Духовният характер на иконата

За св. Йоан Дамаскин иконата е тайнство, разбирано не като божествена проява, а като божествено присъствие. Разглеждайки мястото и литургичната й роля, присъствието и участието й в църковната епиклеза, виждаме, че иконата носи благодатта на Светия Дух. Както почитта към иконите е насочена не към материала, а към изписания персонаж, така благодатта на Светия Дух, която е присъствала в живота на тази свята личност, остава и в духовното й изобразяване.

 

Иконата е място за разговор между нас и светеца. Силата й идва от нашата готовност за общуване. 

 

Свети Йоан Дамаскин казва, че "в земния си живот светците били изпълнени със Светия Дух. След тяхната смърт благодатта на Светия Дух пребивава в душите им и в телата им в гроба, както и във формите на иконите им – не по същност, а като благодат и енергия".

 

Свята и благословена, иконата ме приема в духовното си пространство и аз ставам съпричастен на нейното благословение. Съществува една взаимност между мен и иконата, защото аз се движа в духовното й пространство, но и предлагам място за нея в сърцето си. Тази реципрочна диалектика на духовното място ме ангажира в динамиката на един спасителен процес на даряване и приемане. В този контекст приемането обаче се разбира като откриване към другия, като самодаряване, а даряването се разбира като приемане на другия в личното ми пространство. Този път на двойно служение води към Царството Божие.

 

Следователно, като проводник на благодат, иконата е благословена и осветена от Светия Дух чрез молитвите на Църквата и вярата на народа Божий. В този смисъл иконата наистина е понятие на вярата, а истинската вяра извършва чудеса.

 

Вярно е, че ние вярваме в това, в което искаме да вярваме, а това, в което вярваме, става това, в което се превръщаме. Това е точно като пословицата „човек е това, което яде”, интерпретирано от Александър Шмеман в евхаристиен смисъл в книгата „За живота на света”.

 

 

С други думи, ако Светото причастие е толкова необходимо за душата ми, колкото храната за тялото, тогава самият аз ще стана евхаристийна личност, тъй като приемащият Евхаристията сам става Евхаристия.

 

В църковната традиция иконата има духовен характер, защото тя въвежда вярващите в духовния живот. Когато чрез нея се извършват чудеса, те не трябва да бъдат обяснявани, а приемани от вярата. Независимо от това, че според Юнг може да има и логично обяснение за чудесата. Според него, въображението се опира на нещо реално съществуващо, или, с други думи, въображението привлича събитието. 

 

 

Ако поставим иконата във връзка с дадено божествено събитие, тя се превръща в молитва, защото това е, което правя в молитвата си -заставам пред Бога и насочвам мисълта си към Него, за да Го помоля да се намеси в живота ми по един преобразяващ начин. В този контекст иконата се превръща в посредник между мене и Бога. В нашия живот за всеки вид проблеми използваме посредници. Тук е същото. За да бъдем във връзка с Бога от гледна точка на освещението и обожението, ние имаме нужда от нещо или някой, който да улесни процеса. Както думите са посредници при молитвата, същото можем да кажем и за иконите. Св. Василий Велики и св. Йоан Дамаскин казват, че каквото е словото за слуха, това е иконата за зрението. 

 

Иконата е посредник; път, който ни помага да следваме Христа и чрез и в Христос да бъдем в общение с Бога. 

 

Иконата ме подтиква към Бога, към светлината. Носейки благодатта на Светия Дух, иконата ме освещава и ми помага да преобразя живота си в светлина, да преобразя материята в светлина, така, както ми помагат словата – и това е възможно, защото на това ниво не съществува противоречие между материя и дух. Преобразяването на материята от Духа ни е разкрита още в акта на Творението, когато материята се появява чрез Божието Слово. Същото Слово Божие прави чудеса след Въплъщението Си, както и чрез делата на светите апостоли. То продължава да работи в Църквата. Словата действат. Но те трябва да бъдат подходящи и на съответен език. Църквата свидетелства за силата на словото, извършило много и различни чудеса в живота на вярващите.

 

Иконите ясно посочват приоритета на духа над материята чрез силата и благодатта, която носят. Тяхното присъствие е повече в духовната, отколкото в земната област. Както отбелязва Дийн Макензи,  този факт е представен иконографски с това, че „светците на иконите нямат сенки”. 

 

Природата не само позволява да бъде проникната от обожествяващия дар, а очаква с нетърпение да бъде преобразена и възобновена в първоначалното си състояние. Да се върне към истинската си цел – да бъде носител на дух и да може да изразява общението си с Твореца в славословна радост. 

 

Св. Григорий Нисийски говори често за духа, който стои над материята. Материята не може да се съпротивлява на Божията сила. Елементите на материята са сътворени от нищо и са обединени с помощта на божествената енергия. Те имат форма, благодарение на Божията воля. 

 

По същия начин, обяснявайки връзката между материя и дух, св. Григорий Нисийски говори за евхаристийната преобразяване на елементите в Тяло и Кръв Божии. Той казва, че материята има променяща се същност, защото е основана на динамизъм, т.е. съществува на основата на перманентна промяна. Идването от небитие в битие само по себе си е вид трансформация, а преминаването от едното състояние към другото е възможно само чрез волята на Бога. 

 

Следователно, духовният характер на иконата в пълнота се основава на присъствието на Светия Дух в живота на Църквата.

 

 

Като пророческо пресъздаване на Царството Божие, иконата се явява вид откровение за края на света, за което ни и подготвя. Ние вървим към него, носейки в себе си цялата история на човечеството. На това ниво иконата е изображение на нашата автентична природа, "проектирана" за бъдещия век. Иконите идват при нас чрез проникновението на поколенията, защото в дълбочината на нашето битие лежи екзистенциалната съкровищница на миналото.

 

Есхатологичният характер на иконата пресъздава връзката между минало и бъдеще на нивото на настоящето. Нивото, на което се появяват вкусът, цветът, личността, принципите на живота.

 

Знаем, че настоящето е времето на Бога. Следователно, иконата ни обръща внимание на това, че живеем в Божието време, което надхвърля наши времеви граници. Или, както се изразява Х. Ноуен: „Ако едно слово дава плодове, то трябва да бъде произнесено от идното поколение към настоящето”.

 

 

Иконата идва от миналото, взима нещо от нас и отива в бъдещето. В историческия си аспект тя е приемник на молитвите на вярващите през вековете до Съдния ден  и срещата им с Христос, чиято икона сме ние самите. Тази среща се отнася към естественото привличане на иконата към Иконата, на образа към (Първо-)Образа, защото, както описва Павел Евдокимов, в есхатологичните си измерения иконата представлява срещата между човека и Бога, между времето и вечността. Тя носи вечността във времето и поставя времето във вечността, припомняйки ни, че човекът е призван да бъде гражданин на два свята – на времето и на вечността, според израза на св. Йоан Златоуст. Иконата припомня, че живеещите тук би трябвало да живеят така, все едно са Там, в постоянното Божие присъствие в Царството. Това е динамичното и творческо напрежение, в което ни поставя иконата и което ни кара живеем с лице към края, все едно, че е настъпил. Иконата помага на вярващите „да поставят себе си в интериора на духовното… и да разберат как Онзи, Който е вечносъществуващ, е и непрекъснато идващ”, както красиво казва св. Григорий Нисийски.