали с научните си познания и компетентност.
Дългогодишният живот на психичноболните монаси на Света Гора много пъти е в по-добро състояние от онзи на психичноболните извън Атон, където се унижава човешкото достойнство със затварянето в психиатрични болници или с подигравките на техните съседи.
Паралелът, който съвсем неподходящо дава о. Михаил, между тъпканите с хашиш бедуини и монасите на Света Гора, ако не е неудачна езикова хипербола, го излага опасно… Може би си струваше преди да се публикува интервюто, текстът да се предостави на един психиатър, на когото вестникът се доверява, с въпроса дали споменатите твърдения от научна гледна точка са допустими. Сигурен съм, че щеше да се съгласи с мен, че се касае за обичайни, анти-психиатрични мнения на необразовани хора.
Колкото до приказките за “витрина”, Света Гора не твърди, че е общество от съвършени хора. Както впрочем подчертава (като на практика отрича всичко по-горе казано) в последния параграф на интервюто си, о. Михаил: “Мнозинството от монасите са много добри момчета! Обичаш ги, гледат те с чисти очи. Има и едно много малко число монаси, които нямат чисто сърце…” След като така стоят нещата, защо са скандалните приказки от цялата останала част на интервюто? Защо не ни обясни още от самото начало, че говореше за съвсем малко изключения! Остави ни да си мислим, че е такава картината на Света Гора ли – с 5-10 много симпатични психичноболни, 5-10 неподчиняващи се и оня, който се самоподпали? Не онеправдаваме ли по този начин 2000 монаси подвижници, които живеят незабелязано в подвизи, чистота на живота и усилена работа, но винаги засмени и естествени? Оскърбително е да виждаме, че се генерализират изключенията, че грешката на един се преувеличава и се тръби за нея, а добродетелта на мнозинството се премълчава. Светогорците знаят това и е естествено и наложително да вземат мерки. Обвиняваме ги в лицемерие, понеже се предпазват ли? Кое семейство ще предаде доброволно на всеобщо охулване и показ дъщеря си или сина си, като публично разглася техните прегрешения? Защитавайки уважението към личността, която е сгрешила, но и семейството от хулите на безогледната публичност, ние се надяваме да излекуваме раните, иначе “последната заблуда ще бъде по-лоша от първата”. Света Гора е общество на истинската обич, където онези, които бъркат и съгрешават, не се отстраняват, нито прогонват, нито замерят с камъни. Те се приласкават и се щадят като страдащи братя, към тях се отнасят със съчувствие и духовна топлота, така че да се подбудят към покаяние и да дойдат до спасение.
Огорчи ме интервюто на о. Михаил. Той на леко сърце обвинява свети люде, смирени и незабележими за широкото общество, но високо ценени от сърцата на всички, които са ги опознали, че уж те “изтъквали себе си като харизматични личности”, за да поробват души! Не мога да не се усмихна тук снизходително.
Жалко е за един монах да предава братята и отците си в жертва на идола на публичността, в замяна на сребърниците на самоизтъкването и почетната титла “демитологизатор” и “дързък в говоренето на странни неща”, който уж всичко говори открито. Монашеският живот започва с обещание за послушание, за смирение и преданост към братството. Самоизтъкването и самохаресването не се включват сред тях. Във всеки случай, търсейки по-дълбоката причина, бих казал, че позицията на о. Михаил спрямо нещата в Света Гора, разтълкувана психодинамично, представлява позиция на лична апология.
Завършвайки, искам да успокоя и да зарадвам онези, които може би са били смутени, четейки публикацията в “Е”.
Не! Света Гора не е “концентрационен лагер”, нито някаква “психиатрия” за инакомислещи. Тук нямат място Касандри и онези, които се представят за добронамерени оплаквачи… Света Гора не е загубила посоката си, не потъва! Продължава правилно да плава, както го прави от векове. Повече от 1000 години гребците стоят будни ден и нощ при веслата. Кормилото здраво го държи Капитанката, Господарката на Атон и компасът непрекъснато сочи царството Божие. Не само не е корабокруширал, но напротив, събира корабокрушенци.
Д-р Панайотис Григориу, невролог психиатър,
директор на психиатричното отделение
на Общата окръжна болница на Халкидика
Полигирос, 26.V.2001 г.
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
