Съвременното иконоборство

През VІІІ и първата половина на ІХ в. Църквата преживява големи изпитания. От една страна, под влияние на юдаизма и исляма, и от друга, под влияние на оригенизма и платонизма, се появява иконоборческата ерес, която най-напред заразява умовете на византийските управници, за да се разпространи скоро след това и сред църковния клир и миряните.

Първата реакция срещу това опасно явление, което косвено заплашвало да разклати основите на православието, както винаги, дошла от светите Божии хора, сред които най-често се споменава св. Йоан Дамаскин, чиято блажена памет честваме днес. Най-голямата жертва в иконоборческия спор принесли именно монасите, защото заради решителното си заставане на страната на иконопочитанието те били брутално прогонвани и от държавата, и от епископите-иконоборци. Благодарение на богословските апологии и неотстъпната решимост на монашеството на всяка цена да запази православната гледна точка, и най-вече с Божия помощ, тази ерес завинаги била унищожена на територията на православните страни. На Запад тя отново оживяла през ХV век, утвърждавайки се успоредно с разпространението на протестантизма и множеството му разклонения. Днес своето подчертано негативно отношение към иконите изразяват някои религиозни общности, разпространени и по нашите земи, които много бързо успяват да убедят неориентираните хора, че православните християни са идолопоклонници. Няма да губим време да опровергаваме богословски отдавна опроверганите ереси, само в края на този кратък увод ще констатираме, че Църквата е победила в иконоборческите спорове и увековечила своята победа със съборно решение от вселенски характер.

Ако въпросът за иконите имаше само дидактичен характер или беше въпрос от областта на църковното изкуство, на естетиката или на друга подобна дисциплина, вероятно изходът би бил съвсем различен, като се има предвид надмощието, което са имали иконоборците. Впрочем това съвсем не е бил проблемът, заради който са понесени толкова много страдания. Това можем да видим от факта, че именно монашеството най-ревностно е защитавало почитането на иконите, което говори за дълбокото сотириологично измерение на самия спор. Дори и онези монаси, които не са били богословски образовани, благодарение на литургийно-подвижническия живот са усещали благодатното действие на иконата. Потвърждение на това намираме в чудното житие на великия богослов и защитник на иконопочитанието св. Йоан Дамаскин. Този богослов пряко прозрял голямата опасност, надвиснала над Църквата чрез иконоборството, което косвено атакува един от основните християнски догмати – догмата за Въплъщението. Именно чрез твърдението, че не е възможно да се изобрази на икона ликът на Въплътения Христос косвено се оспорва и пълнотата на събитието на Въплъщението, а с това и на самото спасение. Това несъмнено показва, че всеки спор, който Църквата е водила в своята история, по същество е имал сотириологичен характер. В случая с иконоборството опасността е била още по-голяма, защото догматите и техните сотириологични импликации косвено са били поставени под въпрос, което не са осъзнавали и самите иконоборци.

Съвременните християни трябва да знаят не само за жертвите, които е дала Църквата за светите икони, но и за самото значение на иконите, както и правилното отношение към тях. Иконите са преди всичко богослужебни предмети, които без молитвеното измерение губят своето предназначение. Чрез молитвата иконата става мост между земното и небесното, съответно между този век и есхатона. Образите от иконите носят своите исторически особености, но преобразени в нетварната Божия светлина, те ни гледат от преобразената реалност на есхатона, а не от историческото минало. 0бразите от иконите ни помагат да издигнем своя ум към изобразената на иконата личност и да превъзмогнем границите на времето и пространството, докосвайки се със своята вътрешна същност до есхатологичната реалност. Както са казали почитателите на иконите, ние, почитайки образа на иконата, всъщност отдаваме почит на първообраза, съответно молейки се пред изписания образ, се молим на личността, която той изобразява, както, целувайки снимката на някой скъп човек, в действителност изразяваме любов към него, а не към хартията, на която е сниман. Така на молещото се сърце се отварят вратите на есхатона, през които прониква нетварната Божия благодат.

Въпреки че, както казахме, в православното пространство иконоборството е било преодоляно докрай в своя формален, първоначален образ, все пак то често се проявява по един особено коварен начин – преоблечено в псевдоблагочестивото почитане на иконите. Така повод за този текст е именно появата на такъв вид иконоборство, което мнозина дори не осъзнават. За кризата в нашето възприемане на иконите най-очевидно свидетелстват различните евтини украшения, ракиени бутилки и много други подобни предмети с ликове на светии, които вече се продават на всеки ъгъл, а в по-нататъшното развитие на псевдоблагочестието се появяват и лепенки за великденски яйца. Твърде рядко някой се замисля каква е ролята на така употребените икони, дали тя е намаляла, изчезнала ли е или е напълно релативизирана и отречена.

Наистина, и в по-старите християнски времена иконите са били поставяни не само по стените на храмовете или къщите, но и на много други места (например край пътя) – само че винаги са запазвали своя смисъл и не са били подобни на всеки друг предмет за ежедневна употреба. А днес това е така, защото секуларизираното съзнание на съвременните християни (за което Бог е само „една от ценностите", а не най-голямата и незаменима ценност) е допринесло за проявяване на иконоборството в неговия най-вулгарен вид, а именно като външно иконопочитание. Затова днес ще видите голям брой млади хора, които казват за себе си, че са православни християни, подчертавайки своята принадлежност към Църквата с носенето на голям кръст, икона на светия или голяма броеница на врата. Въпреки че това най-често се прави поради незнание и с най-добри намерения, все пак то говори за начина, по който се възприемат иконите днес и за свеждането им почти до нивото на моден символ.

Иконоборството, скрито зад привидното иконопочитание, стига до своята най-висока точка, когато става дума за икономическата страна на нещата. Най-често заради печалба, а понякога дори и по благочестиви от гледна точка на правния субект причини, иконите започват да се печатат и върху материали и вещи, предназначени изключително за еднократна употреба. Така в един магазин във Вождовац* могат да се намерят салфетки с ликове на светии! И рекламен надпис, че това са „благочестиви" салфетки, с които е желателно да си изтриваме устата, когато честваме имен ден или на други подобни празненства. Жалко, наистина… Целта е абсолютно същата, каквато и в случаите на истинско иконоборство – унищожаването на иконите и хвърлянето им в кофата за смет. Тук вече не може да става дума за някакво незнание или неволна грешка – това е пряко оскърбяване на светинята! В този случай трябва прецизно да се приложат съответните закони и с това да се санкционира тази профанизация. Вече съществуват определени правни норми, регулиращи тази област, но човек остава с впечатлението, че те или са неадекватни, или не се прилагат на практика.

Авторът на този текст няма да забрави своята разходка по Рузвелтовата улица преди пет-шест години, когато на стената на една занаятчийска работилница видях следната картина: непосредствено до иконата Троеручица, отляво висеше в рамка снимката на Тито, а отдясно – на Свободан Милошевич. Мисля, че всеки следващ коментар за секуларизацията на съзнанието е напълно излишен…

Не е необходимо да си кой знае колко интелигентен, за да си извадиш заключение за причините и последиците от съвременната иконоборческа криза. Съзнанието за иконата се е помрачило в ума на модерните християни именно защото се е помрачило и съзнанието за Бога. Някога християните са се отличавали от останалите хора именно по своето есхатологично съзнание, което е вдъхновявало целия им живот и е давало животворна сила на всяко тяхно дело. Днес това есхатологично съзнание се заменено с историческото, културното, политическото, националното и кой знае още какво преживяване на вярата, в която има място само за деисткия, отдалечен и абстрактен Бог, но не и за Христос Вседържител. Такова съзнание, отделено най-вече от своя литургичен източник, е довело до споменатите крайности.

За съжаление, в разговор с младите хора, жадуващи за Христос, които често се съблазняват и поставят въпроса за т. нар. „хипи-православие" (мислейки именно за гореспоменатите примери на недодялана духовност) оставаме неми, неспособни да дадем правилен отговор. Единственият смислен отговор е в делата, съответно в опредметяването на истинската духовност в рамките на собствения ни живот. Съществуват прекрасни примери, говорещи в полза на това, като мисионерското училище при храма „Свети Александър Невски"**, което преди няколко седмици отбеляза 20 години от своето създаване. Ето защо в борбата против перфидното съвременно иконоборство е необходимо преди всичко възпитаването на литургичен етос, противно на индивидуалистичния и пиетисткия подход. Трябва да имаме предвид и факта, че времето, в което живеем, със страховития информационен поток, заливащ ни отвсякъде, по различен начин манипулира хората със слаборазвито критично съзнание. Това се вижда именно от отношението на големия брой съвременни номинални християни към иконите. Отношение, което би посрамило нашите православни предци, които заради правилното почитане на иконите са жертвали дори и живота си.

Човекът, на когото му липсва правилна представа за иконата, няма правилна представа и за себе си, защото самият той е Божия икона, сътворен по Негов образ и подобие. Отношението на християнина към иконата е отношение и към собствената му личност, и към неговите ближни, заедно с които е в Църквата, която и сама е икона на Царството Божие, и към истинския Иконописец – Бога. I www.pravoslavje.rs.

* Община в Белград. – Бел. прев.
** Катедрален храм в центъра на Белград. – Бел. прев.

Превод: Татяна Филева