За църковно-литургичните основи на православната иконография

Иконографията и агиографията са израз и богословско свидетелство за истината на Църквата, проява и ключ за разбирането на църковните догмати. Иконата няма за цел да преразкаже по опростен начин богооткровените истини и да направи вярата народна религия, приемлива за простите и необразованите. Затова и православието никога не е защитавало иконите по някакви дидактически илюстративно-разказвателни причини (както е правел това Западът), а винаги е основавал иконопочитанието христологично¹, т. е.върху тайната на Боговъплъщението като основна истина на православната вяра и живот.

 

Истината за ипостасното съединение на Бога и човека в богочовешката Личност на Иисус Христос съдържа цялата тайна на Божествената Икономия (Домостроителство), преживяно в богочовешката общност на Църквата, а участието в нея създава опита от богообщението като основа на цялото православно богословие и етос. Опитът на Църквата се “формулира чрез доматите и чрез църковното изкуство, но и в двата случая тази формулировка не обхваща цялата истина, а само я описва; те тук са като граница (орос) на истината”.²

 

Опитното познание, което се формира от вярата и живота в Църквата, обхваща както опита от преживяването на Бога, така и литургичното действие и практиката на изкуството и затова иконата трябва да се разбира като “мистичен и богословски начин за доближаване до истината на Църквата; тя е автентично представяне на чудото, което остава тайна на Божия кеносис и обожението на човека”.³

 

Връзката между догмата и иконата свидетелства, че иконографията не е индивидуално и автономно, а църковно изкуство и следователно, не изразява някакво религиозно схващане и възглед, творческа фантазия или течение в изкуството, а представя, изобразява и проявява съборната вяра и истина на Църквата. Православната иконография не е “религиозно” изкуство, т.е. опит на религиозния човек да се изрази чрез художествени средства, а богословско изкуство, което съобщава и изразява богословската истина, съборния живот и етос на Църквата, в органична връзка с догматите, духовния живот и литургичния опит.⁴

 

Иконографията не изключва личното вдъхновение в творчеството, но тя изисква споделяне на автентичното църковно отношение към истината и живота, което се усвоява, формира и утвърждава в благодатния опит на Църквата. Изходната точка на иконографията не е метафизичното търсене или сантименталните прояви на романтизъм и натурализъм⁵, а динамичното участие в тайната на спасението и обожението, която се открива в живота на Църквата. Като плод на богословския опит и като израз на църковното предание, иконата е изход от пасивната естествена религиозност и антропоцентричната духовност; тя е опитно присъствие на есхатологичната пълнота на живота, която се открива в благодатната реалност на Църквата. 

 

Иконата е израз на преобразения и обожен свят, съзерцаване на преобразената история на творението, вътрешно съединение на тварното и Нетварното – основната тайна на Божията Икономия. В контекста на тази опитно преживяна истина, иконографът става Божий служител, който усвоява, споделя и артикулира този опит, вкоренен в Преданието на Църквата; неговите идеи, умения и творчески усет са подчинени на богооткровените истини, а неговото виждане е преобразено чрез участието му в есхатологичната пълнота на Царството. В аскетическите усилия и чрез дара на благодатта той преодолява своята индивидуална особеност⁶ и става изразител на съборната истина и живот на църковната общност. Идеята и създаването на иконата принадлежат на иконографа, докато канона и преданието са израз на опита на съборната Църква. Това обяснява автентичния византийски художествен етос, според който иконографът участва чрез своя личен подвиг в създаването на иконата като църковно събитие.⁷ То обаче не означава търсенето на “творчески авторски решения” или “индивидуален почерк”, които често прикриват обикновените страсти или сантименталната самовлюбеност на художника. Личният подвиг изисква именно преодоляването и превъзмогването на егоцентричните пориви и индивидуалистичното възприемане на света и живота, тъй като “аскетическото изследване очиства тайнствените пътища и безмилостно отстранява всяка фантазия, явление, визуални или сетивни феномени”.⁸

 

Личният подвиг на иконографа е именно в аскетическото преодоляване на собственото му чувство за красиво, естетично и духовно; този подвиг е споделяне на общия църковен възглед за света и живота, формиран чрез участието му в благодатния литургичен живот на Църквата. Отношението на иконографа към иконата трябва да е едно постоянно динамично и отговорно връщане към Преданието, което се осъществява в евхаристийното общение в общността на църковния синаксис (събрание).

 

В т. нар. религиозна живопис художникът изразява своя собствен възглед за света и живота, но “колкото и този начин на самоизразяване да е каноничен за обикновеното художествено творчество, той няма място в богослужението на Църквата.”⁹

 

Призванието и дейността на иконографа може да се сравни с призванието и служението на свещеника: единият съединява Тялото и Кръвта Христови, а другият ги изобразява.

 

Както всички други изкуства на Църквата, иконографията е свещено и литургично изкуство¹⁰, вкоренено в нейния благодатен светотайнствен живот. Неоспорим факт е, че исторически иконата е произлязла от евхаристийната общност и от самото начало се е развила като нейна неразделна литургична част. За Църквата иконата не е просто рисуване или украса, нито само богослужебен предмет, а живо присъствие на изобразения светец. Затова всички функции на църковното изкуството – дидактична, символична, сакрално-мистична, литургична и художествена, могат да се разберат единствено чрез Литургията, която като тайнство на Църквата “обхваща целия човешки живот и всички човешки дейности”.¹¹

 

Отслабването на евхаристийното съзнание и етос става причина за подчертаването на някои отделни аспекти на иконата – символизма, нравственото учение, психологическия израз и др., с което се пренебрегва нейния литургичен и църковен характер. Истинността на църковната икона обаче намира своя израз единствено във връзката си с Божествената Литургия, от която произтича цялото нейно значение и смисъл. Църковното изкуство не е само украса и добавка към Литургията, тъй като те са една и съща реалност и в съдържанието, и в символите, които ги изразяват. Тя представя и тълкува онова, което образува динамичното съдържание на Божествената Евхаристия, т.е. тайната на спасението на света в Христос. Самата икона е присъствие на тайната на спасението, свидетелство за победата над смъртта и тлението, израз на автентичния живот, опитно преживян в общението с Христос и благодатта на Светия Дух в литургичния опит на евхаристийното събрание. В иконата не се подчертава историческата вярност на отделните исторически събития и лица; тя отразява динамичната промяна на живота, благодатно преобразен и осветен в литургичния опит на Църквата. Иконографията не представя събитията на спасението исторически, а ги тълкува мистагогично¹², като ги въплъщава литургично в живота на църковната общност. Ако в Литургията вярващите преживяват по един актуален начин цялото Домостроителство на спасението, то иконата активира чувствата и се стреми по видим начин да представи онова, което се случва в св. Литургия, като го превръща в непосредствен опит. Иконата е начин на Божественото присъствие, изпълнен с Божиите енергии и благодат¹³, опит на синергичното действие на благодатта и свободата в литургичното служение на Църквата. Тя е живо богословско свидетелство за новото отношение между Бога и сътворения свят, за новата богочовешка общност, на вечния живот, преживян и проявен в събранието на вярващите в Евхаристията на Църквата. 

 

В православния опит и предание почитането на св. икони има дълбок антропологичен, сотириологичен и еклисиологичен смисъл, защото отричането на светите икони и иконопочитанието води до отричане на Боговъплъщението и на тайната на самата Църква като Тяло Христово. А който отрича иконата на Христос, отрича тайната на Въплъщението и тайната на богообразността и христообразността на човека, отрича светците, които са изобразили в себе си Христос като истински и живи богообразни икони, като живи образи на своя оригинал – Христос и членове на Тялото Христово. Иконата свидетелства за плодовете на Боговъплъщението и за общението на сътворената човешка природа с нетварните Божествени енергии, които преобразяват живота в благодатно-мистириологичната реалност на Църквата. Иконата е свидетелство и отобраз на пълнотата на есхатологичния живот в Царството, пълнота на живота, който преодолява границите на тлението и отразява етоса на “новата  твар” в Христос (срв. Гал. 6:16), динамично проявен в светотайнствения живот на Църквата.

 

Църковно-литургичният характер и назначение на иконата очертават цялостния контекст, в който тя изразява визуално и опитно лично-съборния етос на човека, вкоренен в общия живот на евхаристийния синаксис (събрание). Единствено в пространството на тази евхаристийна общност и чрез нейните вътрешни отношения вярващите получават автентична личностна идентичност и затова иконата, както и Христос, не може да се изтълкува извън Евхаристията (срв. Лук. 24:35).¹⁴

 

Тя е свидетелство за общението на любовта между участниците в църковната общност и проявява истината за човека, който е преодолял ограниченията на своето индивидуално съществуване в споделянето на общото благодарение и предвкусването на Царството. Така поклонението пред иконите не е обикновено религиозно задължение, а изразява  отношението и причастността на вярващите към обожението на изобразените светци като “икони” на Царството Божие. Това отношение се изгражда и формира като споделяне на един общ евхаристийно-есхатологичен етос, който променя всички аспекти на човешкия живот и го превръща в един непрестанен акт на благодарение. Иконата носи върху себе си печата на този етос и затова тя е постоянен призив за обновяването на света и живота в служението и любовта. “Иконата – пише Оливие Клеман – ни призовава да облаговестим културата и да направим така, че светът да стане език на благодарението и общението, да дадем възможност на човека да действа на земята като в храм.”¹⁵ | Списание Мирна, бр. 24

 

 

¹ Цялото богословие на Източната Църква е христоцентрично и затова христологичният догмат не е просто един въпрос, а цялостния контекст, в който са се решавали всички богословски въпроси, включително и догмата за иконопочитанието. По тази тема вж. по-подробно Jевтић, jером. Атанасиjе, “Историjа и теологиjа светих икона”, в: Духовност Православља. Београд, 1990, с. 34-47.

² Янарас, Хр. “Апофатичко богословље и византиjска архитектура”, в: Православље и уметност. Београд, 1997, с. 128.

³ Кардамакис, прот. М. Православна духовност. Хиландар, 1997, с. 138.

⁴ Пак там.

⁵ Yannaras, Chr. The Freedom of Morality. New York, 1984, pр. 232-234.

⁶ Срв. Jанарас, Хр. Философиjа из новог угла. Београд, 2000, с. 351.

⁷ Евдокимов, П. Апофаза или улазни пут иконе, в: Православље и уметност, с. 102.

⁸ Срв. Склирис, прот.  Ст.  пос.  съч., с. 226.

⁹ Кардамакис, прот. М. пос. съч., с. 139.

¹⁰ Кондоглу, Ф. “Свештена и литургиjска уметност”, в: Православље и уметност, с. 139.

¹¹ Миловић, J. пос. съч., с. 64.

¹² Всички действия в литургичната практика на Православната църква имат особено мистагогично (“тайноводствено”) значение и намират своя пълен смисъл и назначение чрез участието в тайнството на Евхаристията. По-подробно вж. Кръстић, еп. Данило. “Мистагошки значаj свете таjне Евхаристиje”, в: У почетку беше Смисао. Београд–Ваљево-Србиње, 1996, с. 29-36.

¹³ Св. Йоан Дамаскин. Слова в защита на светите икони, PG 94, 1300.

¹⁴ Срв. Склирис, прот. Ст. пос. съч., с. 223.

¹⁵ Клеман, О. “Икона Божиjа у човеку, живот jачи од смрти”, в:  Православлье и уметност, с. 196.