Александър Шпатов: „Цялата държава се върти около Меркурий“

Свързваме Александър Шпатов с литература, с книгите му с разкази, сред които и сборника „#НаЖивоОтСофия”, както и с проекта „Читалнята”, на който е основен инициатор и двигател; и с право, защото е и юрист. Обединихме двете теми в контекста на трета – факта, че Александър е православен християнин и е един от малкото млади писатели, които говорят, вълнуват се и държат на вярата си в една по-скоро атеистична среда…

Защо за хората е по-лесно да се обръщат към всякакви видове мистики, Ню Ейдж, астрология и т.н., а в същото време не проявяват интерес да се образоват и да прочетат поне с информационна цел основите на християнството?

Много харесвам една мисъл на руския писател Виктор Пелевин – че културата ни е само плесен по тръбата на мейнстрима. Струва ми се, че можем да я отнесем и към духовния ни живот. Като добавим всички възможни форми на суеверия, ширещи се в България от хилядолетия, както и 45 години държавен атеизъм, прекъснал всякакви духовни традиции, причините сякаш изкристализират.

За зодиите – да кажем, че това си тече в годините още от древността. Но е много странно, че днес когато астрологията като наука отдавна вече категорично е опровергана от астрономията и астрофизиката, все още има хора, които продължават да смятат, че планетите могат по някакъв начин да им влияят (освен с едва доловимото си гравитационно поле). Впрочем, как стои въпросът с влиянието на Плутон? Променило ли се е откакто вече не се брои за планета?

Къде виждаш свидетелства за това невежество, проявяващо се в смесването на традиции, бит, култура и вяра?

Най-крещящият пример, поне за мен – ходенето на църква само „за здраве“. Все едно отиваш при някакъв шаман в джунглите на Амазония. Или обикалянето из манастири, без въобще да влезеш в храма. За съжаление, всичко това се подклажда и от новините в медиите– днес е Богоявление: ако водата в менчето ви замръзне, ще има, да речем, берекет, на Коледа пепелта от бъдника се наръсвала в обора за здраве и плодородие и т.н.

А как това може да бъде поправено и какъв е правилният подход?

Човекът, който се занимава с конкретната новина, примерно – за Богоявление, той със същия успех би написал и новина за китайската нова година, която ще мине под знака на маймуната. Абсолютно еднакво безразлични са му и двете неща, понеже очевидно в 90% от случаите той не е вярващ, няма никаква основа по отношение на християнството, изградена в училище, а и никога не би се обърнал към човек, който разбира какъв е смисълът на празника, просто защото не познава такъв. И така, новината за Богоявление се свежда до калоферското хоро в Тунджа, боя за кръста в Дупница и замръзналата вода в менчето.

Кои са най-големите предразсъдъци спрямо християнството, които си срещал?

Мейнстрийм предразсъдъците спрямо християнството всъщност са предразсъдъци, отнасящи се до католицизма и протестантството. Културата е преди всичко диалог и в ситуациите, в които световната култура влиза в диалог с християнството, диалогът почти никога не е с православието. Един пример – по всички американски сериали има епизоди за Хелоуин, за Коледа, за Св. Валентин, но никога за Easter (дори и самото име на празника, наследено още от езичеството, сочи пренебрежение). Великден просто липсва.

Повече се говори за прераждания, отколкото за новината на Възкресението

Ти как започна да си съставяш мнение за православието?

В един момент си казах: окей, защо живея в 21 век от Новата ера? За какво празнувам Коледа, защо Разпети петък и Великден са почивни дни? Очевидно не е заради Дядо Коледа, нито пък заради боядисването на яйцата. Останалото е един дълъг път, по който правя едва първите си крачки.

Темата за ретроградния Меркурий ти е сред любимите. Какво провокира вълнението ти?

Цялата държава вече се върти около Меркурий! Правителствата на Бойко Борисов в чисто материален план наистина са направили много за храмовете в България, отпуснали са милиони за нови църкви и реставрации. И същевременно – всички чакаха да мине ретроградният Меркурий, за да се гласува новият кабинет. Когато през април се откриваше новият храм в Ловеч, Бойко Борисов каза, че патриотизъм било да накараш хората да вярват в Господ. Но честно казано, голяма работа, че са направили храма, ако повечето хора вътре седят и се чудят какво казва хороскопът им за деня, начело с министър-председателя. Иисус Христос не е зодия Козирог, в крайна сметка, нали?!

В Конституцията ни пише: традиционната религия на България е православието. Половината ни официални празници са пряко свързани с християнството – Коледа, Великден, Гергьовден, 24 май, 1 ноември и т.н., но какъв е смисълът от всичко това, ако тотално сме изпразнили тези дни от съдържанието им?!…

Като юрист, можеш ли да ни разясниш какво точно означава употребеният в Конституцията израз „традиционна религия”?

Традиционна религия означава, че от не знам си колко вероизповедания в България, има едно, което се ползва с известно предимство пред останалите, и това е именно православието. Напълно нормално е министър-председателят (дори и през време на ретрограден Меркурий) да се закълне в присъствието на патриарха, напълно естествено е да има освещаване на бойните знамена, няма нищо шокиращо да видим президента на Литургията за Великден. В други страни, където подобен конституционен текст не съществува, например във Франция, всяко едно от тези неща би предизвикало скандал.

Впрочем, именно чл. 13, ал. 3 от Конституцията е и основанието да има часове по религия в училище и в тях да се изучават именно основите на православието, а не някакъв гювеч от световни религии. Готов съм да споря с всеки на тази тема, както и неведнъж съм правил.

Какви са нагласите ти относно вътрешнохристиянския диалог между различните деноминации?

Да почнем от нас първо. Наскоро научих за ереста на етнофилетизма – ерес, за чието съществуване винаги съм подозирал, но най-после разбрах, че отдавна вече е била формулирана като отклонение. Нито Господ е българин, нито Вселенската патриаршия би трябвало да е гръцка, нито патриотизмът има пряка връзка с православието, както твърди премиерът ни. За съжаление обаче, не виждам как скоро ще избягаме от 19 век, наложил идеята за чисто национални църкви, смесвайки международните отношения с въпросите на вярата.

А относно диалога с т.нар. други деноминации (дума, която винаги ми е звучала странно) – дано всеки си даде сметка къде е кривнал през годините… Най-показателният пример, който мога да дам, е следният: когато в Константинопол иконоборческата ерес е взела превес, първи папата се е възпротивил*. Доколкото съм чел, именно тогава е бил обявен и един ден за почит на всички светии, който всъщност е бил ден за почит на иконите – Денят на вси светии (докарал ни в крайна сметка и Хелоуин). Изведнъж с идването на Ренесанса, почитането на иконите и въобще цялата идея, която стои в иконографията, отстъпва на живописта. Страшно се учудих, когато за първи път влязох в една църква в Рим и до вратата имаше статуя на смъртта с коса. Наистина не мога да си го обясня. Как от почитането на светите икони се е стигнало до статуи на скелети? Не знам, наистина нямам отговор…

За да е възможна по-дълбоката връзка с Църквата и духовниците, важен е езикът и начинът, по който го използваме, когато говорим по въпросите на вярата. Какви са твоите впечатления?

Много се смесва академичният богословски език с езика на проповедта. Но да погледнем Евангелието – какво по-ясно от езика на притчата за блудния син например. Естествено, зависи и с какво сърце четеш и слушаш. Ако сърцето ти е благоразположено, ще го направиш по един начин, ако не е – едни и същи думи ще прозвучат тотално различно.

Кои са книгите, които са ти повлияли най-силно и които по пряк или косвен начин са свързани с вярата?

На първо място със сигурност бих посочил „От 25-ия час до вечния час” на Константин Вирджил Георгиу – абсолютно разтърсваща книга. Препоръчвам я на всеки. Наскоро страхотно впечатление ми направи духовната биография на майка Гавриила – православна гъркиня, която по Божия промисъл след Втората световна война тръгва към Индия. Пропътува сама Кипър, Палестина, Йордания, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан, Индия – едно пътуване през 50-те години на 20 век за сама жена, което сега е абсолютно невъзможно. И въпреки че се озовава сред духовни учители на индусите, будистки гурута и сред съвсем различна култура, тя през цялото време много добре си дава сметка, че е православна християнка и не се отделя от пътя си. А от художествената литература – защо не „Подчинение” на Мишел Уелбек. Далеч след училище преоткрих Йовков с едно малко по-непознато негово произведение „Жетварят“. На следващо място – Деян Енев и най-вече сборникът „Господи, помилуй”, едни от първите съвременни разкази, които съм чел и с удоволствие препрочитам. Например откриващия сборника „Сладко и солено“. Много харесвам и романите на Теодора Димова и особено последната й книга „Първият рожден ден”, която те повежда през годините около раждането на Христос по начин, по който наистина можеш да съпреживееш събитията, при това без сензации от типа на Булгаков, Дан Браун или Казандзакис, както по-често става в литературата.

На какво се надяваш?
На повече хора като бащата на блудния син.

*Вж. Павел Евдокимов, „Изкуството на иконата. Богословие на красотата“, изд. „Омофор“, София, 2011, стр. 180.