Становище на Обществения комитет „Православни ценности“

СТАНОВИЩЕ НА ОБЩЕСТВЕН КОМИТЕТ ЗА ПРАВОСЛАВНИ ЦЕНННОСТИ “СВ. ЦАР БОРИС – МИХАИЛ” ВЪВ ВРЪЗКА С ДЕЛОТО НА ИНОКЕНТИЙ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

Във връзка с решението на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) от 22. I. 2009 г. по делото Инокентиий и други срещу България Общественият комитет за православни ценности “Св. Цар Борис – Михаил”- гр. Варна, изрази своето становище по този толкова наболял проблем на специална пресконференция.

За съжаление, в средствата за масова информация се дават необективни и неправилни тълкувания по този въпрос, поради което Общественият комитет предлага своето становище за сведение на тези, които желаят да имат обективна представа по жизнено важните проблеми в обществото.

Всеки, който е запознат с взетото от ЕСПЧ решение е на ясно, че то по принцип е обективно, но като взето от некомпетентен по някои от исковете светски съд, то, меко казано, е едностранчиво. Вероятно, това се дължи от една страна на недостатъчното познаване генезиса и битието на случая, а от друга на буквалното прилагане на чл. 18 от “Европейска конвенция по правата на човека” без да бъде зачетен и признат конкретният казус и контекст.

Вземайки решение за постигане на споразумение между Държавата и Инокентий по предствените от страна на жалбоподателите проблеми, Европейският съд изпуска от очи простите, но очевадни първопричини на спора. Имотите, към които сега имат претенции разколниците бяха насилствено отнети през 1992 г. от тях не без помощта на тогавашната управленска власт под предтекст, че съществуващият висш църковен клир е комунистически. Същите бяха предадени на някои самоотлъчили се от общение с каноничната църква духовници под ръководството на покойния вече митрополит Пимен. Това определено беше вмешателство със страшни последици не само за нашата църква, но и за целия ни народ. На всеки поне малко запознат със случая е ясно, че и преди и сега става дума за пари, а не за отстояване на принципи.

Нещо повече. През посочената 1992 г. бяха не просто нарушени нечии права, а духовно осакатен цял един народ. Вместо да се заеме безпрепятствено и изцяло със своята душеспасителна и народо-полезна дейност, да се въведе вероучение в българското училище, Българската православна църква беше принудена да отстоява своята каноничност и единство, изправена пред чужди на православието бруталност, арогантност, наглост и цинизъм. Затова някои с основание постулират, че направеното през същата 1992 г. е не по-малко ужасно от времето, когато правата на вярващите бяха потъпквани от страна на комунистическия атеистичен режим. Поради това в никакъв случай не може да става въпрос за насилствено отнети имоти, като че ли те някога са били техни, а за връщане на статуквото в реда, който той е съществувал преди 1992 г. Ето защо трябва дебело да бъде подчертано, че кризата произхожда не от 2003 г. с приетия Закон за вероизповеданията, а от 1992 г., когато оправданите сега от Страсбург лица превзеха и експлоатираха за известно време храмове, които никога не са били тяхна собственост.

От друга страна тази определено комерсиална амбиция противоречи на решенията на Всеправославния събор, който бе свикан през 1998 г. с цел да промени тъжната църковна действителност. На него единодишно бе признато, че има само една Българска православна църква (БПЦ), с предстоятел Негово Светейшество Българският патриарх Максим и бе дадена възможност на всички отлъчили се през 1992 г. да се върнат в единството на църквата с полагащото се покаяние. Мнозина последваха решението на този събор и служат в каноничната църква, някои от които в храмовете, където бяха преди.

Сега с това си решение ЕСПЧ отново създава предпоставки за “демократично” нанасяне на рани върху единството на Българска православна църква. Воден от желание да приложи обективно плуралистичните и общочовешки принципи, ЕСПЧ допуска възможности за грубо вмешателство в каноничния живот на нашата автокефална църква, която има свой устав и свое канонично право. Все пак съдът заслужава поздравления, че има съзнанието, че не е компетентен да се произнася по въпроса кой кой е в Българската православна църква.

Църквата винаги е била демократична по природа и е давала възможност на всеки, който се е отделил от нейното единство да се върне в нея, което става с искрено покаяние и без поставяне на условия. Също така, всеки, който не е съгласен, по една или друга причина, с църковния живот може да вземе решение, което отговаря на неговата свободна воля. Но това несъгласие не означава, че същият или същите имат право да претендират или заграбват имущество на църквата, от която са се отделили. Законът за вероизповеданията, който е изключително либерален, също дава право на отделилите се да се регестрират като отделно вероизповедание, но без да използват името на БПЦ, защото нямат нищо общо вече с нея. Затова църквата и държавата не трябва да допускат да преговарят с подобни хора, освен ако те не променят цялостно поведението си.

Във връзка с гореизложеното, като обществен орган, държащ за православните ценности и традиции, Общественият комитет категорично е против манипулативния стремеж на бившия варненски свещеник Любомир Попов, който няма нищо общо с въпросния казус, просто прави опити да се възползва от създалата се ситуация, по следните причини:

1. В началото на 2003 г. Любомир Попов на основание Устава на Българската православна църква, със заповед на Варненския и Великопреславски Митрополит за финансови и канонични провинения, е преместен от храм “Св. Атанасий” в храм “Св. Илия”. Забравяйки, че същият Митрополит го е назначил с заповед №137 от 9.11.1991 г. на служение в първия храм, той с непристойно и на моменти дори цинично поведение се стреми да уронва авторитета на един достоен архиерей на Българската православна църква, а също и на Варненския клир в неговата цялост.

2. Не допусна финансова ревизия на храма, която по-късно при проверка доказва липси от хиляди левове, за което е подведен под съдебна отговорност.

3. Вместо да прояви смирение и разкаяние, той решава да премине към разколническия синод. Въпреки че през това време се води на служение в храм “Св. пророк Илия”, Любомир Попов прави опит незаконно да окупира храма “Св. Атанасий”, който не е негова частна собственост, а принадлежи на Варненска и Великопрескавска св. Митрополия.

4. Любомир Попов е преместен от храм “Св. Атанасий” според практиката, съществуваща в БПЦ със заповед на Варненския и Великопреславски Митрополит Кирил, а не с прокурорско нареждане или полиция, какъвто е случаят с останалите разколници.

5. През 2003 г. година с решение на църковния съд, потвърдено от Св. Синод, той е низвергнат от сан заради канонични и дисциплинарни нарушения и вече не е свещеник.

6. Същият след неговото низвержение продължава неправомерно да носи отличителните белези на свещенството, да извършва богослужения и длъжност, на каквато не е назначен, да издава фалшиви документи в разрез с каноничното право и законите в РБ, за което също е подведен под съдебна отговорност.

7. До този момент, за съжаление, Любомир Попов, който не е лишен от положителни качества, не е изразил ни най-малък признак на покаяние пред епархийския митрополит, като с поведението, думите и делата си не е показал, че има желание да се завърне в клира на Българската православна църква.

Солидарна отговорност и вина за нарушенията извършени от Любомир Попов носят и всички, които го подкрепят и насърчават в беззаконието. Ако не бяха те нямаше да има такива печални резултати.”….. горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда”. (Мат. 18:7)

И обратно, ако те спомогнат да осъзнае греха си и чрез покаяние се завърне в клира на църквата, то това ще бъде добро и достойно за похвала дело.

Нека не забравяме думите на Спасителя: “На небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние” (Лука 15:7).”Бог не иска смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив” (Иез. 33:11).

ОТ ПРЕСЦЕНТЪРА НА ВАРНЕНСКА И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКА СВ. МИТРОПОЛИЯ