Летописец на разрухата

Разговор със Светлозар Стоянов – автор на фотоизложбата "Осквернени и забравени православни храмове в България" за духовните измерения на забравата, за надеждата и за новите му проекти

Светлозар Стоянов се занимава с фотография повече от петнадесет години. Увлича се от история и теология. Естет по душа, обикаля България на стоп и намира навсякъде забележителности и древни светини, които “да види” с помощта на обектива. Опитва се, както сам казва, да улови и невидимото…

Как започнахте да снимате и какво Ви заведе при разрушените храмове?

Снимах всякакви руини, пътища, мостове още като ученик, защото обичам старините.. Снимал съм и храмове, заедно с другите исторически обекти. Но беше "между другото". Започнах да снимам предимно църкви откакто започнах да се интересувам от вярата. Старината е тайна, която ме привлича и увлича. Чета исторически сведения, летописи и отивам да търся корените на времето. Според мен силата на вярата все още витае и съществува в изоставените църкви, около тях, над тях. Възприемам живота на хората, които са свързани със старите времена и храмове като съвсем истински и реален. Те са ни оставили отпечатъци от душите си, а техните души са светли – щом Бог им е дал да вдигнат храм и да го изпълнят с простия си възторг и красота… Но сега тези неща не ни впечатляват, нямаме и очи да ги видим.

Казвате, че нямаме очи да видим старините, светините… Вие как започнахте "да виждате" духа на старината?

Мисля, че първоначално ме вдъхнови книгата на Константин Иречек "Пътуване по България". Започнах от нея и бях впечатлен най-вече от това, че Иречек, който не е българин, говори за България с повече любов от съвременните ми българи. Той е усетил топлината и силата, духовността. Днес губим сетивата си за светинята. Истинската старина, светите места, които имат дух и история се рушат, губим и старите хора, които помнят и разказват. Аз имах нужда от пътеписите на Иречек, който е уловил духа на времето отпреди сто и повече години. Той е безпристрастен, защото е чужденец, но се вълнува като истински българин. Това ме плени…

Търся всякякви исторически сведения за храмове, параклиси и манастири. Краеведчески изследвания, етнографски справки, исторически данни за отделни райони ми служат като пътеводители. Преди седем години тръгнах първо от Пернишкия край. Обикалях селата, питах стари хора, четях в селските читалища. Накрая търсенето се възнаграждава – намираш на хълма над селото, огряна от светлина църква. Толкова красива, толкова стара и тиха. И… почти разрушена.

Не Ви ли натъжава истината, която откривате?

Утешавам се с мисълта, че тази църква все пак я има. Това, че е разрушена днес говори за днешните хора, но това, че я има – значи тя съществува за Бога, Той е позволил да я има. Тя е тук… Вълнува ме невидимото. Аз вярвам, че тази църква или манастир не са изглеждали така преди. Имало е хора, имало е повече вяра, трепет, светлина. Сега старите църкви изглеждат така разбити, защото ние изглеждаме духом по този начин. Това, че в светите ни места няма хора, не означава, че Бог не е там… Храмовете ни – това сме самите ние и отношението ни към това, което имаме като ценности, стремежи, красота вътре в себе си. Отношението ни към предшествениците ни, към тези, които са живели преди нас и са създавали много по-истински неща от нас. Тъжно е, но пък е истина.

Когато питам: защо е така, кой се грижи, какво става, се натъквам на атеизъм, дори при възрастните хора. На въпроса ми се отговаря с контра-въпрос: ами къде е държавата, защо не се грижи, защо Синодът не прави нищо и така нататък… Всъщност църквите не ги е градила държавата и Синодът нито преди, нито сега. Винаги хората са събирали пари, всеки е давал нещо, всеки род е помагал. Преди сме имали уважение към себе си – затова сме искали да вършим добро. И то такова добро, което е вечно. Връзката между вяра и патриотизъм не е нещо измислено. Тя е много естествена. Но невероятно е, че ние я губим. И затова, когато видим сриналия се храм не ни боли.

Какъв беше отзвукът след Вашите изложби?

Като изключа медийния шум, който беше кратък и кампанията "Светини" на фондация "Покров Богородичен", почти нищо не се случи. Изложбата мина в няколко големи града, освен София: Велико Търново, Стара Загора, Сливен. Духовници ме обиняваха, че с тази изложба осъждам тези, които управляват Църквата. Мъмрили са ме, задето не показвам хубави неща, а само руини. Странно е, че такива неща могат да хрумнат на някого. Не осъждам. Нали тези снимки засягат и самия мен като българин?! Някога хората са жертвали от залъка си, от времето си, за да направят църква. Тази тяхна жертва служи и за нас. Какво сме направили ние за четиридесет-петдесет години? А какво ще оставим? Всички трябва да се чувстваме уязвени от очевидното. Много хора, обикновени хора, от които нищо не зависи, са ме питали за местата, които съм снимал: "Наистина ли е толкова страшно?" Да, обикновените хора се трогват. Но търпението ни като цяло се е трансформирало в чакане. Някога хората са чакали да си отиде пашата, за да вдигнат църквата за десетина дни като работят денонощно…

Когато се зашумя в медиите много хора се изкушаваха да си присвояват някакви заслуги за идеята на тази изложба. Духовници си приписваха заслуги, че са ме "насочили", помогнали…

Какъв ще бъде следващия Ви проект? С какво се занимавате в момента?

Сега снимам тези храмове, манастири и параклиси, в които има живот. Искам да покажа, включително и на себе си, че не всичко се руши… Сега, понеже искам да снимам места, които се поддържат ми е по-трудно отпреди – трябва да искам разрешение от владици, свещеници, понякога искат от мен да си платя. А имах един случай в Роженския манастир, който продължава да бъде нерешен. Митрополитът не ми разрешава да снимам без обяснение. Той ме познава добре, вече два пъти съм бил при него, губя цял ден в протакане, но разрешение не получавам…

Понякога в храмовете ме посрещат престарели баби, които преди да са разбрали докрай защо съм дошъл, казват: "Снимай, щом е за вярата".

Виждам, че е имало от какво да се огорчите, а какво Ви утешава във Вашите пътувания?

Всеки се огорчава от нещо. Утешава ме мисълта, че сме отишли в Църквата заради вярата в Бога. Ние не вярваме в държавата, на владиците или на тези, които са в парламента. Трябва да обичаме хората, но никой не ни кара да им вярваме. Нали всички сме от пръст? И вярата ни не идва от тези, които са поставени да ни водят. Тя не им и принадлежи. Вярата ни е от Бога – това имаме, дано някога си дадем сметка колко много е то! Страхувам се, че оставям погрешно впечатление – моите пътувания, включително и до разрушени храмове и манастири не ме нараняват, не ме натъжават. Аз виждам някогашната красота въпреки руините. Руините – това е днешното, руините са заради нас. За мен остават летописите чрез моите снимки. Остава ми гласът на времето и понякога възторга ми пред миналото, макар и съсипано, заглушава блясъка на съвременните храмове, в които обикалят също толкова бляскави, но духовно празни служители. Тъгата не може да победи преклонението. Аз търся местата, в които Бог е оставил отпечатък. Чрез дедите ни. Но след моите изложби, ако трябва да съм искрен, вече мисля, че постигнах ефект, обратен на онзи, който исках. Хората видяха в моите снимки твърде много тъга. Тази тъга не ги стимулира да започнат да възстановяват църквите и параклисите, които им показвам. Напротив: всички в един глас започнаха да обвиняват. Да съдят. А истинските виновници пак сме ние. Не системата, не комунизма, не владиците… Затова реших, че вместо да направя добро, направих лошо с моята изложба. Сега искам да покажа красотата. Дори само във фрагменти. Искам да привлека хората, да ги утеша, ако мога да ги вдъхновя с новия си проект.

На какво се учите от светините?

Старите църкви и обители учат на простота. На яснота в желанията, възприятията, на чистота. През това лято обикалях скалните манастири на Провадия, Шумен, Добрич и Русе. Сравнявах живота на онези истински отшелници и исихасти с нашия живот. Те са прекарвали живота си в камъка. Спали са в каменно легло, хранели са се на каменна маса, рисували са своите фрески, иконите, молитвите си в камъка. Под тях е зеела пропастта, а над тях синеело небето! Не можем дори да си представим такъв живот. Тези хора са се "спасявали", както са наричали своето отшелничество. Тези хора наистина са внимавали за душата си – да не проникне в нея нищо гнило. Защото не са имали нищо. Сега се разпиляваме с толкова много неща – ние не сме монаси, но как живеем днес? Можем ли да си представим живота без компютъра си, телефона, без градския транспорт, колата, топлата вода, удобните обувки… Тези хора не само че не са имали удобства, а са ги избягвали в името на Абсолюта. Техният път е имал точни очертания и съвсем ясни величини. Знаели са какво правят, защо го правят, къде отиват. Този живот излъчва светлина и красота… Тези образи ни гледат от своята височина и далечина и затова ни виждат по-добре. Дано разберем по-скоро, че ще бъде мъдро да ги следваме.