За култа на Света Богородица в изкуството на Преслав през IX-X век

Източник: Литературен форум

За ранния период на българското християнство, освен изброеното (образи по печати на княз Борис I и цар Симеон, златната огърлица от Преславското съкровище), са налице и текстове в някои византийски хроники. Трябва да изтъкна, че Св. Богородица е най-често изобразявана и върху декоративната система на Храма Господен през раннохристиянската епоха. След основаване на Христовата църква се появяват няколко типа Богородични изображения. Първият изобразител на Света Богородица, според преданието, е св. евангелист Лука. Всъщност евангелските сведения за земния път на Света Богородица са свързани с живота на Христос: Благовещение, Рождество, Сретение Господне, Сватбата в Кана Галилейска, Разпятието и Възкресението. Нейното присъствие украсява повествованието с нежни тонове, които стоят извън евангелските описания, влезли в иконописната и християнската иконографска традиция от няколко апокрифни източника като "Рождество и детство на Мария от протоевангелието на Иаков", "Успение от евангелие на Никодима" и др. Върху основата на Св. Писание и християнското предание били създадени и богородичните празници, включени в църковната литургична година, а също така и в изкристализиралата за богородичните празници иконография. В римските катакомби на Св. Присцила (II в.), на Св. Себастиян (III-IV в.) са първите оцелели до днес иконографски сюжети на сцените на Благовещение, Рождество Христово, а също така и на Поклонението на влъхвите.

Първите икони в истинския смисъл на думата се появяват след Вселенския събор в Ефес през 431 година, на който е бил осъден Несторий за непризнаване в Личността на Христос на две природи – Божествена и човешка – и за това, че наричал Св. Богородица Христородица. След това иконографията на св. Богородица се утвърждава и за нея свидетелстват великолепни мозайки от IV до VI в. в Санта Мария Маджоре в Рим, в Равена (св. Витали, св. Аполинарий ин Класе, фреските в Санта Мария в Кастелсеприо от VII-VIII век), мозайките в константинополската "Св. София" и други, които предлагат голямо разнообразие в типовете на Божията майка.

Сюжетният кръг на изкуството от езическия период на Първото българско царство след приемане на християнството се изпълва с ново съдържание и форми. В архитектурата, монументалните и приложни изкуства се появяват нови планови композиции и декоративна система с непознат дотогава орнаментален образен репертоар. Близо 200-годишният художествен опит за сравнително късо време довел до овладяване на декоративни материали и техники, предназначени главно за дворцовите и църковни ансамбли в столичния център Велики Преслав. С употребата на цветни глазури в керамичните технологии, овладяването на релефа и някои принципи на триизмерната скулптура значително се разширява изобразителният репертоар, включващ геометрични и растителни мотиви, изображения на птици и други животни (реални и фантастични). Човешкият образ, регламентиран с ореола на святост, според каноните на Православната църква, става централна тема в Симеоновата декораторска школа. Особено широко място в керамичните и златарските ателиета се заема от образа на Света Богородица – сама или с детето Христос. Това не е никак случайно и се дължи, както съобщават хронистите Лъв Дякон (род. около 950 г.) и Скилица-Кедрин (XI век), когато описват драматичните дни на падането на Североизточна България и Преслав през 971 г., на обстоятелството, че "Божията майка била почитана като защитница на града". От същите научаваме, че при триумфалното посрещане на Йоан Цимисхий (969-976), устроено му в Константинопол, е била донесена като военен трофей от българската столица Велики Преслав, заедно с короните на пленените български владетели Борис II и Роман, и една икона на Св. Богородица с Христос. За нейната необикновеност и високи художествени достойнства говори фактът, че събитието е намерило отражение и в една миниатюра от илюстрования ръкопис на хрониката на Скилица-Кедрин в Мадрид.

От постъпилите до днес по археологически път около 15-20 изображения на Св. Богородица от Велики Преслав ще се спра на два от засвидетелстваните типове: на Св. Богородица Одигитрия (Пътеводителка) от Дворцовия манастир и на Света Богородица Оранта върху двустранната златна огърлица от Преславското съкровище.

Света Богородица Одигитрия от Дворцовия манастир е върху неголям кръгъл керамичен медальон (обр. 1). Изобразените отгоре му са стигнали до нас само с главите си. Следите от розов тон, ползван при моделировката на лицата, и изисканата рисунка от шоколаденокафяв контур, с който са нанесени очите, носът, разпределената на път по средата коса на малкия Христос и украсеният с едри бисери кръстат нимб около детската глава са достатъчни, за да се съди за високия професионализъм на автора на медальона. Иконографският тип на Божията майка е на Св. Богородица Одигитрия, известен от безброй произведения на византийското изкуство в Цариград и земите на християнския Изток. Същият тип на Св. Богородица с Младенеца, но вече в квадратна керамична икона, е известен от разкопките на църквата в манастира "Под Вълкашина" във Велики Преслав. Елегантната линия на рисунката, дискретната моделировка и подробностите върху лицата на двете творби подсказват, че техните автори са използвали един и същи образец. За такъв, според нас, с голяма вероятност е могла да послужи "неръкотворната" икона на Св. Богородица с Христос, за която споменават посочените в началото хронисти Лъв Дякон и Скилица-Кедрин. Тази прочута икона със сигурност е била възпроизвеждана не само от иконописците в ателиетата за рисувана керамика, но и в други техники и материали от художниците в българската столица през IX-X в.

Света Богородица Оранта е представена и на два от медальоните на златната двустранна огърлица на съкровището по един и същ начин. Незначителните отлики, които се наблюдават, са били продиктувани на ювелира-емайльор от различната форма и размери на изобразителното поле. Така по-малката височина на трапецовидната плочка му е наложила да покаже Св. Богородица до гърдите, а в издължения листовиден медальон – допоясно (обр. 2).

И на двете места Божията майка е изобразена млада, със закръглен овал на лицето. Върху него са очертани с кръгчета широко отворени очи и широк в основата си нос, чиито странични очертания преминават в дъговидно извити над тях вежди. С единични златни кантове над веждите са очертани челото, плътно пристегнати над него забрадка и два "триъгълни шипа", които не е лесно да се каже какво точно е трябвало да подскажат. Главата е обхваната от син сирийски воал, който се спуска и пада встрани върху раменете.

Запълнените със светлочервен емайл очни орбити с нанесените върху телесния (жълтеникавия) тон на лицето червени кръгли петна придават на изображението удивителна наивност и неповторимо очарование, което прави образа на Божията майка чужд на византийската иконографска традиция. Този факт с още някои подробности ("ветрилообразно" третираните пръсти и "твърдите вертикални" гънки по дрехата) са от решаващо значение не само за художествената оценка, но и относно етническата принадлежност на автора. Последният е бил добре запознат със съвършената техника и богатите колористични възможности на византийския клетъчен емайл, който по това време (IX-X в.) достигнал във византийската столица до най- високия си разцвет. Освен опит в ювелирния занаят и познания за сполучливото изграждане на образа на Св. Богородица му е била необходима и по-широка религиозна култура, познания за християнската религия и нейната култова и изобразителна система. Той, подобно на керамиците-иконописци от преславските ателиета, е бил много добре запознат с иконографските правила и ранните образци на християнското изкуство, създадени в Палестина, Сирия, Мала Азия и Цариград.