Ликът на застъпницата

„…Аз предварям своите съзерцания в тази книга с едно кратко връщане към детската чистота на очите, с един далечен спомен от гледането на иконите и стенописите в православния храм, когато те, по неизбежност са били за мен „Библия за неграмотните”…

из предговор „Диптих за Иконите“, Авторът

И наистина, нека и ние започнем с този несравним с нищо екстаз на очите – огромните, бездънно дълбоки, бездънно тихи, пре-чисти и пре-мъдри, близки и възтреперващи Богородични очи, отворени към молитвата ни от православната икона (вж. ил. 13 и ил. 27).

***

Преди всичко: в тези очи далеч няма просто скръб.

Скръбта в тях по-скоро е надрастнала себе си до такава степен на абсолютна примиреност, че вече излъчва по-точно безметежност, превръща се в безметежност, отъждествява се с безметежността.

Но в тия очи няма и просто безметежност.

Онова, което прилича на безметежност в тях, иде от пределната самозабравеност на очите в Младенеца – тъй пълна, тъй съвършено пълна, че вече е… самата ангажираност – тъждествена е с ангажираността, превърнала се е в жив, ипостасен ангажимент.

Но и „ангажираност” не е точната дума за тия очи.

Не е, защото ангажираността в тях е същевременно възнесена до такава надмирна и неизследима висота, че в нея очите на Богородителката вече са се отворили за целия свят и излъчват по-скоро всеведение обхващащо всички и всичко, отколкото обикновена майчинска привързаност.

Как бихме могли да изразим и да артикулираме съдържанието на този неповторим взор? Можем ли да го направим изобщо?

Нека се вгледаме още веднъж. И тъй наистина – макар че действително присъства, скръбта е надрастната в очите на Богородица от православната икона – отрешени, буквално отрешени в скръбта на Богомладенеца. „Богородица-Елеуса” не е Mater Dolorosa на западната иконография (срв. тук и ил. 1 с ил. 25) и не е именно и най-вече с това, че скръбта ѝ (доколкото я има) не е в нея. Тя е, напротив – вижте – изцяло там, в Рожбата ѝ, тя е Неговата – пред-начертана, пред-решена, предвидена скръб, на която Майката тъй напълно се е предала, че вече я е забравила в себе си. Да, на Неговата скръб, която е скръбта на целия свят, Тя, Пречистата така се е отдала, така е погълната от нея, че вече не я помни в себе си и тъй, парадоксално – се е очистила от нея (вж. внимателно ил. 13).

Оттук, повтарям, в очите ѝ няма тъкмо скръб, макар че, наистина, далеч няма и просто безметежно блаженство (каквото често съзираме в образите на някои западни Мадони, невъзмутимо зачетени в пророчествата на Свещеното Писание – вж. напр. ил. 28). Но това е така, защото особената примиреност в очите на православната „Богородица-Елеуса” идва тук не от някаква царствена изпълненост със себе си, от някакво онтологично (може би дължащо се на „непорочното зачатие”) благородство на расата – толкова високо, че вече не позволява нищо от света да проникне в това същество и да го досегне. Напротив – особената примиреност и безметежност на православната „Елеуса” се дължи на пълната ѝ отдаденост на Богомладенеца (вж. и ил. 1) – отдаденост до само-забрава на себе си и на всичко „свое”. Ето защо Тя е безметежна без да е дистанцирана, погълната е, без да е прикована в себе си, самозабравена е, без да е „нирванична”. Скръбна майка е, но, все пак, не е Mater Dolorosa, невъзмутима Дева е, но не е самодоволна Regina Coelestris.

Възможно е това, което казвам сега, да звучи на някого твърде загадъчно и апофатично. Възможно е то да звучи и твърде неопределено. Аз, обаче, призовавам подобен читател: вгледайте се, просто се вгледайте още веднъж в показаните вече ликове (ил. 13, 27, 1) и се опитайте да ги опишете с простите и разделни категории на психологията. Бихте ли могли – ще попитам отново – да кажете, че „Богородица-Елеуса” е „скръбна”, че е обзета от скръб Майка, Mater Dolorosa (сравнете я с ил. 14). Убеден съм, че щом решите – съзерцавайки православния образ – да утвърдите това, вие тутакси ще почувствате и потребността съществено да се коригирате. Защото, да – вярно е, че в тези ликове няма блаженство, но и просто скръб няма в тях. Скръбта е чувство в собственото сърце на изпитващия го, тя е чувство на собственото сърце, а тук – в лика на православната Богородица от иконите – трябва да се признае – съществото на Пречистата е тъй напълно, тъй всецяло отдадено, че вече не помни себе си, за да скърби. То се е отрешило от себе си, пожертвало се е. Пожертвало е всичко свое – дори майчините радости и скърби и нищо, нищо не „присвоява” в Родилия Се. Поради което е невъзмутимо.

Но „невъзмутима” ли е православната „Богородица-Елеуса”? Можете ли да утвърдите и това без съпротива за нейния образ от иконите? Та нали и тук бихте могли да сравните двете иконографии – православната и западната (напр. ил. 13 и 27 с ил. 8) – за да видите, че невъзмутимостта и безметежността в последната – там където я има – извира по-скоро от съвършена изпълненост със себе си, в която нищо „външно” не може да има дял. Би ли могло да се каже, че православната Богородица е невъзмутима и безметежна по този начин? Би ли могло да се утвърди такова нещо за тази, чието същество е, напротив, така зримо пре-изпълнено с Рожбата ѝ? Не, Богородица на православната икона не е „скръбна майка”, защото е отдадена до само-забрава, до само-пожертваност на всичко свое, но Тя не е и „невъзмутима” в тази пълна самозабрава, защото последната е самозабрава в ангажимента. В известен смисъл, съзерцавайки образа ѝ, бихме могли да кажем, че на него Богородица е така самозабравена, така самоотрешена и примирена, че е – самата ангажираност.

И накрай: „ангажирана” ли е, „погълната в ангажираността си” ли е православната Богородица? Прилича ли по нещо Тя на погълнатата от Рожбата си Майка на западната иконография (ил. 11) – цяла в ангажираността си с Христос, чезнеща за себе си в майчината отмала на утробното чувство, където родителка и рожба се сливат в една „нирванична” стихия. Сравнете иконата (ил. 27) със западните изображения в този дух (също с ил. 12) и ще се уверите, че и това не е тъй, че и погълнатостта, и ангажираността не са същите в „Богородица-Елеуса”. Колко е отворено лицето на Пречистата, колко е знаещо то за сърдечните болки и движения на всеки застанал пред него. Да, Богородица тук не е „в себе си”. Тя е в Сина си – до самозабрава на всичко „свое” – дори най-интимното, дори най-дълбинното. Но в тази самозабрава на себе си в Сина, Богородица не е обезчувствена. Напротив – и тъкмо в това е забележителното, както видяхме и по-горе: в Сина си, в Когото се е самозабравила, Тя се е пробудила – пробудила се е за Него, пробудила се е в именно в тази мяра, в която сама себе си е забравила. Самопожертвала се в Младенеца на скута си, Тя със самото това се е пробудила за Неговото Божествено всеведение и всесъстрадание. Приетата от Него мъка на цял свят е станала нейното единствено чувство, нейната единствена свяст (вж. ил. 27 и 13). Би ли могла Тя, така дълбоко познала в своя Син Логоса Божий – приела от самото начало Неговата съдба с такава готовност, да остане в това свое познание „нирванична” и „невъзмутима”? Та Тя пред-знае в Родения от нея всички болки, всички скърби на света, както и цялата им – трагична и светла разрешеност. Тя е страшно будна за това. Ето защо Тя е и Застъпница. Тя е сърце-ведица и все-ведица, отворена и „ведаща” целия свят – и е такава, именно защото е погълната от Сина, защото е отрешена в Сина.

Мисля, че тук е самата същност на православния Богородичен лик, запечатан на иконите. В това е неговият парадокс и неговата удивителна уникалност. Той е открит към нас, бидейки погълнат от лицето на Младенеца. И даже – той е открит към нас защото е погълнат от Младенеца. Той е пробуден в свръхчовешко, милосърдно знание, бидейки самозабравен в себе си… И даже – той е пробуден и всезнаещ, защото е самозабравен в себе си. Той е всесъчувствен, сърдоболен, бидейки отрешен от себе си до невъзмутимост. И даже – той е сърдоболен, защото е отрешен до невъзмутимост.

С това вече ни е даден и психологическият ключ към тайнствения синтез на Девата, Майката и Застъпницата, който православната икона на „Богородица-Елеуса” удържа в най-висша степен – в противовес на западните изображения, които неизбежно, както видяхме, го „разпластяват” в последователни и едноизмерни ликове.

Православната Богородица на иконите е Дева – защото от лицето ѝ е отмита всяка страст, всяко „пленение” от силите на „този свят”, отмито е дори всяко най-тънко сантиментално чувство, издаващо изкусеност от мирските привързаности. Пресветата Дева тук не е скръбна или блаженстваща Майка, защото мъдрото чувство на православния иконописец не смее да ѝ придаде дори тези, в основата си, его-центрични привързаности, иманентизиращи Сина Човешки. Нещо съвсем различно изобразява Православието в лика на Богородица, прегърнала Младенеца си (вж. още веднъж особено ил. 1). Защото на иконата Тя и „рожбата” си, и „своята плът” вижда и чувства като Бога, своя Господ – с безкрайно благоговение, с безкрайна внимателност, с безкраен, в самата интимност страх и трепет. Тя не „присвоява” Сина Божий като „своя рожба”, а напротив, отрешава себе си, плътта си, предоставя я, благо-дари я на Бога, за да се роди в нея. Остава с девствената си плът, дори в майчинството си.

Съзерцавайки иконата на „Умилението” ние се осмеляваме да кажем дори, че тази Богородица никога не е имала и няма в Бого-Младенеца тъкмо своето порождение, произведението на своята женска плът. Напротив – още в първото движение на плода в утробата си, Тя е познала Бога в себе си, усетила се е обзета, въз-хитена с цялото си същество в Тайната, осъществяваща се в нея от „Силния”. И е подарила девствената си утроба на тази Тайна, отрешила се е в нея, само-забравила се е в нея и вече не нея – собствената си плът Тя има в Младенеца, а всецяло тази светла Тайна, изтъкала се от нея, из-вела се от нея и легнала като чудо в ръцете ѝ. Оттук и този удивителен лик на неизменила се с нищо в плътта си Приснодева, станала Майка, на Майката, която е останала Дева и по време и след раждането – която нищо не „присвоява” от Богомладенеца като свое – нито скърбите Му като свои скърби, нито сладостта Му като своя наслада, а напротив – от самото начало и винаги има всичко свое като предадено Нему, пожертвано за Него – Негово. И само по този начин – свое… „Свое”, от което и ние черпим, молитвено заставайки пред лика ѝ.

Защото в това пък е сетната и може би най-вълнуващата особеност на тази икона: очите на Застъпницата.

Когато застанем пред православната Богородична икона (нека се концентрираме, напр. върху ил. 27), ние усещаме очите на Все-ведица, отворени и взряни в нас с една неописуема съчувственост. Образът от тази икона ни знае – знае ни като свои чеда, знае отнапред всяка болка, с която идваме при нея. И удивителното е, че това е тъй съвсем не защото нашата болка е била някога и нейна. Напротив ние много силно чувстваме в нейния лик, че Тя, Пречистата и строгата, нивга не е била дори докосвана от някоя от людските страсти, бидейки всецяло и завинаги отрешена от себе си, самозабравена. Но ето: въпреки че Тя никога не е познала дори капка от човешките страсти и желания, въпреки че винаги е била девствена от всичко мирско, въпреки че дори думите за нашите грехове и болки по един недопустим начин биха осквернили невинността ѝ, и ние се боим да ги произнесем пред лика ѝ в молитвите си; въпреки всичко това, казвам, Тя знае всичко у всички: Нейните очи имат опит за нас и дори нещо повече – ние всички сме в техния опит искони. В това е чудото на тези огромни, издъно отворени очи от иконата.

Ние, богомолците, изпитваме това и в същия миг, в който се опитваме да го изразим, се объркваме. Защото, как, как наистина тези очи ни имат, когато те са същевременно и тъй самоотрешени, тъй самозабравени очи? Нали за да гледат, за да виждат и още повече – за да имат, очите трябва да имат своя памет и свое чувство? А тъкмо в това е парадоксът: че вместо това, пред нас на иконата са едни дълбоко, всецяло, напълно отрешени очи. Как, или по-точно, къде ни виждат те, след като са тъй беззаветно погълнати в един-единствен: в Сина Човечески?

Отговорът на този въпрос идва тутакси и той, наистина, е най-последната дълбочина на иконата „Умиление”.

Да, тези очи ни имат, въпреки че са тъй всецяло отрешени от себе си, защото те са отрешени в Христа, в Бого-Младенеца, в Божествения Логос, защото Той вече е тяхната будност, Той е тяхната свяст, тяхното съзнание, тяхната памет. А щом те са будни в Него – отрешеността им, самозабравата им е равна на ведението на всичко в Него – ведението на Него, Който е всичко.

Забележително! С това самото, че е погълната от Божествения Младенец в скута си, с това самото, че е така погълната, та буквално е подарила съществото си Нему и вече само в Него и в никой друг го има – с това самото, казвам, Богородица на православната икона е пробудена в едно универсално, страшно дълбоко, сърдоболно знание, което в Него – в Онзи, в Когото е всецяло – отваря очите ѝ за всички и всичко в този окаян свят. В Божествена си Рожба, в Сина Човечески, обзел утробата ѝ и оживял в нея, Тя, Богородица, е будна за света и за всички люде в него.

Тъкмо опитът от молитвеното съзерцание на православната „Богородица-Елеуса” (тъй привична за всеки православен християнин) открива този синтез на всеотдадената на своя Младенец Майка, която, със самото това, че е вечно отдала се Нему и единствено Нему, е същевременно Сърцеведица и Всезастъпница, открита за всички, без сама да познава ни следа от страстите на людете в сърцето си – пречиста Дева, от която дори най-невинното дете и най-чистият монах са по-изкусени в злобата на света.

„Как е това” – би искало да попита вярващото сърце, което се доверява на излъчването на този образ – „Как Ти, Пречиста Владичице, не познаваш дори най-малкото страстно движение, което знаем ние, многогрешните и неизмеримо по-опитните в бурите на света, заставащи пред Теб – невинната, за да се допитаме за непознатото ти? Как Ти, която не познаваш нищо от това, с което се изправяме пред Теб и никога не си била дори докосната от нищо подобно на нашето, все пак, знаеш съществата ни – знаеш ги дотам, че по-скоро ние сме твоят опит, ние сме твоето всепълно знание за всички мъки, които има да се излеят пред Теб – Дево и Всеведице?”

И ние, православните предстатели пред Твоя неповторим образ знаем и постигаме как е това, Дево и Всезастъпнице! То е защото Ти си всецяло отрешена от себе си, както ни е явено на иконата ти – подарила си съществото си на своя Син и Господ и не в себе си – за да страдаш, да се радваш и да познаваш като ограничено човешко същество, а в Него, в Него си изцяло, та в Него – разгадката и премъдростта на света – да имаш очите си отворени за нас и за всички. Не в себе си, където си чиста и недосегната от никакво мирско и страстно познание, а в Него, в Когото си всецяло – подарила Му се, подарила Му дори своята радост от Него и своята скръб по Него – Ти знаеш всичко и имаш дръзновението да призоваваш като свои, великото Му състрадание и милостната сила на Кръста Му, Майко-Застъпнице!

***

Накрай, има още една черта на православната Богородична икона, която непременно трябва да забележим, когато я съзерцаваме, и която – за разлика от западните изображения – тук е особено подчертана и явствено се зре във всички познати ни образи.

Става дума за това, че съхранявайки образа на Пречиста Дева и всеотдадена Майка, Богородица на православната икона, неразделно с това, е също и Богоневеста. В лика ѝ – макар и по крайно своеобразен, ненарушаващ девството ѝ, чудесно-празничен начин – има дълбока, незрима, мистическа брачност, или още по-точно, чувства се свръхестествена духовна венчаност – венчаност на самото девство (което не превръща православната Богоматер в зряла матрона, като в някои западни изображения); чувства се тайнствена невестност „неневестна”, както се пее в Акатиста за Пречистата. И повтарям – това е зримо на иконата, макар че е трудно да се артикулира и да се предаде с думи.

Погълната всецяло в Своя Младенец на скута си, всецяло чиста от всяка мирска привързаност, Богородица на православната икона (вж. напр. ил. 13 и макар и повредена ил. 29) същевременно явствено пребивава под незримия покров на Бога-Отца – незримо е осенена от Неговата свръхестествена десница – явява ни се в съкровената светлина на почиващия върху ѝ, и венчаващ я Дух Свети. Образът ѝ, с Младенеца, сякаш едновременно е ограден от този духовен покров и е показан, изтъкнат, посочен в него.

Че в иконата сякаш има присъствие още един, незрим лик, можем да се убедим ако, вглеждайки се в нея, почувстваме, че пред нас са показани всъщност две неразделни отдания на Пречистата. Едното – това е ясно-зримото и вече описано, отдание на Майката на нейния Син в скута ѝ – отдание всецяло, до самозабравеност на себе си и дори на своите собствени чувства в Него. В същото време, обаче, и това също е зримо на иконата – самото това отдание на Сина, самото това имане на Сина като целия живот на Майката, е отдание на благодарност към Бога Отца – негово тихо и вечно-възторжено честване посредством любовта към Сина. Ликът на „Богородица-Елеуса” е и лик на извършваща благодарствено жертвоприношение жена, лик на жена, показваща и поднасяща своя Младенец на Бога Отца. Не може да не се види, не може да не се почувства, следователно, че при цялата си предаденост на Сина, при цялата си погълнатост от великата и сладка Тайна, изтъкала се в утробата ѝ, Богородица на православната икона вечно сякаш произнася думите, казани пред св. Елисавета: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си.” (Лук. 1:46-48).

Да, православната „Богородица-Елеуса” – останала Дева, станала Майка и пробудила се като Застъпница – заедно с това и в самото това винаги пребивава и като „Невеста неневестная”, като Бого-невеста, която – отдавайки съществото си на своя Син отдава с това свое отдание Нему, благодарност и честваща покорност на Отца. Тя чества със Сина си Отца на Сина Си, и „величае” с материнството си Господа.

Освен, следователно, че е явление на докрай отрешена любов, ликът на „Елеусата” е също тъй (и със самото това), зрелище на най-съкровеното, на най-захласнатото „величание” (погледнете от този ъгъл отново ил. 1 и 13).

Във всичко това още веднъж е проявено неповторимото тайнозрителство и удивителната духовна проницателност на православния иконописец, който помни и удържа в изображението на майчинството, съществената принадлежност и на Богородица и на Младенеца, на Отца; не забравя, че дори в раждащия скут на Богомайката, нейната Рожба не може да престане да бъде и нейният Господ, онтологически пребиваващ „в недрата на Отца” (Иоан 1:18).

Вгледайте се внимателно в Богородичния лик на „Умилената” (особено в ил. 13, 29 и 30) и вижте какво още ни казва неговата безкрайна отрешеност: „Не от себе си и не за себе си родих аз този Младенец” – казва сякаш Пречистата – „Ти, Ти, Господи Всемогъщи, Го роди в мен и от мен – за мен и за всички нас. И ето: Твоето,от Твоята рабиня родено, Ти поднасям, Господи!” В своите дълбини, Майката на православната икона е родила Сина на Отца и отдава живота си Нему, на Младенеца си, поради отдадеността си на Отца – поради онова, продължаващо да се струи от лицето ѝ на иконата: „…ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лук. 1:38).

Аз обаче бих казал дори така: съзерцавайки иконата на Богородица с Младенеца в православния храм, ние неусетно проумяваме, че без тази, така властно усещана в образа на Пречистата посветеност на Отца, би се превърнала в някак си непълна и религиозно неубедителна и самата ѝ майчинска отдаденост на Сина. Сякаш в православната „Елеуса”, Младенецът е станал син на Богородица именно защото и именно доколкото Тя Го е родила и Го носи в отдаденост на Отца. В това е схваната някаква битийна тайна, особено проницателно изтъкната от православния иконописец.

Та, наистина, нека си припомним, че и нашият базисен опит за човешките отношения ни свидетелства за това. Свидетелства ни, че дори най-нежната, най-сърдечната привързаност на жената към детето ѝ, сама по себе си не е все още „майчинство” и не е, защото е необходимо в нея да присъства също и една „субстанциална” отнесеност на тая привързаност като цяло, към отеца. Нужно е със самата си привързаност към детето, жената същевременно да чества отца му в него и още по-точно: да го чества с него, с детето си. Едва тогава привързаността ѝ е „майчинство”, а това означава, че „майчинството” по принцип не се изчерпва просто във връзката между жената и детето ѝ, а по-скоро е дву-единна свързаност на жената, проявена във връзката ѝ с нейното дете, но незавършваща с нея.

Дори, казвам, от опита на нашите мирски отношения, ние усещаме нередност в едно „майчинство”, което по такъв начин се концентрира в любовта си към рожбата, че някак си забравя в нея и като съществено екзистенциален елемент от нея честването на неговия баща. Забравя, че самата майчина любов към детето е и дълг към бащата, честване на бащата и едва като такова честване е „майчинство”. Такава любов, „колапсираща” в детето, завършваща и затваряща се в детето, не е тъкмо „майчинство”. Това ние отчетливо чувстваме и затова спонтанно, дълбинно, без дори да си даваме отчет защо, се съпротивляваме да приемем като съвпадащ с идеята си (като каноничен) лик на Богоматеринството западния образ, в който безразделната интимност на Майката с плода на нейната утроба е заслонила всичко друго, потопила е образа в една томително-сладка забрава за трансцендентния хоризонт на тайнството. Никакви просто догматически съображения за пълнотата на Божеството, пребиваващо в Сина, въплътил се от Девата, не могат да направят близка за православното иконическо чувство безпределната, наистина трогателна, но религиозно-неестествена, екзалтирана погълнатост на някои западни Мадони от Младенеца (вж. напр. ил. 12 и 16) – погълнатост до там, че в тях се е стигнало до едно, сякаш наистина, пълно иманентизиране на Божия Син в плътта на жената. Синът Человечески в тези образи така дълбоко, така натурално-еднозначно е станал „плът на Мария”, че сякаш буквално е забравено, изличено предвечното Му, невместващо се докрай в „плътта” небесно отчество, светещо в нея и мистериализиращо я.

Да, вярно е, че във въплътилия се от Девата и легнал на ръцете ѝ Младенец, пребивава цялата пълнота на Божеството в плът и затова цялата любов, цялата преданост, дължима на Бога, Мадоната отдава и трябва да отдава Нему – на този свой, Божествен Син. Но в същото време, този Младенец, приел плътта ѝ, станал съутробен ней, е не някой друг, а Синът на Отца – Неописуемият, Собственият Нему, при това пред-вечно, Син, Който именно е родила от утробата си Мария и Който, по тази причина, не просто ѝ е бил даден, а по-скоро – е бил споделен с нея от Бога Отца, в акта на един свръхестествен и умонепредставим съюз. Би ли могла да забрави Девата за този свой съюз – да забрави Отца в Сина си, обичайки Го, отдавайки Му се всецяло като на рожба от своята плът? Може ли да престане в любовта си, да чества Сторилия ѝ това „велико нещо” (Лук. 1:49)? Да Го чества, казвам, със самата си, самозабравена любов към Богомладенеца – Неговия Син? Може ли да бъде иконически „забравено” това „честване” в лика на Богородица, когато се изобразява нейното майчинство, което и е нейното поклонение на Отца?

Във всеки случай, някои от западните изображения го забравят. Техните Мадони нерядко са твърде погълнати от Богомладенеца, твърде много плътски-интимни с Него, за да изглеждат по-скоро присвояващи, отколкото жертвопринасящи.

Забележете колко често – особено от Ренесанса насам – западната, „Мадона с Младенеца” се изобразява в едно подчертано-приватно пространство – затворена в обособените „женски покои”, в „геникея” на своя дом, което решително контрастира с непределно-тайнствената, мета-физична „мараня” на Духа Свети, под чийто „покров” и „покрив” се явява Богородица на православната икона (срв. ил. 1 и ил. 10, 16). Тишината на любуващото се съзерцание на Младенеца или даже – тишината на самозабравената игра с Него, изпълват западните образи и ги правят неотразимо прелестни и затрогващи. Но в тази прелест има и някаква неизречена, дълбока тъга. Пречистата Дева на тях е безкрайно самотна в този свят Майка. Тя има Син, но Той няма Отец.

Напротив – пред отрешеното лице на православната Богоматер, макар и незримо, но явствено, интензивно, постоянно пребивава преблагият, дълбоко-внимаващ я и осеняващ я със светлината Си Отец, непостижимо отразяващ Се в очите ѝ – в нейните пълни очи, благодарно и пределно потопени в Него – помнещи Го, незабравящи Го нито за миг. Православната „Елеуса” е приета под този незрим небесен покрив и, затова, пребивавайки „безмъжна” на земята с Младенеца си, същевременно не е сама с Него, а напротив – „задомена” е в дома на „Силния”. В този дом Тя благо-дари Рожбата си на Отца. Тя, разбира се, е безкрайно привързана към този свой „дар”. Нейният живот е това Дете-дар и Тя – както виждаме – всецяло се е отрешила в Него. Но същевременно, в това отрешение, Тя цяла се е превърнала в благодарене и Синът ѝ е това нейно благодарене. Тя Го обича – Него, Детето, рожбата си – но в Него Тя обича същевременно своя дар на Отца, обича Го като своя дар на Отца.

Имам чувството, че западните изображения улавят по-скоро чисто-негативния момент на „безмъжността” в Богоматеринството и затова в тях то е така трогателно, сиротно-задушевно и някак обречено, носталгично. В тях можеш да усетиш съчувствие и състрадание към обременената с толкова самотния дял на земята Майка на Христа-Младенеца, но сякаш не можеш да видиш удостоената с венеца от небето – облагодатстваната да роди Сина Божий Богоневеста, която по този начин се превръща в „стълбата Иаковлева”, по която цял свят възхожда към Жениха – не самотна, а преизобилна с чеда, Майка на чедата Божии.

София IV – IХ 1997 година

***

 ил. 1 

„Богородица – Умиление“, Московска икона, XV век

 

 ил. 8 

Антонио Роселино, „Мадоната с Младенеца“, XV век, детайл

 

ил. 10 

Леонардо да Винчи, „Мадоната с Младенеца“

 

ил. 11 

Джовани Белини, „Мадоната с Младенеца“, XV век

 

ил. 12 

Леонардо да Винчи, „Мадона Лита“

 

ил. 13 

„Богородица – Умиление“, Византийска икона, нач. XII век

 

ил. 14 

По модел на Антонио Роселино, „Мадоната с Младенеца“, XV век

 

ил. 16 

Ян ван Ейк, „Лукска Мадона“

 

ил. 25 

Луис де Моралес, „Мадоната с Младенеца“, XVI век

 

ил. 27 

„Богородица – Умиление“, Соловецка икона, XVI век, детайл

 

ил. 28 

Рафаел, „Мадоната с Младенеца“

 

ил. 29 

„Богородица“, Византийска мозайка, XII век

 

ил. 30 

„Богородица с Младенеца“, Византийска стенопис, XIV век

 

***

Из книгата „Диптих за иконата“, проф. дфн. Калин Янакиев

ИК Омофор, 1998