Повече духовна светлина в нашите училища!

Текстът, който ви предлагаме, е публикуван през 1927 г. от Светия Синод на Българската православна църква. Намираме, че той все още е актуален с оглед на продължаващите усилия на църквата да се въведе религиозно обучение в българските училища. 

 

 

В тазгодишната сесия на Висшия Учебен Съвет при Министерството на Народното Просвещение, след като от всички членове на Съвета била констатирана липсата на възпитателни предмети в програмата на нашите училища и било подчертано окаяното положение на училищното възпитателно дело у нас, взето било решение да се въведе в програмата на средните училища (във всички класове, дето няма вероучение) нов учебен предмет – „религиозно-нравствено обучение чрез християнско-етични беседи”.

 

Заинтересованите общественици, обаче, които само по едно недоразумение са против религиозно-нравственото възпитание и които в миналото не малко са сторили за окончателното изхвърляне на вероучението из нашите средни училища, били намерили, че с новият предмет „религиозно-нравствено обучение” нямало да се постигнат никакви цели, че тоя предмет щял да бъде безполезен, и се готвели с всички сили да действат да се не включва той в програмата.

 

По повод на това Св. Синод на Българската Църква, който десетки години при разните български правителства е реагирал срещу действията на такива хора, като е издигал глас против изхвърляне на вероучението из програмата на нашите средни училища и е настоявал за неговото засилване, с едно обстойно писмено изложение до Г-на Министъра на Народното Просвещение и Г-на Министъра на Външните работи и Изповеданията е привлякъл сериозното внимание на двамата г-да Министри, а чрез тях и на цялото правителство, върху туй, което неотговорни фактори замислят да направят против новия възпитателен предмет в нашите училища и с което, без да съзнават, правят покушение срещу устоите на държавата. Няма никакво съмнение, че това са хора със слаба вяра и, може би, съвършено индиферентни към религия и Църква, поради което нямат и ясна представа з важността и необходимостта от религиозно-нравственото възпитание, за значението и силата на вярата в Бога.

 

Св. Синод знае голямото родолюбие на държавниците и на всички народни избраници, които днес ръководят съдбините на българския народ. Пред очите на всички са взиманите от тях мерки за пълно омиротворение на страната, за спиране на нравственото разложение у нас, за обнова на родното училище, за добро възпитание на младежта и заздравяване на целия наш народ. Известно е и тяхното благоразположение към светата ни Църква, надеждите, които те и целият български народ възлагат на нея, а от тук и готовността им винаги да се вслушват в нейния глас. Ето защо, Св. Синод, като е дал въпросното изложение, дал го е с пълна вяра, че днешното правителство с искрена радост ще приеме съдействието, което родната Църква, от дълбоко съзнание за своя свещен дълг, му дава по един от най-жизнените за нацията ни въпроси.

 

В изложението за застъпени следните точки:

 

 

Ако им народ, у който религиозната вяра да е тъй тясно свързана с неговия народностен живот, тъй неразривно срасната с националния му дух и сплетена с неговото племенно единство, това е българският народ. На Христовата вяра, на Православната Църква и на проповядваното от нея слово Божие, той дължи всички. Със словото Божие той е закърмен в първите дни на историческия си живот. Чрез това слово Божие, преведено на старобългарски език от Солунските Свети Братя, той, а с него и цялото славянство, е изтръгнат от мрака на невежеството и тласнат в пътя на християнската светлина и напредък. И през всичкото време на своята история, когато той неотклонно е вървял по изпитаните, верни и оправдани пътища, които начертали и по които вървели Солунските велико Първоучители и техните ученици, през всичкото време, когато той пазел праотеческата вяра като велика светиня, когато се просвещавал чрез нея и върху нея градял и закрепявал своята култура и напредък, той бил велик, щастлив, високоморален, свободен, силен, непобедим. Когато, обаче, не пазел чистотата на своята вяра, когато небрежал за светлото светилище, което осветлявало и осветявало всичко в живота му, когато решавал да върви без Бога и, следователно, не по Неговите пътища, тогава той, обратното, изгубвал добродетелите си, нравствено се разлагал, бивал разпокъсван и поробяван.

 

И цялата история на нашия народ, историята му през всички векове и епохи, е история на възход или на упадък, величие или нищожество, светлина или мрак, свобода или робство – в зависимост от това, дали той е държал в сърцето си запален факела на вярата в Бога или не, дали се е поучавал от закона Господен и утолявал жаждата си при бистрите води на евангелския извор, или пък е пиел от мътните източници на безбожието и нечестието. Всички наши несполуки, всички народни катастрофи и погроми винаги били предшествувани от духовна разруха и нравствено разтление. А нравственото разложение е неотвратима последица от изоставяне и забравяне на Бога.

 

 

Никога не трябва да се изпуска изпредвид, че, по силата на нравствените закони, които са също естествени закони, които са така верни и неизменни, както и физическите, и нарушаването на които неизбежно води към възмездие, към морални и физически страдания, по силата на тия нравствени закони, безбожието и безверието неминуемо лишават хората от тяхната нравствена свобода, докарват им духовно робство, т.е. срамното робство на страстите и пороците, довеждат до пълно разединение, развращение и до политическа смърт. По силата именно на тия естествени нравствени закони нашият народ, след като забрави Бога и напусна родната Църква, бе хвърлен в петвековно тежко робство.

 

 

При големите обаче напасти, сред дълговременните беди и нещастия, пред опасността от окончателно загиване, у българския народ всякога настъпвало замислюване, опомнюване. Той почвал да дири причините за окаяното си положение, опитвал се да проникне в непостижимите съдби Божии, да обхване с ум неизследимите пътища, по които Провидението води човечеството, и стигнал до там, че ясно могъл да съглежда десницата Божия, която го наказвала за нечестие и неправда. И решавал той да направи завой в живота си, да търси Бога, за да се върне при Него. Мрачна, непрогледна и страшна била петвековната нощ на двойното робство, но той намирал подслон в майката Църква, която винаги с открити обятия го чакала да се върне, и ясно виждал колко много се бил отклонил от правия път, защото вярата почвала да му свети и ободрява.

 

И наистина, ако нашият народ, малък на брой, е издържал многовековното робство и не е загинал, това той дължи изключително на своята духовна майка – Православната Църква, и на православната вяра, която през тъмните векове едничка му е блещукала и го е съгрявала, като му е запазила националната самобитност, като постепенно му е възвръщала изгубената чистота на душата и свобода на духа, като чрез последната го е подготвяла и за политическа свобода. Ето, защо, неоспорима истина е, че безверието и безбожието погубват народите, а вярата и благочестието ги възродяват, ги издигат, и че истинско възраждане е възможно само върху духовни основи, върху религиозно-нравствена почва.

 

 

Българският народ, минал през петвековното горнило на страдания и изпитания, в навечерието на освобождението се явява с такава именно светла вяра и благочестие, възроден и очистен от тлението на порока, със силна обич към отечеството, притежаващ нравствена свобода, обогатен с духовни ценности, достоен да се радва и на политическа свобода и винаги проникнат от пълното съзнание и дълбоко убеждение, че родната Църква и праотеческата православна вяра са го спасили от явна гибел и възродили за нов живот.

 

С туй съзнание за значението на вярата и за силата на Църквата и с надежда за щастливи дни той преди 50 години заживя нов политически живот. Защото всички знаем, че първите строители на нашата млада държава, верни изразители на народната воля, пазейки заветите на своите предшественици и от опит знаейки благотворното влияние на Църквата върху народните ни дела, оставиха вероучението, както преди освобождението, на първо място в програмите на училищата, като в основния закон на държавата обявиха праотеческата православна вяра за господстваща вяра, т.е. вяра на българския народ, основа на народния бит, фундамент на българската държава, и като наредиха по всички верски и църковни въпроси тая държава да се подчинява на върховната църковна власт и от нея да бъде ръководена (Конст. Чл. 37 и 39).

 

 

Уви, твърде малко нашият народ живя мирно и щастливо след освобождението! Той се чувстваше добре, до когато училището изцяло се намираше в ръцете на родителите или на избраното от тях настоятелство, до когато църква и училище, духовенство и учителство съвместно работеха и взаимно се допълваха.

 

Но още в първата десетица години след туй освобождение многобройни младежи, отишли в Европа да получат образование, всяка година на вълни взеха да се връщат от Запад и, с материализма и социализма под мишница, те несъзнателно почнаха да тровят народната душа, да разклатват основите на нашата младенческа още държава. Пълните с противоречия философски теории и разните безбожни социални учения, овехтели отдавна на Запад, те ги представяха у нас едва ли не като откровение, като последната дума на някаква си „положителна наука”. Открито взе да се говори и пише против църква и духовенство, религия и вероучение, религиозно възпитание и патриотизъм, защото туй било нещо отживяло, немодерно, признак на некултурност, залъгалка за простия народ.

 

И всичко туй се толерираше и одобряваще от някои държавници, понеже в по-важните държавни институти се бяха настанили хора с най-либерални възгледи за държава, религия и църква. Учители, писатели, общественици се обявяваха за социалисти и безверници. В късо време безбожният социализъм, със своето анархическо разрушително влияние, силно повреди духовния организъм на нашата младеж, затри всякакво религиозно чувство в сърцето й, изсуши нейната душа. Безверието стана мода и почна да заразява всички. Стигна се до там, че името на Бога съвсем престана да се произнася в средните и висши учебни заведения, а взеха да се разнасят проповеди за изгонване на Бога и из живота. Постепенно цялата българска интелигенция, а покрай нея и голяма част от простата маса, съвсем се отчужди от родната Църква, стана напълно индиферентна, безверна.

 

А понеже е противоестествено на човешката душа да живее без Бога, и понеже липсата на богознание създава у нея мъчителна пустота и един с нищо неуталожим глад, мнозина, след като се отчуждиха от Църквата, се поддадоха на съблазнителните проповеди на разни лъжеучители и бидоха увлечени в странни религиозни секти.

 

И всеобщата поквара, във всевъзможни прояви и по всички направления, не закъсня да дойде, като се разля по градове и села. Разклати се семейството, разклати се обществото, раздруса се държавата – всичко бе застрашено от рухване. Ни молби, ни протести, ни предупреждения към ония, в чиито ръце народът бе поверил съдбините си, предупреждения, че трябва да се опомним и да направим поврат в живота си, защото вървим към пропаст, – нищо не спря злото, понеже всичко бе заразено от пакостния материализъм.

 

Знаем всички, какви големи сътресения и опасности преживяхме напоследък, до къде стигнахме и какво сме днес. А още по-добре знаем и причините за всичко това, а именно, че злото иде главно от училището, от недостатъчното и лошо възпитание, което то дава, от безверието, което навсякъде насажда, от отсъствието на главния възпитателен предмет в неговата програма.

 

 

Ето защо днес е така голямо негодуванието против всички ония, които имат болшевишки схващания за религията, и говорят, че тя била опиум за народа, против ония, които, подчертавайки своята педагогическа мъдрост и опитност, съчетана с пълно невежество по религиозно-нравствените въпроси, твърдят, че религиозно-нравственото обучение било безполезно, че човек и без истинска религия, без правилна и чиста вяра в Бога, даже без всякаква религия, могъл да бъде добродетелен, високоморален.

 

Безмерно е негодуванието против всички такива, защото техните твърдения са една страшна заблуда. Никакви добри дела не могат да се правят без правилно богопознание. Не може да се въодушеви от любов оня, който не познава Любовта. Не може човек да върши нравствени, праведни дела, когато е съвсем далеч от Праведника. Нравственото чувство в човека е живо само тогава, когато в него живее идеята за най-светото и съвършено същество – Бога. Само който правилно познава Бога, само той вижда в Него тая светост и съвършенство, обиква Го, почита Го, възбужда себе си да Му подражава, облагородява самия сама си. От любовта към Бога такъв човек незабелязано и необходимо минава на любовта към ближните, които обича като Божии чеда. Така именно се явяват нравствените дела.

 

И колкото вероучението е по-правилно, толкова е по-висок и самият морал.

 

Ако добрите дела се не раждаха от истинското познаване на Бога, от чистата вяра в Него, тогава и в лъжливите религии трябваше да търсим християнски добродетели, праведност и спасение, трябваше и идването на Спасителя да считаме излишно.

 

 

Пред факта на голямата и всеобща поквара у нас българският народ е угрижен за своето бъдеще.

 

Дълбоко са замислени и родителите за своите деца. Със страх те изпращат децата си в родното училище, понеже семенцата на вяра и благочестие, което те посели в чистите им детски сърца, там ще бъдат изкълвани, унищожени. Родителите знаят, че в туй училище се дават обширни познания из разните области на науката, ала тия познания не са тъй трайни и ценни, понеже нямат основа под себе си. Често пъти там децата морят главите си с много излишни и зле съчетани една с друга научни материи, без обаче да получат нещо за своето религиозно-нравствено оформяне, за разхубавяване на своята духовна физиономия. Знаят родителите, че там се говори всичко, но не и за безсмъртния дух у човека, за хигиената на тоя дух, за неговото повдигане и съвършенствуване.

 

Всевъзможни книги четат нашите деца в училището и вън от него. Обаче Книгата на книгите, в която най-ясно са разрешени великите проблеми на живота, която учи да пазим чиста съвестта, да се боим от Бога, да почитаме властта, да обичаме родината си и да се жертвуваме за доброто на ближния, тая книга, която извърши нравствен преврат в света, като възроди, като освети човечеството и го тласна към възвишени идеали и истински напредък, – тая най-велика Книга, в която се съдържа словото Божие, там е съвсем непозната.

 

Никой в нашите училища не кара децата да поглеждат, по-често да поглеждат, нагоре – към небето, към необятния простор, към великото, безграничното, идеалното, вечното. Никой там не им говори за Бога, Който всички вижда и всекиму дава заслуженото, никой не ги учи на страх Божий.

 

Поради туй именно много родители са принудени да пращат децата си в други, не български училища, понеже в последните се преподава учение за Бога. Поради туй именно чуждите училища у нас се пълнят с български деца, макар тия деца да рискуват там да оставят своето народностно съзнание, да изгубят националния си дух и облик; а отиват те там, защото предполагат, че ще могат да запазят вярата си в Бога и да получат възпитание. Поради всичко туй чуждите религиозни пропаганди у нас, сами от себе си крепки материално, при това подкрепяни и насърчавани от държавни и общински власти, имат успех в привличане и разпокъсване голяма част от нашия народ, защото във всички класове на техните училища е застъпен предметът вероучение, защото всичко у тях се гради върху духовна основа, защото техните училища дават религиозно-нравствено възпитание, тогава когато на единственото у нас родно учебно заведение, което дава най-правилно религиозно-нравствено възпитание в национален дух, в скоро време, поради големите спънки, които му се правят, предстои да бъде закрито.

 

Мнозина родители се въздържат да пращат децата си в нашите училища, защото в последните децата им ще придобият наука, но ще загубят Бога.

 

А наука без Бога, култура без религия и политическа свобода без нравствена такава не само не донасят щастие на хората, но, напротив, са мъчение и терзание за тях. Културното човечество без Христа не е щастливо.

 

И българският народ през половин век свободен живот отбелязва голям напредък в науката и изкуствата, обаче не стана по-честит. Всеобщата история ясно ни говори, че велики са ония епохи, цветущи и щастливи са ония народи, които са поставили религията за основа на живота. Нашата история още по-красноречиво ни говори за това, че живот без Бог не е живот. 

 

 

Ние, българите, сме млад, малък, материално слаб и беззащитен народ. Обиколени сме отвсякъде с врагове, които всяка минута са готови да ни погълнат. Помощ и спасение от никъде не можем да очакваме. Едничката наша опора днес е праотеческата ни света вяра, която винаги ни е крепила и не веднаж ни е спасявала; единствен наш капитал и богатство са моралните ценности, нравствената чистота и висота на нашия народ.

 

Ето защо, ако нашата младеж продължава да бъде заразена от дух на съмнение и отрицание, от дух на интернационализъм и безотечественост, ако българският народ не стане духовно здрав и морално силен, обединен и сплотен под благодатната сянка и ръководство на Църквата чрез Православната вяра, ние нямаме никакво бъдеще.

 

Нямаме бъдеще, защото без вяра в Бога Спасителя и без нравствени добродетели няма здрав народ, няма крепка и трайна държава. Тогава когато ни еди религиозно и нравствено крепък народ не е още загинал, докле е пазил тия висши блага. „Народ, който иска да бъде свободен и силен, трябва да има вяра – казва прочутият френски историк де Торквил; народ пък, който не ще да има вяра, ще робува на други”. Примери за това имаме твърде много.

 

Така, великото нещастие на Русия и безсилието й не е в нейното политическо и икономическо разорение, а в голямата и страшна нравствена поквара, която, вследствие на насажданото от болшевиците безбожие, като море е заляло руската земя.

 

И Италия неотдавна висеше над бездна и щеше да загине. Грозната анархия и моралното разложение щяха да турят край на нейното съществуване. Дойде, обаче, Мусолини, недавнашен социалист, и предотврати нейната гибел, като привлече и обедини всички обществени фактори, а главно, като подаде ръка на отдавна изолираната от италианското правителство католическа Църква и я направи първи сътрудник в превъзпитанието на младежта и в ръководенето на народа. Квиринал и Ватикан, разделени през повече от 50 години, дружно си подадоха ръка и се съюзиха, за да спасят загинваща Италия. И я спасиха. Италия, по свидетелството на всички, днес е в нов ренесанс. Възпитанието на младежта в духа на нравствените принципи на християнството днес там е под непосредствения контрол на католическата Църква, без това да е предвидено от италианската конституция.

 

 

И у нас трябва да стане същото. Държава и Църква, училище и семейство, със сдружени сили и съгласувани действия, трябва да заработят против развалата, взела днес най-страшни размери, и да поведат българския народ към духовни висини, към нови светли хоризонти, като му възвърнат старите чисти нрави и праотечески добродетели.

 

Защото днес у нас няма честност, няма доброта и благородство, няма доверие и обич между хората. Грубо и долно партизанство, раздори, измами, кражби, насилия, грабежи, разбойничества, омраза, убийства, самоубийства, самоубийства най-чести сред младежта, от която нашият народ чака своята физическа и духовна обнова, и всякакъв род безчестия – това на общия фон на днешната българска действителност.

 

А да се изкоренят срамните пороци и намалее голямата престъпност, за да престанат нашите училища духовно да осакатяват децата и приготовляват хилави поколения, за да се поопразнят препълнените затвори, з да заживеем тих, мирен, безмятежен и добродетелен живот, за да имаме добре възпитана, идеална младеж и здрав народ, за да стане излишен законът за защита на държавата и да се не чувства такава голяма нужда даже и от другите закони – за да стане всичко туй, всички трябва да се обърнем към изоставения Закон Божий, като го изучим и се ръководим от него, като го напишем на скрижалите на сърцето си, като чрез него обновим и възродим нашето училище, подражавайки в туй отношение на културните европейски народи.

 

Англия, Германия, Швеция, Белгия, Швейцария и други европейски държави отдавна са въвели вероучението в програмите на всички свои средни училища. Същото са направили и съседните нам народи. В Белгия, например, вероучението се преподава с 16 урока седмично, а в Германия с 13, и се преподава от богослови – духовни лица.

 

А у нас вероучението се преподава само в прогимназиите с 3 урока седмично, и в педагогическите училища с 2, и от неподготвени за това преподаватели и в съвсем извратен вид. 

 

 

Всеобщо е днес убеждението, че само чрез учението за религия и изтичащия от това учение морал може да има истински морал, може да има истинско възпитание.

 

Светлина Христова, повечко светлина и топлина Христова в нашите училища – и ние ще имаме друга младеж, друг народ!

 

От всички родители се чуват настоятелни молби, щото в нашето училище, между многото науки, които се преподават в него, да се преподава и науката за Бога: между многото книги, които четат и изучават там българските деца, да четат, да изучават и Книгата на книгите – Св. Библия, т.е. словото Божие в оригинал, а не в някакъв страшно ослабен и изопачен вид, да изучават това слово Божие под ръководството на добри пастири-богослови, както това е у другите християнски народи. От целия български народ се иска, щото господствуващата у нас православна вяра, едничка наша опора и надежда в днешните времена, да се засили, като се просвещават в нея всички. Само чрез засилване на тая вяра и само чрез религиозно-нравственото възпитание в нашите училища ще се обезсилят действията на разни политически и религиозни пропаганди, ще престанат да бягат българските деца по чужди училища, ще изчезне грубия материализъм и егоизъм, от който всичко у нас е заразено, ще бъде пресечен, най-после, и разложителния процес, който застрашава окончателно да погуби нацията ни. 

 

 

Понеже въпросът за възпитанието на младежта не е въпрос обикновен и на отделната личност или семейство, а е въпрос обществен, държавен, национален, въпрос основен и от най-голяма величина, въпрос – да съществува ли като държава и нация, или не, и понеже г-н Министърът на Народното Просвещение и цялото Правителство най-добре от всички схващат неговото преголямо значение и правят всичко за неговото правилно поставяне и разрешение, като не отказват никому да им съдейства в него, Св. Синод, който не веднъж и не пред едно Българско Правителство си е казвал думата по това, сега, възползуван от благоприятния случай, че се преработва Законът за Народното Просвещение у нас, и от готовността на днешното родолюбиво Правителство да промени от основа системата на училищното възпитание, най-енергично е замолил г-на Министъра на Народното Просвещение и г-на Министъра на Изповеданията, а чрез тях и цялото днешно Правителство, да усвоят взетото от Висшия Учебен Съвет решение, като в Закона за Народното Просвещение по законодателен ред да направят изменения в следния смисъл: