Не ставайте роби на човеци

Когато преди петнадесет години се обръща към вярата, Таня е млада, талантлива и искрена. Превежда, пише поезия, литературна критика и есеистика. Има две издадени стихосбирки и много публикации. Част е от обещаващ младежки литературен кръг. Първата й стихосбирка излиза през 1990 г., когато е на 17. Говорят за нея като за литературно явление. За това Таня не казва и дума днес. Научваме го съвсем случайно. 

 

„Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене.“ (Откр. 3:20). Сигурно помните какво е чувството да отвориш вратата. Светлината, която плисва в живота ти, радостта, „ставането като деца“; желанието да откриеш всичките тайници на душата си, за да влезе Христос и да те преобрази целия без остатък; да те изпълни със Себе Си и със смисъл. Времето, когато всичко е ново, всичко започва отначало. Когато на всичко вярваш… на всичко се надяваш, когато не знаеш как да си хитър като змия, а само си незлоблив като гълъб. И беззащитен… много беззащитен.

 

Тази младенческа възраст във вярата е опасна. А духовно възрастните и истинските старци, които да ни предпазват, са малцина. Затова пък понякога се намират младостарци, които да се вмъкнат през тази отворена врата на неопитната душа и да се разпореждат из нея, докато или успеят да я префасонират по свой образ, или изпочупят и изпепелят всеки жив порив и надежда. А това винаги е страшно.

 

Защо разказваме тази история? Преди 3 години е взето решение, което забранява на йеромонах Василий* от манастира „Св. Георги Зограф“ в Света гора да служи и изповядва в Софийска епархия. Той казва за медиите, че това решение е взето понеже се води към друга юрисдикция. Дали това е причината? Мотивите на забраната не са съобщени, но очевидно решението не е оказало своето предупредително-възпиращо действие. Отец Василий се премества в друга епархия и, продължавайки да си бъде „към друга юрисдикция”, в същото време служи и изповядва в Калоферския манастир. Три години по-късно сме свидетели на ново, аналогично решение за забрана на духовните му дейности, този път от Пловдивска епархия. Пак няма оповестени мотиви. Историята се повтаря, дано не се повтори и продължението. Макар че защо да очакваме различен резултат при едни и същи действия… А ние бихме искали този път резултатът да е различен.

 

Това е разговор за една лична история, която всеки ще избере как да прочете. В нея има много болка. Но има и надежда. Защото макар и опустошена и измъчена, Таня не е развила психология на жертва. В нея има борбеност, искреност и смелост пред съзнанието за понесените травми и поражения. Защото тя наистина има това съзнание. Впечатлява нейната вътрешна смелост да говори истината, независимо какво й коства, и силата да стои пред Бога с едно честно „Ето ме!“, независимо в какво духовно или физическо състояние се намира. Мислим, че без тази решимост изцелението е невъзможно.

 

***

Дори и чужда, необичана,
с едно тревожно „Накъде?“,
не е възможно да съм ничия,
щом имам излаз на море.

Душата ще познае много бързеи –
един от тях ще избере,
и с него ще се чувства свързана,
чрез своя излаз на море.

Така ще си намери братя,
оградите ще раздере
в стремежа си към свободата –
стремеж към излаз на море.

Татяна Филева, 1989

***

 

Нещата започнаха много отдавна; в края на 1998 година. Няколко месеца преди това се бях въцърковила; тъкмо бях във възторг от всичко в църквата. От сутрин до вечер стоене на богослужения, оставяне на всякаква друга работа – изобщо, знаете какво е в тези начални моменти на неофитство. И точно в такъв период на възторга ми от вярата и Църквата срещам един атонски монах, бледен, слаб, с овехтяло расо и шапка пред столичния храм „Свети Седмочисленици“. В късната есен на 98-ма бях младо, ентусиазирано 25-годишно момиче. Не ми минаваше през ума мисълта за някаква критичност към този човек. Сега, на тези години и след този опит вече бих подхождала критично. 

 

Толкова бях впечатлена, че му зададох въпроса: „Отче, покажете ми пътя на живота!“ – и той започна да ми говори за вярата и за Църквата…

 

 

Впечатли ме с един много аскетичен вид. Светогорски монах стъпва в България – това бяха няколко години след 1989 г…. А и състоянието, в което се намирах – младост, неофитство. Всеки с расо ти прави впечатление.

 

 

Тъкмо бях се дипломирала със завършена българска филология. Като втора специалност имах английска филология, която за съжаление не завърших, малко ми оставаше. Преподавах английски в едно училище, не бях особено доволна, чувствах, че нямам призвание за учител. С едно тревожно чувство си мислех какво ще правя. И точно в този момент в живота ми „кацна“ отец Василий.

 

 

Някак стана така, че за около два месеца забравих за тази първа среща. Наближаваше Рождество Христово, отивах да се причастя и една жена, която по-отдавна го е познавала от мене, значително по-възрастна, ми каза: „Отец Василий каза да му се обадиш”. Като че ли само това и чаках, още на същия ден му се обаждам, той ме покани в апартамента си; пак възторжени разговори за вярата… И аз му казах: „Отче, искам да се изповядвам при Вас!” И му разкрих целия си живот най-лекомислено.

 

 

В апартамента си. 

 

 

Не ми се виждаше странно в това състояние на пълно доверие към всички духовни лица, и също при моята незапознатост тогава как стоят много неща в Църквата. 

 

 

Не, но с времето родителите ми още тогава бяха започнали да усещат, че с мен става нещо не много редно. Усещаха, че промених начина си на обличане – предимно дълги и тъмни поли. 

 

 

Безспорно имаше връзка с това, но тази промяна в облеклото, която е много характерна за членовете на неговата група, кръг, и особено за жените, ставаше полека и под негов натиск. Например при срещите ми с него той ми казва: „Няма да носиш шалче около врата, няма да носиш толкова високи обувки, какъв е този шарен цвят пола, никакви панталони!” Тогава приемах всичко това за нещо естествено, защото смятах, че човек може да се спаси единствено чрез пълно послушание към духовния си отец. 

 

 

Сега, когато се върна назад, искрено казано съм потресена с какво доверие съм приемала всичко, което ми е казвал. Смятала съм, че всички негови съвети ме водят към едно благочестие, към духовност. Към решаване на проблемите ми.

 

 

Това стана няколко години по-късно. Когато се запознах с него, все още нямах желание за монашество. Желанието за манастир дойде по-късно, пак чрез него, но по особен начин. Точно по това време, вече 1999 г., вече беше излязла първата ми преводна книга при тях. Той ми беше дал една книга на гръцки монах на английски (преведена от гръцки), аз от английски направих превода. Беше малка книга, която говореше за вярващия човек и съвременността. Преведох я с възторг. И преводът ми веднага беше харесан. Бях сред първите хора, които започнаха да работят с него и за него. 

 

 

– Не, не е ставало дума за това. За съжаление или за радост съм правила много неща от идеализъм в живота си.

 

 

Опитах се да ги преброя наскоро. Имам над 30 преведени книги за тях, от руски и английски. 

 

 

Не, на нито една от книгите. Причината, която беше посочвана, за да не ни се изписват имената, беше – за да си изградим монашеско смирение. В неговия речник особено много се спекулираше с две думи – послушание и смирение. Тези две думи успешно се въртяха, за да ни се внуши какви да бъдем. Той съзнателно искаше зад този труд да не стоят личности.

 

 

Да, имаше – най-вече жени, които бяха изцяло подчинени на неговото духовно ръководство и го слушаха за всичко. 

 

 

Да.

 

 

Много силно стоеше зад него тогава още епископ Николай, няколко години преди да отиде в Пловдив. И всъщност, през есента на 2003 г. точно той допусна така да се каже заселването на отец Василий в манастира „Св. Илия“, който манастир се намира на 10-15 минути пеша от апартамента на отец Василий. 

 

Манастирът беше избран удобно и неслучайно. С две възрастни монахини, които на практика не управляваха вече, за тях се грижеха други хора. Там ефимерий беше отец Флавиан, а майка му продаваше свещи. 

 

Отидох като там като послушница през пролетта на 2004 г. Преди да отида в „Св. Илия“, ходех в Калоферския манастир за някой голям празник, за първата или последната седмица на Великия пост, като отецът определяше кога и колко да стоя там. Отец Василий през 2003 г. не успя още да се засели в манастира трайно, а през есента на 2003 г. беше изпратил там две свои верни послушнички.

 

 

И едно уточнение да направя – точно тогава отец Василий направи така, че да изгонят отец Флавиан като ефимерий на манастира. И съчини една история, че отец Флавиан е набил двете момичета. Такава версия беше представена на нас, и ние, естествено, предани на отец Василий, повярвахме веднага на това. Чак по-късно разбрах, че отец Василий им е казал да представят тази версия. Двете бяха от най-близкия му кръг.

 

 

Отец Василий е много тънък психолог – точно и вярно напипва слабостите и страстите и прави така, че лекичко да докосне тези слабости, да им угоди, да ги поласкае и така да влезе под кожата на човека. Да направи някакво „добро“ дело за теб, което ти да възприемеш като добро, да те накара да повярваш, да му се довериш, и колкото повече му се доверяваш, особено на изповед, толкова повече той да работи с тези твои слабости, но не за да ги превъзмогваш и да вървиш към Христа, а чрез тези слабости да работи срещу теб, за да те поробва. 

 

 

За себе си мога да кажа, че толкова беше спечелил моето доверие, беше ме омотал в мрежите си, че за миг тогава не съм си помисляла да се усъмня в правилността на неговите действия. Освен това в манастира се беше създала една атмосфера на преклонение към неговата личност. 

 

 

Стигаше се до конфликти, когато вече ти идваше до гуша. Например караше те да постиш свръхмного, караше те да ставаш през нощта да се молиш. 

 

– Какво е да постиш „свръхмного“? 

 

Примерно, оставаше те без храна и вода за два-три дни, ако си свършил някакво непослушание в неговите очи. 

 

 

Ако му противоречи, ако се съмнява в правилността на действията му. Ако се е обаждала на родителите си без неговото благословение. Нямахме право на мобилен телефон. При постъпването в манастира тези, които имаха мобилни телефони, той ги бе задължил да ги изключат. Не бяхме свързани с интернет. Нямахме право на лична кореспонденция.

 

 

Не, не. Нищо преди ние да влезем вътре – смея да кажа „ние“, защото и за други е било така. Знам със сигурност за другата послушница на моята възраст, чийто случай е много подобен на моя. Бяхме най-младите, които постъпихме тогава, около 30-годишни.

 

 

Нямах абсолютно ясното решение в себе си да стана монахиня, по-скоро исках да изпитам себе си дали ще мога да понеса трудностите на този живот, и съответно ако не мога, да се върна назад. И все повече виждах, че не мога, и много пъти му поставях въпроса за това, че не съм за монахиня, че искам да се върна. И той започваше, точно в този момент, когато бях разстроена от неговите методи и действия, с цялото това налагане на неговата воля… Точно тук искам да спомена един много сполучлив израз на владика Йоан. След изгонването на о. Василий от манастира, веднъж отидох и споделих (с владика Йоан – бел. ред.) – казах му, че имам помисли на съмнение, че отец Василий е изгонен несправедливо. И владиката каза: “Това е проблем на епархията; ние знаем защо така сме постъпили“. И тогава ми каза един забележителен и много характеризиращ отец Василий израз, който ясно ми се запечата в съзнанието: „Отец Василий оказваше невъобразим натиск над игуменията“. Словосъчетанието „невъобразим натиск“ се отнася за всяка от нас, смея да го кажа…

 

 

Никой с никого не споделяше. Много често съм се чувствала в ситуация, че нямам с кого да си кажа две думи като човек. Разговорите ни се изчерпваха с теми само за работа. Даже се е случвало някоя сестра да види друга, че плаче, че изнемогва, и ей така – просто ще я подмине.

 

 

Тя не се опитваше даже и да ни намекне, че в поведението на отец Василий има нещо нередно. 

 

 

Ще ви разкажа това, което знам. По това време още бях там. Тази последна година за мен беше много тежка. Няколко пъти отец Василий ме наказваше особено жестоко. Наказанията бяха много фини и изтънчени, и в същото време унижаващи и остри. Почти във всички случаи, когато монахините и послушниците трябваше да отидат някъде извън манастира и някой трябваше да остане в манастира, това бях аз. Когато почнех да задавам много въпроси или да възразявам, ми се налагаше наказание – да бъде в кухнята или с 40 дни чистене на тоалетните…

 

 

Понякога нарочно вдигах скандали в манастира, вече в последните две години, и усетих какъв е механизмът, по който ме наказват. И понеже бяхме все недохранени, дажбите не достигаха, купиха се едни съвсем малки купички, за да се слага на всеки по малко; с такава дажба не можеш да се нахраниш.

 

 

В никакъв случай не бяха финансови. Манастирът „Св. Илия“ беше един от най-богатите в епархията. Това е все пак манастир, който функционираше и все още функционира като енорийска църква на кв. Младост. 

 

 

Да. Ако не приемеш този подвиг, биваш наказван… Имаше различни форми на наказание – да стоиш прав, докато ядат другите, да не се къпеш, да не се решиш – всички тези наказания идваха от него. 

 

 

Бях в манастира 6 години, от 2004 до 2010 г. Има много фактори, поради които не смеех да взема това решение. Един от факторите беше въздействието на отец Василий – той ни казваше, че човек, веднъж влязъл в манастира, няма право да го напуска. Към нас се прилагаха такива мерки, сякаш вече бяхме постригани за монахини. 

 

 

Една от по-младите сестри се беше оплакала на игуменията. Вече по това време, началото на 2010 г., беше дошла като игумения майка Матрона. Тя се е оплакала, че той й е посягал сексуално в апартамента си. И тогава майка Матрона споделила с дядо Назарий (покойният архимандрит Назарий от манастира „Св. Архангел Михаил“ до Кокаляне, бел. ред.) какво се случва; това майка Матрона ми го разказа по-късно. И дядо Назарий я посъветвал да подаде оплакване до дядо Йоан (тогава викарий на Софийския митрополит). 

 

Това оплакване беше през зимата на 2010 г. И след като владика Йоан научава от майка Матрона, се свиква епархийски съвет и се решава да му се забрани да служи. Реагира се бързо. 

 

 

Пред нас не беше споменато нищо за това, че поради сексуални намеци е изгонен, включително и към мене. Майка Матрона не ни намекна, че по тази причина е бил изгонен; най-общо се каза, че е заради нарушения на църковния ред. Думата беше „нарушения“ без да се влиза в конкретика. 

 

 

Да. Ако сестрата е по-млада, бива принуждавана към послушание, включително и по този начин. Има случаи – отец Василий я поканва по някаква работа, уж да работят по някакъв превод, да поговорят. И в следващия момент, с извинение, той се съблича.

 

 

Да.

 

 

Когато отец Василий се почувства застрашен, когато се плаши, че ще го издадеш на някого и че това ще има последствия за него по някакъв начин, той започва да става необикновено добър. Започва да ти разрешава да отидеш да видиш родителите си, да ядеш някакви неща, които искаш, да ти даде пари… строгият режим се отпуска. 

 

Това се случи през 2010 г., въпреки че преди това е имало съвсем леки загатвания. Но аз все още не можех да повярвам, че той ще ми посегне сексуално…

 

 

Помолих го да не вършим всичко това, но той ми хвана ръцете и почти се опита… (разстройва се). Когато чувстваше, че е опасно да бъде издаден, прекратяваше с намеците. 

 

 

Не споделих с игуменията. Това си остана така… Но другото момиче е споделило. По нейния сигнал дойде и проверката от 2010 г.

 

 

В момента е в чужбина. Бързо след излизането от манастира, около година по-късно се омъжи за българин, който живее в Германия. 

 

 

Не. Продължих да стоя в манастира и вътрешно (което беше моя грешка) се опитвах да го оправдая с някаква човешка слабост; че това е единичен случай… Че той все пак ми е духовник, трябва да му се покорявам; той знае какво прави и т.н…. По-скоро се опитвах да заблудя себе си.

 

 

Не, нищо такова. Никога досега не знам да се е извинил на някоя жена за това, че й е посегнал сексуално, че я е малтретирал психически. Това е човек, в когото няма и капка покаяние за това, което е направил.

 

 

Не, това, което споделих с него беше, че ми е наложено лишение от Причастие за неопределен период от време. И когато той чу това от мен, много се изненада. И тогава чух, че никой няма право да те лишава от св. Причастие за неопределен период от време. За какво ми беше наложена тази епитимия – че веднъж тайно бях пила кафе, а това беше забранено, защото кафето събуждало страстите. 

 

Пропуснах да кажа, че в манастира и извън него спрямо приближените на отеца духовни чада едно много успешно средство за манипулация беше лишаването и недопускането до свето Причастие. Ако не си спазвал покорно неговите заповеди, не Божиите и евангелските заповеди, той вдига скандал на изповед и ти се налага епитимия – но не се уточнява за какъв срок е лишаването ти от Причастие.

 

Точно под такава епитимия ме завари изгонването му от Софийска епархия. И точно в деня, в който бе съобщено решението за забраната, отец Йоан дойде при нас в манастира и проведе личен разговор с всяка от сестрите. Бях много стресирана от този разговор, защото не знаех какво трябва да говоря. Тоест, пред мен не стоеше въпросът, че трябва да говоря истината, а какво трябва, какво се очаква от мен да говоря – дотолкова бяхме манипулирани, че бяхме загубили критерия за истина и лъжа. 

 

 

Това беше при едно мое ходене вече след като бях напуснала „Св. Илия“. Напускането ми стана по много интересен начин. Трите сестри, тогава още бяха послушнички, веднага след като беше оповестено решението за изгонване от манастира, подадоха молба за напускане и го последваха в Калофер. Аз обаче имах вече съмнения, че трябва да го последвам, породени от това, че първо, ми беше посегнато като жена, и второто, по-съществено според мен – че щом отец Василий е наказан от такова високо място като епархийския съвет, това беше лампичката, която ми светна. Въпреки, че все още имах съмнения – че са го изгонили несправедливо, от завист заради неговата дейност. Той успешно лансираше сред нас идеята, че е ненавиждан и гонен от българската църква, че е едва ли не мъченик… И това, което беше създал като свой мит покрай себе си, много успешно работеше върху нас и в нас. 

 

 

Съзнателно беше направено така от отец Василий, че да нямаме контакт с други духовни лица и да не слушаме никой друг, освен него. 

 

А за братята – подозирам, че ако не всичко, то голяма част от нещата, които отец Василий е вършел спрямо нас, са се знаели и в Зограф, но никой не предприе действия. Моето обяснение е, че дядо Амвросий е много мек по характер човек. Това други братя от Зографския манастир са ми го казвали – че трябва човек нещо изключително тежко да е направил, за да бъде наказан от него. 

 

 

Не съм говорила с владици; единственото, което направих бе през есента на 2011 г. да подам едно писмено оплакване до дядо Йоан, поради това, че и след забраната отец Василий да изповядва в Софийска епархия, той си продължаваше да изповядва – най-напред в „Св. Александър Невски“ – оттам го предупредиха и изгониха, след това се премести в „Св. Седмочисленици“ – и оттам го изгониха. Бях потресена и огорчена от тази безнаказаност след решението на дядо Йоан. 

 

 

През всичките тези шест години имах колебания. Нямах нито за момент пълната яснота, че трябва да приема пострижение. Пострижение в монашество знаех, че не бива да се приема, ако имаш дори най-малките съмнения. 

 

 

Напротив, аз му казвах, че не ставам за монахиня, а той всячески се опитваше да ме убеждава, че съм възможно най-подходящият човек. 

 

 

Ще кажа много субективно за своето усещане. Отивайки в манастира, отново ме лъхна тази атмосфера на култ към отеца, която всъщност успешно се генерираше от игуменията. Тя дори ни събираше вечер на беседи да ни говори каква почит трябва да имаме към отеца, как трябва да го слушаме за всичко. Казвах й, че той действа с авторитарни методи, но отговорът й беше: “Той прави това за ваше добро.“Всичко това ден след ден ме убеждаваше, че трябва да напусна.

 

Напускането ми беше интересно. Отецът беше наредил на игуменията да вземе мобилния ми телефон, което аз отказах, като обясних, че искам да имам връзка с родителите си. Тогава дори не бях въдворена като послушница, не бях подавала молба – просто пребивавах в манастира. Тогава реших да тръгна и това не беше лесно решение. Осъзнах, че трябва да бягам в прекия смисъл на думата, да спасявам кожата си от това място. Помня как чаках баща си и се молех на света Богородица да определи живота ми занапред… (плаче).

 

 

Доколкото знам, около десет. 

 

 

Мисля, че върху нея от една страна се оказва психологически натиск. Но при нея има и една много силна привързаност към него, която забелязах още през 2010 год., когато още се колебаех дали той не е наказан несправедливо. И дори отидох в Калоферския манастир с намерение да стана послушница, но тамошната атмосфера окончателно ме отказа от такива мисли. Светското име на монахиня Възкресия е Виолета Ангелова, като послушничка беше във възторг от него. Помня, че ми се хвалеше каква хубава икона на Възкресение й е подарил. Той много обича да дава подаръци на човек, когото се опитва да привърже към себе си или да задържи неговата привързаност. А ние вече бяхме пострадали в „Свети Илия”. Опитах се лекичко да я предупредя да внимава. Разбира се, не беше възможно да ме чуе тогава. Каза, че слуша само него и игуменията.

 

 

Общо три, мисля. 

 

 

За себе си мога да кажа. Чувствам се изключително измамена, предадена, опропастена, страшно много време ми е изгубено от живота. Точно за това изгубено време от живота си ми е най-трудно да простя. Другите предпочитат да не говорим за това, защото, предполагам, и за двете е болезнено да обсъждат такива теми.

 

Но думите на една от тях, които сподели, след като успя да се освободи от него бяха: „Той ми е нанесъл много щети.“ Друга, едно от първите му духовни чеда, каза веднъж: „Той провали много неща в моя живот.“ Включително той е провалил решението за брака й с едно момче, доколкото знам.

 

 

Да, точно така.

 

 

Основно жертвите му са жени. Тук имам пълното право да употребя думата „жертва“ спрямо такъв човек. Въпреки че аз самата искам да изляза от това да се чувстам жертва, напротив – искам да бъда човек, който е не просто пасивна жертва, а който свидетелства за истината пред обществото, и църковно, и светско. 

 

Прави впечатление, че са избирани млади жени с малки или по-големи психологически проблеми и затруднения, с неустроен живот. Това най-често са неомъжени или разведени жени, или в конфликт с най-близките си. Отец Василий и подобните нему никога не биха избрали за своя жертва жена със стабилен съпруг до себе си. Съвсем съзнателно са избирани уязвими жени и изобщо уязвими хора, защото познавам и две жертви мъже, които са под изключителното влияние на отец Василий. 

 

 

Смея да кажа за себе си, че след това, което се случи, загубих доверие към църквата. Вярвам в Бога, но църквата е лицемерие; не църквата като учение, което е дадено от Бога, а нейните служители. Последствията от това младостарческо ръководство, под което съм била и аз, са много тежки за духовния живот по-нататък.

 

 

Не. Категорично не искам да чуя за духовен наставник много дълго време; по-скоро за психотерапевт искам да чуя в момента.

 

Искам да кажа, че един такъв духовник може сериозно да попречи в човека да се създаде понятие и разбиране за една здрава и зряла църковност и духовност.

 

 

Схемата е такава – стои в България и се връща примерно за една седмица, колкото да закрепи статута си. Не мога да си представя как изглежда в очите на събратята си. Сигурно е нещо като светец. Тази маска явно работи повече от 15 години в България. Щом и досега има хора, които искрено му вярват.

 

Едно от най-страшните неща, които се случват с душите на хора, били под такова – не искам и да го наричам „духовно ръководство“ – е, че се подменя усещането за един истински и правилен църковен живот с усещането за една лъжа. И, вече излязъл от тази сектантска организация, човек всъщност няма правилни критерии за църковност и духовност, на които да се опре. 

 

Искам да завърша с един стих от Писанието, за който непрекъснато си спомням по повод цялото това преживяване: „Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеци“. Искам да застана на едно такова място – пред цялата православна църква в България и да кажа на всички с болка и загриженост: „Не ставайте роби на човеци!“.