Нужна ли е на Църквата критика

Някои смятат, че църковните проблеми и несъвършенства са „вътрешна работа, в която не бива да се месят хора, които са далече от вярата". Други казват, че само по пътя на честното и открито обсъждане на недъзите на съвременния църковен живот можем да заслужим доверието на обществото. Ето какво мислят по въпроса няколко руски духовници…

 

Прот. Александър Сорокин: "Гоненията и критиката са две принципно различни неща"

Въпросът е реторичен, защото отговорът тук е очевиден. Разбира се, критиката не винаги е от лукавия. Критиката е нещо полезно и от това следва, че не всяка критика представлява гонение против Църквата. Като човешко общество Църквата – именно от човешка гледна точка – това е събрание от хора, които правят грешки и тези грешки трябва да се избягват. Критиката може да бъде външна, но може да бъде и вътрешна. Вътре в църковното общество трябва да има критика на негативните явления. Това е правилна и здрава реакция. А когато критиката идва отвън, тук трябва да вникваме от какви мотиви се ръководят хората. Защо критикуват? Може би искат да изразят своето негативно отношение към Църквата изобщо? Тук има много нюанси и ние трябва да разбираме, че осъждането е вредно, а критиката – полезна. Критиката е  конструктивна, и поради това – очистителна и необходима. Но има и клевета и лъжа.

Не мисля, че днес обществото е по-религиозно, отколкото преди, защото тук играят роля много фактори. Дори ако вземем под внимание съветската епоха, ще се окаже, че съветското общество също е било посвоему религиозно или псевдорелигиозно. Днес тази религиозност или псевдорелигиозност приема други форми. Понякога под маската на православието се крие същото съветско псевдорелигиозно човешко светоусещане. А истински вярващите хора – това са онези, за които Христос е казал: „Не бой се, малко стадо".

Свещенослужителите или други хора в Църквата много често живеят с илюзията, че църковният свят, в който се намират – богослуженията, храмовете, кръгът на общуване – е един широк свят. Но достатъчно е да излезем на която и да е улица, и не съм убеден, че сред минувачите, които срещаме, ще се намерят голям брой вярващи, въцърковени хора. Затова ние до голяма степен живеем в света на илюзиите, като смятаме, че сме много. Нашите представи са твърде фрагментарни.

 

Прот. Всеволод Чаплин: "Критика без омраза"

Дискусии по много въпроси от църковния живот, включително и спорни, е имало винаги, да си спомним например епохата на вселенските събори или оживените дискусии в руския църковен печат в края на ХІХ и началото на ХХ век. Безспорно, критични изказвания може да има най-вече тогава, когато трябва да бъде изобличен някакъв порок или заблуда, или да се постигне подобряване на една или друга страна от църковния живот.

Впрочем критерий за оправдаността на едни или други изказвания за мен лично представляват две неща: любовта към братята и сестрите в Христос и грижата за Църквата. Когато критиката се отправя с омраза, с цел да се покаже колко съм добър аз и колко са лоши останалите – това определено е греховно явление, което, като всеки друг грях, има нужда от изправяне, а понякога и от изобличение, ако човекът не показва нито покаяние, нито изправяне.

Цел на всяка църковна дискусия и на всяка критика трябва да бъде подобряването, очистването, съзиждането на църковния живот. А ако човек се стреми да разруши Църквата, отнася се снизходително към разкола или разсъждава само за „предела на властта", забравяйки за най-важното – проповедта на словото Божие и устройването на християнския живот – това също е грях, изискващ покаяние и изобличение.

 

Прот. Владимир Вигилянски: "Най-висшата проява на критика – това е изобличаването на греха"

Предстоятелите на Руската православна църква винаги са казвали, че за нас няма нито теми, които не бихме могли да обсъждаме, нито области от църковния живот, които не бихме могли да критикуваме. Но в това отношение съществуват няколко условия. Първо, критиката трябва да се основава на реални, проверени факти, а не на слухове, интриги и сплетни, тоест да не бъде голословна. И второ, зад подобна критика трябва да стои искрена любов към Църквата, грижа за това тази критика да не води до нарушаване на единството в Църквата. И също така в основата й не бива да стоят подбуди, несвързани с любовта към ближния, защото любовта, разбира се, стои най-високо от всичко. Такава критика ще се приеме с благодарност от Църквата и свещеноначалието.

Най-висшата проява на критика е изобличаването в грях. В това отношение трябва да се ръководим от евангелския принцип, който ни е заповядан от Самия Господ: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар" (Мат. 18:15-17).

В Църквата съществуват много механизми, в които е възможно участието на всички членове на Църквата, стремящи се към подобряване положението на Църквата. Към тях спадат поместните събори, архиерейските събори, синодът, светейшият патриарх, управляващият архиерей, църковният съд, междусъборното присъствие, синодалните отдели и т. н.

Игумен Спиридон (Баландин): "Хората критикуват не Църквата, а постъпките на нейните членове"

Първо, хората критикуват не Църквата, която сама по себе си представлява Тяло на Бога, а конкретни постъпки или дори цели програми за действие на нейните несъвършени членове. Така критиката може да бъде напълно обективна и да не представлява „гонение", дори ако тя идва отвън.

Ако източникът на критика е външен за Църквата, то регулирането му е възможно изключително с помощта на държавата, в случай че се нарушават законите. В руслото на закона нашите опоненти могат да говорят каквото им е угодно – важното е да умеем да реагираме адекватно. Що се отнася до вътрешната критика, то ние трябва да помним, че не бива да изнасяме всички „кирливи ризи" навън, това е естествено и се разбира от самосебе си. Нашите вътрешни проблеми не бива да стават камък за препъване и съблазън за външните.

 

Свещ. Александър Пикальов: "Кога да благодарим на критиците?"

Честно казано, до известна степен изпитвам благодарност към онези, които критикуват Църквата, защото именно критичните нападки по адрес на Православието, и по-точно анализът на тези нападки, в крайна сметка ме е утвърдил в Православната вяра. От Свещеното Писание и християнството започнах да се интересувам през 1993 г., и както може да се очаква, в началото четях наред всичко, което ми попадне под ръка. Срещаше се и атеистична литература, и сектантски книжки, и някакви публикации в пресата. Признавам, че някои критични нападки ми правеха много силно впечатление и при проверка понякога се оказваше, че това е истина, но най-често беше не съвсем истина, или не съвсем неистина. И усещането, че критиците на Църквата ме смятат за глупак, опитвайки се да ме убедят в това, че поповете ми внушават глупости, всъщност изигра немалка роля в приобщаването ми към Православната вяра. С годините моят живот на свещеник се устрои така, че разглеждането на антицърковната критика от страна на медиите и на сектите стана почти професия за мен.

Каква критика може да бъде полезна на църковното общество? Мисля, че по тази тема достатъчно е казал протойерей Алексий Умински в своята статия „Църквата, която не мълчи". Ще подчертая само, че полезна може да бъде само градивната критика, не в стил „… не, и в Църквата все не е както трябва…", а тази, която, първо, конкретно назовава проблема, и второ, предлага пътища и начини за неговото решаване.

Например, могат само да ме радват някои критични забележки по повод на съвременната литургична практика на Църквата: критиката на нежеланието да оглашаваме преди Кръщение, изискването за изпълнение на някакви измислени правила преди Причастие. Приветствам критиката на всевъзможните есхатологични истерии, които много твърде се усилиха вътре в самата Църква. Това е, което ми е особено интересно.

Трябва да говорим публично за онези проблеми, които така или иначе непосредствено се отразяват и на църковния народ, и на светското общество. Винаги е по-добре да се срещнем и да обсъдим, отколкото да си даваме вид, че нищо не се случва, в същото време, когато и на малките деца им е ясно, че се случва.

Но аз мисля, че за да реагира публично на критиката и да я обсъжда, критикът също трябва да бъде на необходимото ниво. Уви, има твърде много критика на „хамалско" ниво, която, от една страна, е невъзможно да не забелязваме, а от друга, би било крайно унизително да реагираме на нея.

Веднъж, в пълно съответствие с църковните правила, отказах да венчая една двойка: мъжът и жената, които живееха на семейни начала от една година, не мислеха да регистрират своя брак в съвета. От моя страна имаше само една молба: сключете граждански брак, моля ви, и тогава ще ви венчаем. Резултатът от това беше гнусен пасквил в интернет, където без никакво основание ме обвиниха в това, че записвам на диктофон изповедите на енориашите и това оплакване се оказа на масата на управляващия архиерей. От сериозно разследване ме спаси единствено клиничната злоба и глупост на моите критици, които не се погрижиха да придадат поне минимална правдоподобност на тази измислена история.

Можем ли и трябва ли да реагираме на критика на такова ниво? Можем ли в дадения случай по някакъв начин да оправдаваме себе си и своите постъпки, след като повечето „критици" са такива. Има хулигани, които чупят витрини и извършват физиологичните си нужди си в асансьора, има и такива, които поставят себе си в същото отношение както към Църквата, така и към отделни нейни представители. Честно казано, аз не зная как да реагирам правилно на хулиганите, както улични, така и околоцърковни. Но ако в случая с първите можем да извикаме полиция, вторите засега се радват на пълна безнаказаност.

За какви проблеми да мълчим ли? Мисля, че в Църквата трябва да бъде както в семейството. Аз няма да разказвам от амвона за това, за което вчера съм се скарал с жена си или за това колко ми е омръзнал старият шкаф в антрето, чиято врата постоянно се откачва. Тези проблеми ще решавам сам, у дома. Пред хората ще мълча за тях, още повече, че всеки външен човек, който посмее публично да обсъжда моята съпруга, моите деца или моя шкаф, рискува да получи много нетолерантен отговор от мен. А където животът на моето семейство влиза в допир и взаимодейства с външния свят – там е пространството за диалог.

Винаги ли критиката на Църквата представлява гонение от страна на света? Не, разбира се. Мисля, че критиката за вземане на задължителна такса за Тайнството Кръщение е повече от уместна. Освещаването на всякакви места, които не само не би трябвало да се освещават, но и да се посещават, също е уместна и също би трябвало да се обсъди. Това много често предизвиква съблазън за немалък брой хора, които не са утвърдени във вярата и съдят за Църквата изключително по поведението на свещенослужителите.

Винаги ли критиката е от лукавия? Лукавата критика е от лукавия, а ако критикуващият здраво и конкретно посочва съществуващия проблем, ръководейки се не от желание да „хули поповете", а да внесе яснота в поставянето на проблемите, да изправи обективните недостатъци, то диалогът е не просто възможен, но и необходим.
Имах един познат актьор. Всеки път след спектакъла, отивайки си от сцената зад кулисите, той питаше колегите: „Кажете ми, как бях? Нормално ли беше всичко?" А тъй като той беше доста добър актьор, на практика винаги чуваше по свой адрес: „Браво, великолепно!". Веднъж той ми призна: „Аз задавам този въпрос с надеждата, че поне веднъж ще ме наругаят за зле свършената работа, което ще ми бъде стимул да работя по-добре." I www.pravmir.ru.

Анкетата подготвиха Мария Абушкина, Наталия Смирнова и Елена Вербенина.

 

Статията е публикувана със съкращения.

Превод: Татяна Филева