Кратко разяснение за иконопистта

Православието е извънредно красиво – то е истина, наш живот, наша радост и спасение. Всички страни от религиозния култ – от архитектурата до музиката, молитвата и иконописта – са проникнати от красота, защото православните традиции, църковните служби – всичко, което има отношение към нашата вяра, е проникнато и оживотворено от Божественото.

Вероятно, най-първото и ярко впечатление за току-що запознаващия се с Православието човек е свързано с иконопистта. Иконопистта води своето началото от Боговъплъщението, от момента, в който Божественият Дух, за Когото говори св. Йоан Богослов, изповядал, че Иисус Христос “в плът е дошъл” (ср. 1 Йоан 4:2).

Иконите притежават особена притегателна сила. В това се убеждаваме и след като наблюдаваме живописни предмети от светското “изкуство” – това е възможно само за кратко време, много скоро се поражда желание още нещо да бъде разгледано; напротив, при съзерцаването на иконите ние съсредоточено се вглеждаме в тях и не искаме да се откъснем от тях. Те пленяват нашия поглед и нашето внимание, очароват ни. В това се състои разликата между истинската иконопис и светското “изкуство”.

Целта на истинската иконопис е да ни отведе зад пределите на анатомичните представи и триизмерния свят на заобикалящата ни действителност – в царството на нематериалното и извън времевото – в царството на Духа и вечността. За иконописта е характерна особен вид омиротвореност, която е отобразена в лицата и жестовете на свещените персонажи, спокойни и освободени от всякакво страстно движение. В иконата всеки жест е изпълнен с покой, който се поражда от чувството на благоговение към Бога и Неговите светии.

В иконописта художниците се ръководят и вдъхновяват от почти двухилядолетната иконописна традиция. Ние трябва да бъдем проникнати от тази традиция, в противен случай нашите икони не ще придобият най-чист иконописен облик – те не ще изразяватт дълбинната същността на иконописта.

Някои особености на византийската иконопис са странни за обикновеното мислене, обаче те са задължителни за църковното изкуство.

Преди всичко, иконата е двуизмерна, а не триизмерна, подобно на скулптурата, затова тя е ограничена в еднопланово изображение. Иконописта може да използва релеф, но като цяло тя оперира с измеренията във височина и ширина, без дълбочина. И тъй, какво можем да поместим на тази плоскост? Иконните изображения не съвпадат в точност с простата човешка логика. Например, перспективата на иконата е обратна. В реалистичната живопис линиите на ландшафта и сградите се събират в една точка в задния план на картината. Иконописта не следва това правило: тук не съществува безкрайната отдалечаваща се перспектива. Затова например, задната страна на правоъгълно здание се изобразява по-голямо и по-широко в своята предна част, т.е. напълно противоположно на реалистическото изкуство. По този начин иконописта показва нещо повече от директно наблюдение над природата, тя изразява нещо свръхприродно и духовно. Възриемането на обратната перспектива пленява и предизвиква силно впечатление върху зрителя.

На второ място, в иконописното изображение няма външен източник на светлина. Иконописецът започва да нанася боята по повърхността на белия долен слой, който се нарича левкас. Светлината, която е насочена към иконата, прониква през нанесената боя и бива отразена от белия левкас, – по този начин се създава впечатлението, че светлината излиза от иконата, или че иконата е източник на светлина.

Трета характерна черта за иконописта се явява факта, че човешките фигури не се изобразяват реалистично и натуралистично. Напротив, смята се, че на иконите дрехата и особено лицата и телата трябва да бъдат показани обожени, изпълнени със светлина и благодат. До известна степен, плътта и дрехите на иконите изглеждат така, като че са резбовани на дърво.

Така съшо, в истинската православна иконопис никоя сцена или никое събитие не се изобразяват затворени в оградени пространство или под покрив, дори когато те са се извършили в помещение. Напротив, те се изобразяват като извършващи се под открито небе, пред всички, за да се подчертае с това, че евангелските истини са ни вече открити. Затова например, ни изписваме Благовещението (събитие, което се извършило на закрито) като че се е случило извън дома. Това се отнася и за Сретението Господне, Тайната вечеря, Въведението на Света Богородица в храма, Рождеството на св. Йоан Предтеча и всички останали сюжети, действието на които се разгръща в помещения. Всичко се изобразява в свободно, напълно открито пространство. За да се подчертае все пак, че действието се е извършило на закрито, иконописецът е разположил някъде по плоскостта на иконата драперия или още една такава над фигурите, на мястото където би могъл да е разположен покривът.

В иконописта сцената в пещера отново се изобразява като случила се под открито небе, при това вижда се не само пещерата, но и цялата планина, в която е разположена тя. За да стане ясно, че действието се извършва именно в пещера, повърхността на планината се пропуква, така че се образува черна празнина, яма. Фигурите се изобразяват на черен фон, както на иконите на Рождество Христово или на ев. Йоан Богослов.

Друг важен елемент от иконописта са цветовете, задължителни при изображението на някои персонажи. Така, на икона нашият Господ Иисус Христос обикновено е показан в две одежди: хитон и плащ. В иконостаса винаги стои и иконата на Божията Майка. Тя също се изобразява в две дрехи: облекло и мафорий. Но цветовете на техните одежди винаги са взаимно противоположни: у Христа връхната дреха винаги е синя, а долната червена, у Света Богородица – обратно. Защо това е така? Христос е божествен; Той е Бог, Който прие плът и стана Човек. Оттук и Неговата долна дреха – това е царска багреница, символизираща божествената Му природа, връхната синя одежда обозначава плътта. Последователността на цветовете показва, че Божеството се вместило в човечеството. На иконата на Божията Майка последователността е обратна. Доколкото тя принадлежи към човешкия род, нейното облекло е в син цвят. Тя се съединила с Божеството чрез износването на Христа, – в смисъл, че тя получила Божеството, Господ Слово, в своята утроба, а също и в смисъл, че тя била напълно обожена посредством възприемането на Неговите енергии, – ето защо нейният мафорий е в червен цвят, подобно на царска багреница. Върху мафория винаги има три звезди, които символизират нейното вечно девство преди, по време на и след Рождество Христово.

Също така следва да помним, че ние използваме в иконите на Христа и Божията Майка синия цвят още и поради това, че в древния Израил съществувал обичай да се носят одежди в определени цветове, за да се отличава едно племе от друго. Всички жени от Иудиното коляно носили облекло в син цвят. Затова и Божията Майка, която принадлежала към коляното на Иуда, се изобразява в синя дреха. Следователно, Христос, въплъщавайки се, приел плът от племето на Иуда, от което според пророчеството и трябвало да произлезе Месията; и синият цвят, свързан с това племе, се използва за обозначение на Неговата човешка природа.

От рамото на Христа по цялата дължина на хитона се спуска пришита златна ивица. Нейното значение е следното. Във Византия престолонаследникът винаги бил удостояван с такава златна нашивка върху царската багреница. Тя обозначавала, както факта, че той е син на императора, така и това, че той се явява съуправляващ със своя баща. Затова златната нашивка върху хитона на Христос показва, че Той се явява Син на Бог Отец и съуправляващ със Своя Отец и Светия Дух. Този знак на Синовство и равенство в управлението подразбира и Тяхното равенство или единство по Божественост и същност. Сега ние виждаме, че следвайки изискванията на древната църковна традиция, иконописците на практика стават проповедници на Евангелието на нашето спасение. Никакви други цветове, освен червения и синия не са задължителни за изображенията на Христос и Божията Майка.

Йоан Предтеча винаги носи връхна дреха в зелен цвят. Той неизменно се изобразява в зелено, защото израстнал в пустинята, далеч от човешко жилище, сред природата. Неговата долна дреха може да бъде в който и да е цвят, но горната е винаги в зелено. За нито един от пророците от Стария Завет няма цвят, който да е обвързан именно с тях, обаче мнозина от тях (както и апостолите) се изобразяват със златна нашивка, за която споменахме по-горе. При тях тя има същото значение – съуправничество с Христа във Възкресението.

Сред ангелския чин само двама – Михаил и Гавриил се изобразяват на иконите с определени цветове: архангел Михаил обезателно в червен плащ, архангел Гавриил – в син. Изключение от това правило е възможно за архангел Гавраил в случаите, когато иконописците желаят да хармонизират цветовата гама на иконата, – например в иконата на св. Благовещение. Азсе старая веднага да подбера такава гама, че тя да подхожда на образа на архангел Гавриил в плащ от син цвят. Ето как разбираме символиката на неговия цвят: отдава се предпочитание на синия тон поради това, че архангел Гавриил благовестил Въплъщението на Христа и следователно, е свързан със Света Богородица. В крайна сметка, именно на архангел Гавриил се приписва участието в събитията от видението на Йоаким до възвестяването на добрата вест на Ана. По-късно, след като светата Дева на тригодишна възраст била отведена в храма, именно Гавриил я наставлявал и и донасял ежедневно храна в деветия час, в продължение на 12 години.

Архангел Михаил е с червен плащ, без съмнение поради факта, че често се изобразява като римски воин: той носи меч срещу Господните врагове, в Откровението той се сражава с “велик дракон”, с дявола, и го сваля от небесата. И тъй, ето защо архангел Михаил се изобразява в червен, а архангел Гавриил в син цвят.

Сред чина на апостолите, единствените, за които се изискват определени цветове, са св. Петър и св. Павел: Петър винаги е в златно-жълт плащ, Павел – в червен. Тяхната долна дреха може да бъде във всеки цвят. Цветовете на плащовете без съмнение били избрани поради високото достоинство, с което е свързана представата за червеното и златното, а именно с изключителното положение в обществото. Интересно е да отбележим, че Петър произхождал от коляното на Симеон, чиято майка била Лия, а Павел – от коляното на Вениамин, чиято майка била Рахил. Лия символизира Стария Завет, защото нейните очи били ”болни”, Рахил символизира Новия Завет, Църквата, тя не била просто красива, но както казва Писанието бе добра на вид и твърде красива. Иаков, символ на Христа я обичал, както Христос обича Църквата. Както знаем, служението на Петър преминало сред иудеите, Павел пък бил апостол на езичниците. Както двете сестри, Лия и Рахил образували дома Израилев, така и тези двама апостоли символизират изграждането на дома на Църквата, Новия Израил. Интересно е да отбележим още, че от апостолите заедно на икона традиционно се изобразяват само двамина – Петър и Павел.

И от сонма на светите мъченици само двама се обозначават с определени цветеве: св. Георги и св. Димитър. Св. Георги е винаги с червен плащ, св. Димитър – винаги в зелен. Без съществено значение е дали те ще бъдат изобразени като пеши византийски воини в пълно въоръжение или като ездачи, – наличието на тези цветове е задължително, те могат да бъдат разпознати по тях, макар да се отличават и по своите портретни черти: св. Георги има кръгло лице и светли коси, лицето на св. Димитър е продълговато, а косите му – тъмни. По правило всички мъченици, с изключение на св. Димитър могат да бъдат изобразени в червено, тъй като са проляли кръвта си за Христа. От сонма на жените мъченици винаги в червено са само св. Екатерина и св. Варвара.

Нека видим особеностите при изобразяване на чина на свещенослужителите. Макар с никой от епископите или свещениците да не се свързва определен цвят (с изключение на св. Николай, чийто фелон винаги е червен или тъмно-червен), като цяло клирът се изобразява в бяло или в светли тонове като символ на чистота. Омофорът на епископите винаги е бял. От дяконите св. Стефан винаги се изобразява в червено, като обикновено червен плащ се спуска в драперия по неговото рамо. Тук червеното отново символизира мъченичество.

За иконите на царе и царици, като на св. Константин и св. Елена, на св. Владимир и на св. Олга, на светите крале на Сърбия или царете от Стария Завет (Давид или Соломон) и др., правилото по отношение на облеклото е, че то трябва да бъде тъмно-червено като символ на тяхната царственост.

На иконите на св. Антоний неговата мантия е винаги червена, без съмнение поради факта, че той е бащата на монашеството. Въобще на иконите монасите се изобразяват с дрехи в тъмни тонове, противоположно на ярките цветове на останалите светии.

Такива са изискванията за цветовете в изображенията на светиите на иконите.

Задният план (фонът) на иконите винаги се изпълнява по общоприетия образец. При изображенията в цял ръст светецът стои върху зелена или зелено-кафява повърхност. Тези цветове символизират земята. Небето или нетварната светлина се изобразяват в два цвята: син (при фреските) и златен (при иконите).

Възприето е светците на иконите да се изписват без особени различия във външността и без особени възрастови характеристики. Под различия във външността аз имам предвид такива особености, като разлика в ръста, например. Св. Атанасий Велики бил доста нисък на ръст, а св. Йоаникий, напротив бил много висок, но на иконите те са изобразени в еднакъв ръст. Разбира се, ако изписваме сцена от житието на светеца, неговото (или нейното) мъченичество, тогава ние обезателно показваме следи от техните страдания върху телата им.

Желаещият да бъде иконописец (а иконописците представляват особен чин в Църквата) трябва да отговаря на следните изисквания: 1) той трябва да бъде православен и да води православен духовен живот; 2) да притежава художествен талант, особено в ръцете; 3) да се обучава при признат и опитен иконописец и да остава верен на предадената ни традиция; 4) да притежава упоритост в усъвършенстването на своето изкуство.

Заниманието с иконопис е подобно на заниманието с църковна музика: за човек, който не притежава музикален слух е безполезно да се опитва да става диригент. Така и в иконописта за този, който не умее да прави нищо с ръцете си, не бива да се предполага, че той ще започне да зографисва икони, – понеже неговата непохватност понижава тяхната красота1.

Относно нрава на иконописеца ние намерихме следното твърде подходящо руско убеждение2:
“съгласно царския съвет:

На живописеца подобава да бъде смирен, кротък, благоговеен, непразнословец; да не се присмива, да не е свадлив, завистлив, пияница, грабител, убиец. Най-вече да съхранява душевната си и телесна чистота. За тези, които не могат да пребивават така до края си – да се женят според закона и да се съчетаят в брак, да посещават духовните си отци често и да ги известяват за всичко, да живеят според тяхното наказание и учение в пост и в молитва, и във въздържание и в смиреномъдрие, без всякакви срамни дела и безчинства.

Ако някой от тези живописци започне да прикрива таланта, който Бог му е дал, и не го предава на ученика си, такъв ще бъде осъден от Бога на вечни мъки като такъв, който е скрил таланта си.”
___________________________________

1. Игра на думи: еп. Григорий употребява думата diminish, която освен влошавам, в музиката означава намалявам, понижавам тона.

2. Следва откъс от деянията на Стоглавия събор, затова цитатът, който посочваме е според изданието: Е.Б. ЕМЧЕНКО, Стоглав. Исследование и текст (М. 2000) 319-321 (гл. 43).