Църквата и обществото днес

В книгата си “Църква, свят, мисия” Александър Шмеман казва, че съвременното православно богословие се мисли като “интелектуална абстракция без никакво реално приложение”, че то е дълбоко отчуждено от Църквата, от нейния реален живот и нужди, а Църквата от своя страна е отчуждена от богословието. Авторът вижда в това основното измерение на съвременната криза в православното богословие. В посткомунистическа България това отчуждение е станало истинска пропаст и нуждата от опитни богослови е изключително голяма. До каква степен споделяте позицията на отец Шмеман и къде виждате пътя за преодоляване на тази криза?

Съгласен съм – това разделение съществува; то е съществувало и продължава да съществува там, където богословието се изучава като биологията и всички останали (учебни?) предмети. Отец Шмеман споделя опита си от този вид катехизация, при която студентите наизустяват определени текстове от Библията без да ги свързват с живота на Църквата. Самият Шмеман е представител на движение с дълбоки корени в руската традиция, според което богословието трябва да произлиза от Църквата и да е за света, а не от света за Църквата. Богословието тръгва /започва/ от молитвата, от литургичното богослужение. И ако човек не разбира Църквата като Христово Тайнство, като причастие с Бога, като молитва, то богословието наистина може да се превърне в изолирана, мъртва, безинтересна, скучна, безполезна и дори погрешна наука. Има много такива примери от схоластичния период на нашата Църква, особено когато са се следвали западните модели и отец Шмеман се противопоставя именно на този опит. Потвърждавам думите му напълно, но също така искам да добавя (и това ние в Америка започнахме да разбираме отскоро), че богословието е невъзможно и без личен аскетичен живот, че не е достатъчен цялостният литургически живот с добре отслужени литургии, чисти одежди, и канонични икони, истинско, а не тесногърдо последование и т. н. Необходимо е да има личен аскетичен живот, живот на лична молитва, лична духовна посока, вътрешна промяна и борба със собствените ни страсти. В Америка има хора, които използват литургията, не само богословието, така както други биха използвали наркотиците и алкохола: човек се откъсва от живота, отива на църква, пали свещи, наслаждава се на хубавата служба, Бог присъства някъде там и т. н. Но ако човек не се справи с демоните в самия себе си и дори използва Църквата, за да ги прикрива, той става гневен, започва да съди другите, да не харесва определени икони, да се възмущава от начина на богослужение.

Освен това е необходимо да има и някакъв вид християнска активност като грижа за нуждаещите се или старите хора, например. В Америка имаме образование, и то доста добро образование, свързано с литургическото богослужение, молитва и пр., но непрекъснато изживяваме някакъв вътрешен недостиг, защото нямаме нито готовност да пожертваме своето време и сили за благото на някого другиго, нито лична вътрешна борба със собствените ни страсти, изкушения и демони. Според мен са необходими четири неща:- богословско образование; – литургически живот(изповед, причастие, молитвено присъствие на литургия и пр.); – личен духовен живот и лична християнска активност. Искам да подчертая още нещо: понякога, когато се твърди, че няма богословие без църковно богослужение или без личен аскетичен живот, че богословието не може да се отдели от живота на Църквата, човек може да стигне до извода, че няма нужда от образование. Някои казват: ”Да учим?! О, това е толкова схоластично, западно. Ние се нуждаем единствено от молитва, ходене на църква, от духовен старец (за предпочитане от Атон), който да ни казва какво да правим и така ще запазим православната традиция и ще величаем светите Отци.” Но без да четат, без да ги изучават. Или: ”Нали имаме Отците, защо да четем Библията? “ И после приписват на Библията всичко каквото им хрумне. Но като казвам това, това не означава, че о.Александър се противопоставя напълно на тези, които ще кажат: “Всъщност не е нужно да се учи, да се чете Светото Писание”, защото именно това са правили светите Отци. Но не бихме искали да използваме това като извинение за нежеланието си да имаме възможно най-задълбочен и възвишен интелектуален живот.

Човек трябва да обича Бога и с ума си, а не само със сърцето, душата, живота си. Отец Александър имаше толкова голям успех, защото отстояваше тезата, че теологията не е единствено академична, интелектуална учебна дисциплина; че богословието не е просто школски предмет.
И така, човек трябва да съчетава четири неща: истинско, задълбочено образование (това се отнася особено за онези, които имат по-големи умствени възможности); литургически и личен аскетичен живот и християнска активност. Изучавайки живота на който и да е от големите Светци разбираме, че те живели именно по този начин.

Често пъти критикуват православното богословие, че е насочено изцяло назад, към опазване на корените, на извора. Критиците го обвиняват, че високомерно отминава проблемите на съвременността (като проблемите на хомосексуализма, абортите, наркоманията, НЛО, СПИН, клонирането и др.) Успяват ли американските православни богослови да реагират навреме и адекватно на социалните проблеми, имащи религиозен отглас?

Да, ние не можем да стоим изолирани от света, в който живеем с всичките му проблеми като разпада на семейството, СПИН, хомосексуализма, абортите, някои не християнски аспекти на феминизма (защото не всичко от феминизма е погрешно). Тези проблеми трябва да ни занимават и ние постоянно се обръщаме към тях. През 1981 издадохме книгата “ За жените и свещенството”, опитвайки се да внесем яснота по този въпрос. Тази година преиздаваме книгата и всички, писали по тези проблеми, например Калистос Уеар, аз и др се връщаме към тях отново и отново. Занимава ни и проблемът хомосексуализъм, който е истинско изпитание. Отец Джон Бред, един от нашите преподаватели, подготвя книга за биоетиката, разглеждайки въпроси като клонирането, изкуственото оплождане, генното инженерство, преждевременното прекъсване на бременността и др. Отец Стенли Хеъркос, преподавател в семинарията “Свети Кръст” в Бостън, също написа няколко книги по тези проблеми. Освен това в Семинарията съществуват силни движения, например: Движение на Православните християни за живот, на организация, която е срещу абортите. Следващата седмица, например, в часа по практическо богословие сме поканили една жена, католичка, прекрасен човек, която сама отвори приюти за млади, неомъжени жени, желаещи да задържат бебетата си и до този момент сигурно е спасила около 20 000 деца. Занимават ни и проблемите свързани с пристрастяване към наркотици или секс (някой хора са пристрастени към секса като към наркотик), порнографията и алкохола, които станаха изключително сериозни през последните 10 години. Разбрахме, че деца отгледани в семейства на алкохолици срещат много специфични трудности в живота и често възпроизвеждат поведението на така наречената асоциална среда, в която са живяли, макар те самите да не са били пристрастени. Сигурно е интересно да научите, че много от студентите в семинарията произлизат от такъв тип среда и имат силно желание да помагат на хората, да вършат добро, защото техният живот е бил безрадостен. Дълбоко в себе си те носят невероятни рани, причинени от усилията им да се справят с тази среда и с родителите си. Много от хората, които се обръщат към Православието, се опитват да избягат от ужасни, нечовешки условия на живот и това често става една от причините да бъдат изключително консервативни. Това е така, защото са толкова разгневени на всичко, случващо се около тях, че просто искат да забравят за неговото съществуване и търсят някакво убежище в Църквата. В началото това си има добрите страни, но все пак човек трябва да живее в настоящето иначе бихме се върнали към Русия от 19 век, бихме станали старокалендарци,Да се намери накой “старец” и пр. – е романтично и е нужно да сме много бдителни, за да не се похули Светия Дух в тях, а внимателно да ги изведем през този процес. Но като се замисли човек от къде идват и какво са преживели, истинско чудо е че са още живи. Много хора търсят убежище в Православието, защото ние сме единствените, които стоим на някаква основа. Ще ви разкажа един случай: Изнасях лекции в Ню Йорк, когато моят асистент доведе един човек. Той беше участвал във Виетнамската война, раняван два пъти и докаран в Щатите полумъртъв. Беше наркоман и хомосексуалист, живял с години по улиците на Ню Йорк без дом и без пари. И така този човек посещаваше църквата, в която бях пастор, слушаше проповедите ми и ме мразеше – не мога да използвам думите, които бълваше за мен /по мой адрес/. След 2 или 3 години, той идва при мен и ми казва: “Искам да стана православен. Искам да се присъединя към вашата Църква.” Тогава го попитах: ”Познаваш ли Евангелието?”, а той ми отговори: “Аз съм хомосексуалист, обратен и участвам в движение за свободата на личността и пр. Държа да знаете това!” “Добре, (чудесно), ще говорим за това по-късно. Чел ли си Евангелието?” След което той ми казва: “Вие не чухте какво Ви казах.” “И какво каза?”, попитах го аз. “Казах, че съм хомосексуалист и мисля, че оттук трябва да започне нашия разговор.” “Добре, ще поговорим за това, но преди всичко: чел ли си Евангелието?” и т.н и т.н. Когато проведохме нашата първа среща след около час, той изглеждаше готов да се разплаче. “Какво става?”, попитах аз. А той ми отговори: “Ти си първият свещеник, мисионер, равин или какъвто и да било в живота ми, който не ми каза или: “Иди си и не се връщай докато не влезеш в правия път.”, или: “Ами добре, няма нищо лошо в това.” Този човек беше на 40 години. Как може да се очаква от него да направи нещо, след като той не знае кой е Христос, след като не се моли. Повечето хора имат нужда от обич, имат нужда да бъдат приети, но не и насърчавани в греховете си и ако има време трябва да сме последователни в това начинание. Сега същият човек, от вече 10 години, е изцяло освободен от алкохола, наркотиците и каквато и да е сексуална активност. Премести се в Средния Запад, работи за Църквата, помага на алкохолици и животът му се промени из основи. Ние се нуждаем от свещеници, които да имат готовност да изслушват такива хора, да ги лекуват, да ги обичат, дори да ги провокират, защото те често често се опитват да доказват, че не заслужават да бъдат обичани, което е резултат от собствената им себе ненавист. Този човек специално, започнал подобен начин на живот на 8 или 9 годишна възраст, защото искал да накара родителите си да му обърнат внимание, защото баща му го биел постоянно и т. н., до 28 годишен не е можел да чете, защото страдал от дислексия. Той наскоро завърши училище и стана медицински служител в една болница, има работа и това е прекрасно.

Ето с такива проблеми трябва да се справяме ежедневно, защото нашата Църква е пълна с живо ранени души (walking waunded) с жертвите на американския начин на живот в различните му аспекти: разпада на семейството, либерализма, индивидуализма… Също както при Достоевски преди 100 години – всичко се свежда до нужди и права: аз определям своите собствени нужди и аз имам правото да ги задоволя, но това е от дявола. Така са ни възпитавали поколения наред – дори и нас, православните, родени тук. Ето защо има толкова дълбока криза сред нашите хора, и повечето от студентите и преподавателите са минали през тази криза и са я преодолели, но въпреки всичко загубите са огромни. Голям брой деца от православни семейства бяха “всмукани” от американския начин на живот. Те просто бяха изгубени за нас и не знаем къде са сега. Загубите са невероятни …

Има ли много новообръщенци в Православието, сега, в Щатите и какво привлича тези хора при възможността да избират измежду толкова много други вероизповедания?

Обикновено новообърнатите идват “от никъде”, като например човекът, за когото вече ви разказах. Но дори и той е посещавал всякакви църкви без да успее да намери себе си там. Новобърнатите са преди всичко духовно търсещи хора. В Словото е казано: “ Блажени са тези, които Го търсят с цялото си сърце, защото който търси , той ще намери.“ Ако човек сам не търси, каквото и да правиш за него няма да даде резултат, така че е необходима лична мотивация. Срещат се различни хора: някои, вкусили малко от духовния живот някъде в някоя църква, други може би, чели Евангелието или нещо друго. Аз съм свещеник на малка група монахини, за които съм духовен отец. Когато бях енорийски свещеник всички те се обърнаха в моята енория и сега са монахини. Една от тях е била член на движението “Веданта” и беше живяла в Индия шест години. Тя е от семейство на протестанти – презвитериани, в което нямало никаква духовност. В Ню Йорк се натъкнала на някакъв Индуиски гуру, след което заминала за Индия да търси духовност. Там обаче разбрала, че е далеч от индуизма. Случайно се натъкнала на книга за Серафим Сарофски и след като я прочела си казала: “О, Господи има християнство, има молитвен живот и пр.” Скоро след като се върнала у дома (междувременно се разболяла от малария) разбрала, че най-добрият и приятел – преподавател по санскрит в Колумбия е станал православен. И така тя дойде в нашата църква и малко по малко стана православна. Сега тя е майка Серафима в същия манастир. Тя не е имала богат християнски живот, но е била духовно търсеща личност. Нека разгледаме характерните черти на типичните новообръщенеци.

Римокатолиците обикновено идват при нас от любов към Христос, Св. Богородица, към молитвата и пр., защото това сега е загубено в Католическата Църква. Загубило се е или поради либерализма, или поради някакъв нов вид интегризъм – дяснофундаментален католицизъм с целия му легализъм. И така според католиците, за да бъде в католическата църква човек трябва да бъде или легалист, или революционер, но не и обикновен, редови християнин, с нормалните страни на християнския живот. Ето защо много често хората се насочват към Източнообредната Римокатолическа Църква (Униатската църква), но скоро разбират, че въпреки /чисто/ външните различия положението е както в Католическата църква. И скоро след това просто стават Православни. На пет километра северно от Ню Йорк се намират два манастира (мъжки и женски), които направиха това, което се нарича “Нов Скит”. Те бяха римокатолици, после всички заедно станаха униати и преди около петнадесет години – православни.

Сред протестантите, сред либералните протестанти, се срещат такива, които твърдят, че тяхната църква е загубила вярата и че вече няма нищо общо с християнството. Така те започват да търсят и благодарение на нашите молитви или на някой колежански образователен курс, или просто научили за Православието от някой познат или приятел те идват в нашата Църква. Но сред евангелистите (като например Питър Гилкуист) е нямало либерализъм – те винаги са били фундаменталисти, а не харизматици. Те дори са против харизматиците. И въпреки всичко изучават Светото Писание, обичат го, обичат Христос, Бога, и не могат да останат фундаменталисти просто защото са твърде интелигентни. Човек не може само да повтаря наизуст стихове от Библията – необходимо е нещо повече. При тях напрактика няма никакво богослужение. И така, една група от тях, объркани, започнали да изучават Словото и да се опитват да решат какво да правят. Започнали да препрочитат Новия Завет от самото начало и открили, че там се говори за епископи, презвитери, дякони, за Евхаристия и Кръщение и т. н. След това започнали да изучават св. Отци от Ранната Църква. Един от тях, който трябвало да изучи св. Игнатий Антиохийски и Поликарп Смирненски, на събиране на групата споделил: “Имам лоши новини – Литургията и Тайнствата съществуват от самото начало!”. Ето това те не знаели; мислели са си че християнството започва през VI век. И така продължили своето търсене на истинската Църква, стигайки до извода: “Ако Словото е вярно, то Църквата трябва да съществува някъде, защото там е казано, че тя не може да изчезне”. После (това дошло почти като оскурбление за тях), те разбрали, че става въпрос именно за Православната Църква. Направили всичко възможно да не се присъединят към нея. Впоследствие, обаче, стигнали до извода, че човек не може да пресъздаде Църквата, но може да й подражава. И започнали да подражават: избрали епископ, отслужвали Златоустовата света литургия. Скоро разбрали, че всичко това е нелепо, че е истинска лудост. Осъзнали, че на каквото и да прилича Църквата си е Църква и човек не може да има Божията сила, ако не е в нея, че човек не може да я създаде отново. Или както някой се беше пошегувал, тя е като Ноевия ковчег – тя те спасява макарвътре да не е много чисто и да се мотаят някакви животни. И така тези протестанти решили, че просто трябва да се присъединят към нас. Беше им изключително трудно и им отне няколко години да го сторят, но накрая дойдоха.

На ред са харизматиците. Те са хора, които искрено вярват в съществуването на Божествената сила, в Светия Дух, във новото раждане в говоренето на езици, но както казва една руска поговорка: “А потом что?” Как виждаш живота си занапред? Човек не може да ходи на църква и единствено да вика: “Слава на Бога” или да получава по някое откровение всеки ден след вечеря. Нищо не се получава от това. От тази група има много хора при нас, но те не донесоха своя стил с тях и никой не се опита да прокара техния модел в Православната Църква. Ако трябва да говоря откровено, познавам хора, преминали през харизматичното движение, които още си казват “Това ме спаси и ако не беше този опит, сега нямаше да съм православен.”, но те никога не биха казали, че то е от дявола. Също като онази жена, която трябвало да отиде чак до Индия, за да добие този опит. Някой от тях все още говорят на езици, когато са сами, но никога сред хора и това обикновено е един вид психологически отдушник за страдащи хора, които се чувстват непълноценни и които не разбират Новозаветния текст. Св. Павел казва: “Говоря езици повече от всички вас, но това не е важното”. Много от харизматиците се присъединиха към Православната Църква буквално, за да открият Светия Дух. Например, когато през 60 години сред католиците в Америка започна едно новопетдесятно движение. По това време бях преподавател в университета в Питсбърг – наеха ме да преподавам не Православие, а както те го наричаха Източно християнство в историческия факултет. Тогава ме обвиниха че въвличам хората в харизматични движения, поради факта, че в часовете си говорех за Св. Дух, цитирах определението на св. Серафим Сарофски за християнския живот – “Стяжание Светаго Духа”, за това, че носим Божиите дарове, а те никога не бяха чували нищо подобно. И много хора постепенно станаха православни.

Има други – представители на икуменическото движение. Имали възможността да се запознаят с Православието на икуменически събирания, те биват заинтригувани и скоро се присъединяват към Църквата. Някой хора страдат много от това, защото ако един човек е на достатъчно високо ниво, за да представлява някоя протестантка църква на икуменическите срещи, то той не може да стане православен толкова лесно. А аз познавам много хора, които едва изчакваха да свърши работния им мандат, за да се присъединят тихичко към православната църква.

Ето какви са основно новообърнатите: хора, които по някакъв начин са се докоснали до Бога и не са знаели какво да направят с този опит. Най-тъжното е, че има милиони такива американци. Има и стотици милиони, които не се интересуват от нищо друго освен парите. Но трябва да има, ще ми се да вярвам хиляди, ако не и милиони, които имат духовни, макар и неопределени търсения. Последното място, обаче, където биха отишли е Православната Църква именно поради начина, по който изглеждат повечето от нашите църкви. Ако те имаха възможност да проникнат през фасадата, да достигнат отвъд външния образ, тогава Православието със сигурност би разцъфтяло.