„Няма християнство извън Църквата“

Публикуваме последното интервю на прот. Радован Бигович, в което сръбският богослов говори за първостепенната мисия на Църквата да обновява Богочовешката общност – общността с Бога и общността на хората помежду им. Отец проф. Радован Бигович (1956-2012 г.) бе един от най-големите православни богослови на нашето време, пастир и духовен наставник на мнозина в Сръбската православна църква.

Създава се впечатлението, че вярващите празнуват най-големите християнски празници семейно, че все повече се губи богослужебното измерение. Защо е важно да се празнува в храма?

В по-ново време християнските празници, а и самото християнство, преживяват процес на осветскостяване и секуларизация. Последица от това е, че празниците стават дни на прекомерни разходи, умора, отегчение или просто време, в което не се работи. Престават да бъдат дни на радост, в които се отдаваме на Бога и на своите ближни, което е главният смисъл на всеки празник. Разбира се, това не значи, че през другите дни не трябва да се молим на Бога и да вършим добри дела. Литургията е център и сърцевина на празника, същност и действие на самата Църква. Всички останали богослужения са насочени към Литургията и именно чрез нея придобиват своя смисъл и пълнота. Едно от явленията на съвременната секуларизация на Църквата е опитът за една своеобразна приватизация и индивидуализация на християнската вяра и живот. Днес повечето хора смятат, че могат да имат частни отношения с Бога, при които не са им необходими другите хора и при които нямат потребност да ходят в храма на богослужение. Те изживяват това като религиозно задължение, което е архаично. От своя страна казват, че са православни християни, а често става така, че се причастяват веднъж в годината или още по-рядко. За тази проява на секуларизация на Църквата носим отговорност и ние, които сме в Църквата. Не учим и не говорим на хората, не ги подготвяме, не ги възпитаваме и не им показваме достатъчно ясно, че извън Църквата няма християнство. Днес много хора не разбират, че с кръщението личността става член на Църквата, която е една конкретна общност. Много хора възприемат кръщението само като хубав ритуал, според народното виждане: „Човек трябва да се кръсти“, а след това нито веднъж не се появяват в църквата, и при това мислят, че са християни. Ние толерираме това по най-различни причини, което никак не е добре. Църквата не прави достатъчно, за да обнови намиращото се в криза общество, като се започне от кризата в семейството, брака, родителството. Първостепенна мисия на Църквата е да обновява Богочовешката общност – общност с Бога и общност на хората едни с други. Духът на общността – това е същността на нашата вяра. Това никак не е лесно да се постигне, защото в нас действат силите на греха, силите на демоничното зло, които ни отделят от Бога и от другия човек, и насочват нашия живот към самите нас, към себичност и егоизъм.

Живеем в култура, която отрича смъртта. Във връзка с непосредствения факт на смъртта съществува един странен заговор за мълчание, потискащ смъртта като неприятна тема. Трудно ли е за свещеника днес да разкрие на проповед истината за живота и смъртта в смисъла, в който хората могат да бъдат спасени чрез тази истина?

Никога не е било лесно да бъдеш свещеник, особено истински свещеник. Да бъдеш свещеник значи да отдадеш цялото си същество на Бога и на другите хора и да бъдеш готов без остатък да служиш на Бога и на ближните. Повечето хора най-често се обръщат към Бога, за да им послужи Той за нещо. И ние често си служим с Бога, вместо да служим на Бога, което не е едно и също. Свещенството няма смисъл, ако то не е истинско служение на Бога и истинско служение на другите. Не е достатъчно да говорим за Бога, трябва да показваме това със своя личен пример. Ние говорим за Бога, но това говорене често е неубедително, то прилича на идеология и празнословие, защото нашите дела говорят противното. Мисля, че на много хора въздействат повече примерите, делата и свидетелството. Човек е свободно същество, а също е и същество, което се съмнява. Има твърде много хора, които не вярват в Бога, още по-малко пък могат да приемат Христовото Възкресение. Казват, че смъртта е естествено, нормално явление. От друга страна, целокупното човешко творчество е една подсъзнателна борба против най-големия враг, против смъртта. Ако Христос не е възкръснал, ако човек няма възможност да има вечен живот чрез общение с Христа, както казва апостол Павел, тогава нашата вяра е празна, безсмислена. Така изграждането на нашата вяра върху основите на Възкръсналия и Прославен Христос, съответно на Неговото Възкресение, в същото време е залог и за нашето възкресение.

Каква е нашата вяра днес? Можем ли да бъдем критични към онези, които я свеждат само до изпълнението на религиозни ритуали, или към онези, които я третират като част от националната идеология, етнофилетизъм, сбор от нравствени правила, начин, по който Бог, като някакъв идол, благославя тяхното богатство, власт и имущество? Какво е вярата и какво със сигурност не е?

Мисля, че у средностатистическия вярващ присъстват всички тези елементи. Вярата в своето първоначално библейско значение предполага доверие в Бога, доверие в другия човек и търсене на своята идентичност чрез другия – чрез Бога и ближния. От опит знаем, че можем да имаме доверие в другия само ако го обичаме. Това значи, че вярата се отъждествява с любовта. От друга страна, трудно можем да обичаме някого, ако нямаме доверие в него. Любовта се отъждествява и с вярата и предполага вяра. Същността на нашата вяра е да отдаваме себе си на Бога и да приемаме Бога като другата половина на своето същество – когато за нас Бог е това, каквото е дишането на въздух, когато не можем да си представим своя живот без Бога, против Бога и независимо от Бога. Но също така любовта към Бога и Божията любов към нас винаги предполагат и нашата любов към другите хора. Не можем да обичаме Бога, Когото не виждаме, ако не обичаме приятелите, хората, съседите, с които се срещаме и които познаваме.

Може ли съвременният човек да свикне с не-Аза, а с Бога, и така да престане постоянно да иска и да очаква нещо от Бога (здраве, успех, любов, пари…), а да изпълнява Божията воля?

Има различни равнища на вяра и вярване. В началото съществува дори и „вяра от страх“, когато човек вярва в Бога, страхувайки се от наказание, или плашейки се от ада. Втората фаза е „вярата на наемника“, когато вярваме в Бога по някакви утилитарни причини, очаквайки от Бога награда. Съществува и трета фаза, когато вярваме в Бога, защото Го обичаме, без търсене на изгода и страх от наказание. Вероятно човек преминава през тези различни фази. Някои остават на първото и второто стъпало, малцина са онези, които стигат до третото. Нашият изтъкнат професор Владета Йеротич казва, че у всеки човек съществува някакъв езически слой, езическа, старозаветна и новозаветна религиозност. Мисля, че това твърдение е оправдано. При нас оригиналното Църковното предание се обновява и има все повече хора, които се вдъхновяват от него. Литургийният живот у нас се обновява може би в по-голяма степен, отколкото в други поместни Църкви, така че можем да бъдем и пример за другите.

До каква степен Църквата днес присъства в обществото и как влияе върху нашия обществен и културен живот и идентичност? Много сте писали за това.

Писал съм за това, тъй като историческите обстоятелства ме накараха. В исторически план Църквата се стремяла да дава отговори на конкретните въпроси, които поставя съвременният човек. Социологическите и политологичните теми и въпроси са важни за нашето време, но те не са първостепенни въпроси за Църквата. За това какво мисли Църквата за демокрацията, за човешките права, за европейската интеграция и други подобни, са изказвали своите виждания най-умните богослови, влизащи в състава на Светия Синод и Събора на СПЦ, което е знак, че това все пак са важни въпроси. Трудно е да кажем каква е ролята на Църквата днес за нашия народ и нашето общество. Ако се вгледаме в обществения живот и обществения морал, тук има твърде малко християнство. Ако разгледаме християнството от нравствена гледна точка, то би трябвало да кажем, че Църквата и християнството са претърпели поражение. Това е епоха, в която се разпадат всички традиционни ценности. Мисля, че за православните християни е важно да знаят, че за съвременния човек Евангелието не може да се тълкува като сбор от нравствени норми, забрани и наказания. Човекът се съпротивлява срещу това, защото от момента, в който идва на този свят чак до края на своя живот той постоянно е обект на някакви норми, забрани, наказания и заплахи. Човек не иска бог-сатрап. Днес е важно Църквата постоянно да говори за това, че Божията любов към нас и нашата любов към другите винаги предполага да обичаме другия човек без значение какъв е той. Да не поставяме никакви условия за тази любов. Както Бог обича всеки човек, без да прави разлика, и оставя човека свободно да реши дали ще отвърне на тази любов, или не. Господ иска от нас да Му вярваме, да имаме доверие в Него и да имаме отношения с Него. Това е същността на всичко. Ако искаме обновяване на Православната вяра, тогава трябва да свидетелстваме за това. Както Бог винаги има доверие в човека, така и ние трябва да имаме доверие, че и най-големите грешници в определен момент могат да се обърнат към Бога и да станат свети Божии хора. И обратно – някой цял живот предано е служил на Бога, а след някакво нещастие, която му се случва, стремглаво се отдалечава от Бога.

Църквата дава ли отговори на духа на времето, което в т. нар. постмодерна епоха възпитава индивидуализъм, лична свобода, „свободно“ отношение към моралните ценности, мощ на шоу-бизнеса и рекламата, накратко – отговори на изкушенията, които поставя пред нас съвременният живот?

Църквата винаги се е намирала пред две еднакво опасни изкушения – едното е да се подчини на света, да се съобрази с него и да се „модернизира“. Другото изкушение е да проповядва един вид бягство от историята и света. През различните периоди от историята е присъствало и едното, и другото изкушение. За Православната църква често се е говорело, че е склонна към бягство от историята и от света, а някои смятат, че на Запад е пробладавало изкушението Църквата да се подчинява на духа на времето. Вероятно това обобщение не е съвсем точно. Мисля, че истинският въпрос не е дали Църквата ще се модернизира, за което има желание и вътре в Църквата, и извън нея. Ключовият въпрос е дали тя функционира по църковен начин. Ако Църквата и нейните институции функционират по църковен начин, тогава тя е актуална по всяко време и на всяко място. Тогава Църквата е най-съвременна.

Църквата днес функционира ли по църковен начин?

Не изцяло и не в достатъчна мяра. Днес на Църквата е най-необходимо да съобрази своите институции със самата природа на Църквата. Има силно изразена тенденция църковните институции да отричат природата на Църквата и обратното – природата на Църквата да отрича съществуващите църковни институции. Създава се едно много сериозно напрежение, което не е достатъчно осъзнато. Ако Църквата не започне сериозно, по църковен и богословски начин да разглежда и анализира този проблем, това ще предизвика незабележими трагични последици, които са неизбежни. Че всичко това е точно така, свидетелства и следният факт – повечето вярващи (народът) се отдръпват от църковните институции. Народът все още се интересува и има доверие на светите Тайнства, на Литургията, на богослужението. А към църковните институции няма никакво отношение, или дори ги избягва. Всички посочват слабостта на църковните институции, които са се бюрократизирали и секуларизирали, станали са инертни и като че парализират църковния живот. Ако Църквата говори на автентичен език, тя винаги ще бъде съвременна, защото ще се занимава с вечните проблеми и въпроси.

Как да върнем доверието в свещениците, какви отношения трябва да имат те със своите енориаши?

Ние имаме все по-качествени свещеници, въпреки всички беди и несполуки, с които нашата Църква живее вече повече от половин век. Трудно е да дадем точни предписания как да проповядва и да се държи свещеникът, ето защо личният пример и свидетелство са най-добрият начин. Ако някой е преживял Христа и тайнството на вярата от личен опит, той винаги ще намери адекватна форма, в която да изрази това, понякога дори и с мълчание. Но ако свещеникът няма преживяване на Бога, няма истински църковен и религиозен опит, винаги ще говори неубедително. Църковните училища трябва да подготвят свещеници, които са готови да споделят цялото свое същество и целия свой живот с другите. Тяхната първостепенна мисия не са само обредите, както често се случва, а съзиждането на Църквата и общността и оформянето на нейния общ изглед. Зад нас е периодът, когато славата* беше по-важна от Литургията. Спомням си, че мнозина и не служеха Литургия, а имаше и такива, които дори не знаеха да служат Литургия – защото това не беше важно – водосветът и славата бяха по-важни. Оттеглянето на енориашите в семейния дом трябва да има за цел хората да се събират на Литургия, защото това е същността на нашата вяра.

Как да преживяваме постоянната християнска антиномия – да бъдем в света, но да не бъдем от света?

От една страна, не трябва да се отъждествяваме с духа на този свят, нито да се съобразяваме с него, а от друга, не бива да имаме едно богомилско-манихейско отношение към света и Божиите творения. Бог е дошъл в този свят, въплътил се е и е приел човешко тяло, за да спаси целокупното творение и да го съедини със Своя Отец. Всичко, което Бог е сътворил, е добро. Смисълът на подвига не е човек да се мъчи, а да се освободи от зависимостта от светските неща. Мисля, че най-вече страдаме поради това, че прекалено се обвързваме с нещата от този свят, които са преходни. Така се преживява тази антиномия.

Как виждате свидетелството на Православната църква в светлината на eвропейската интеграция?

Всички глави на Православни църкви по принцип подкрепят интеграцията на европейския континент, стига тя да не се свежда само до икономическа и политическа интеграция, а да бъде и своеобразна реинтеграция на християнския етос, защото европейският континент е немислим без християнството. Сега за пръв път в историята се намираме в ситуация, при която голям брой православни, близо 200 милиона, имат възможност да свидетелстват в европейското пространство. Някога световете на Западна и Източна Европа са били разделени и отчуждени. Новата историческа реалност е шанс за мисията на Православната ц[ърква на европейския континент. Църквата няма причини да не подкрепя тази интеграция, посочвайки, че на първо място е духовното обединение на европейския континент. I www.pravoslavlje.rs.

* Честане на паметта на светията покровител на семейството в Сърбия.

Превод: Татяна Филева