„Антихрист“ – книга за неотложните и неизбежните неща

В новия си роман „Антихрист“ Мартин Ралчевски е избрал да говори по тема, за която говоренето е трудно. В същото време за тази тема – появата на антихриста и последните времена – не трябва да се мълчи.

През последните примерно 25 години излязоха немалко книги с тълкувания, пророчества, беседи. Излезли са и художествени произведения. Но книгата на Мартин е може би най-тихата книга за последните времена, до която съм се докосвала. Тя говори за края отстранено. Дали защото разказва за края през живота на едно семейство. Съвременно, наполовина християнско семейство. Подозирам, авторът, който знаем, че е богослов, много силно вярва в силата на християнското семейство и християнските ценности. И въпреки това не избира неговите герои да са част от едно идеално семейство. Той иска те да се развиват. Дали семейството може да удържи и да се опази от духа на времето, може ли да бъде крепост срещу антихриста? – Мартин Ралчевски не е оптимист за извоюването на такава голяма победа. И въпреки това неговите герои не се спасяват поединично.

„Антихрист” говори за любовта, предателствата, компромисите, за връзката между външната, иконична красота и красотата на душата. Макар красотата да е преходен знак, много често, още в разказа за убийството на св. първомъченик Стефан, и в най-ранните жития на светии се казва за мъчениците, че са красиви и приличат на ангели. Красотата днес е подменена, тя твърде често е оръжие на „този свят”. В „Антихрист” се говори за красотата, дадена от Бога на вечния човек.

„Антихрист“ гледа последните времена през стените на човешкия микрокосмос – семейството. Апостол Павел казва, че семейството е малка Църква, т.е. че в него присъстват всички или поне основните черти на църковната любов. Живеем във време, когато се отхвърля самият божествен фундамент на човешкия живот – семейството. Технологията въвлича героите и нас без проблем в пътуване към края, което се случва бързо и без усилие. Част от описаните проблеми са в бита на много съвременни хора – пенсионери, безработни, задлъжнели, отчаяни… Донякъде всички ние крием Антихриста в малките си грехове. Защото, когато истинския антихрист дойде в света, ако сме пълни със страсти, ще продължим да сме такива и по неволя лесно ще му се поклоним и ще приемем неговия белег. Ако сме подобни на него – Христовия антипод, естествено е, че ще бъдем привлечени от него. Тук идва моментът на болезнената истина. Ще се поклонят ли Божиите служители на антихриста? С какви аргументи ще го направят? Кой ще остане верен? Тежки въпроси.

За духовния поглед на християнина и видимото, и невидимото зло са опасни. Да си буден, тук означава да запазиш духовното си здраве – преминавайки през злото, да не се заразиш… „Антихрист” е книга за неотложните и неизбежни неща. Тя е книга за края – за края на света, и в този смисъл тя е важна книга, която вижда, наднича, говори за неизбежното, което има да стане. Но тази книга не е научен труд, не е и богословско съчинение. Тя е роман. Тя е вероятност, история на семейство, на хора, това е книга-пътуване. Пълна с въпроси.

* * *

Темата за края вълнува всички християни от всички времена. Има немалко пророчества за края на света. Какво Ви накара да посегнете към този сюжет. Има толкова много теми, толкова много истории за разказване? Защо “Антихрист”?

Преди „Антихрист“ имам пет романа и един сборник с разкази. Така че преди да стигна до роман за края на света, съм посветил много истории на теми, сред които са: вярата, мечтите, затворът като катарзис, напускането на света и монашеството, престъплението от безизходица, емигрантството и др. До темата за антихриста или апокалипсиса стигнах на пръв поглед „случайно“. Случи се в Зографския манастир през есента на 2013 г. – единствения път, когато съм посещавал Света гора. До онзи момент винаги ми се е искало да споделя мислите и чувствата си по темата за края на света, но все бях неуверен. В онази есен обаче почувствах нещо различно и реших да го направя. Разбира се, научен труд, или дори опит за подобен труд, никога не съм възнамерявал да напиша. Предпочетох художествената форма. Според мен тя е по-достъпна, по-леко се приема от широката аудитория и аналогиите са повече.

В романа си разказвате за пътя на едно семейство. Въпреки, че семейството не остава незасегнато от катаклизмите на времето, вярвате ли, че християнският дом е крепост срещу духовната разруха на човека. Може ли семейството да удържи антихриста?

Мисля, че за всеки вярващ човек е ясно, че когато настъпи това страшно време, никой няма да остане незасегнат. Затова и животът на едно българско семейство в странство, което е в центъра на повествованието, е разтърсен из основи. Логично е, че срещу надигащото се зло за един християнин ще е много по-лесно да устои, ако не е сам. По-силни ще сме, ако сме сплотени в семейството, в общността, в Църквата.

Човек никога не знае какво ще му донесе утрешният ден. Това особено ясно проличава в романа непосредствено преди възкачването на антихриста на власт. Преди това това семейство си живее добре, всички са здрави, работят, забавляват се, вечерят заедно, разговарят, обичат се и всичко е прекрасно. Но когато антихристът узурпира цялата власт, се случва нещо нелогично според логиката на съвременния здравомислещ човек – семейството се разделя. Главните героини съзнателно избират страданието. Бащата и синът се подчиняват на новия ред, докато майката и дъщерята отказват да го сторят. Семейното огнище е разрушено. Но не поради безпаричие, изневяра, болест, бедствие или нещо подобно, а от любов към Христос. Това за невярващия човек е парадокс. Явна безотговорност. Дори глупост. В очите на едни героите, избрали да следват Христос, изглеждат глупави, дори фанатични. Но любовта към Бога не търпи компромис. „Който не е с Мене е против Мене“, казва Господ в Евангелието….

Вашата история прави впечатление на пътуване в относителна тишина. Героите общуват в затворен кръг, общуват у дома и в молитвите и спомените си. Битката се случва на вътрешната арена на сърцето – съкровената борба за опазване на вярата. Има многобройни страшни разкази за гонения на християните в Русия и бившите комунистически страни, сред които и немалко драматични и зловещи истории за мъчения на вярващи хора. Пощадихте ли читателя с това, че му спестихте разказа за ужаси от порядъка на ГУЛАГ, Гладомор, Втората световна война, Белене?

Да, така е. Най-важната битка не е външната. Тя е съкровена и се случва навътре в душата. В света около нас днес има предостатъчно картини на антагонизъм, насилие и омраза, затова не смятам, че е нужно да обременявам читателите с още болка. Но тук всъщност има и друго нещо, според доста пророчества на свети отци предстоящите последни времена няма да са подобни на предходните, тоест при тях няма да има много открити мъчения и издевателства над отказалите да приемат печата на новия световен господар. Те просто ще бъдат напълно лишени от всичко онова, без което съвременният човек не може. Средства за съществуване, дом, транспорт, комуникации. Тоест християните, избрали да останат верни на Христос, ще се окажат бездомници в големите градове без средства за препитание…

Смятате ли, че стремежът на съвременния човек към успех и комфорт го откъсва постепенно, но сигурно от стремежа към Бога? Какъв е пътят за съхранение на “християните на комфорта” и “неделните християни”, има ли рецепта, има ли начин, който да държи модерните хора, които вярват, във вървенето към Господ?

Самодоволството пречи на будността на човека. За съжаление, стремежите на почти всички съвременните хора са материални. Направете този малък експеримент и ще се уверите сами. Попитайте непринудено приятелите си за какво мечтаят. Кажете им да го сторят бързо без да се замислят и ще се убедите колко много материални стремежи бушуват в сърцата ни. Много малко ще са онези, които биха отговорили, че мечтаят за духовни неща, например Бог да ги дари със смирение, да придобият мир в душите, любов към всички хора, да получат сълзи на покаяние, да мислят непрестанно за смъртта и срещата със Съдията.

Може ли човек да комуникира по интернет със своя духовник? Смятате ли, че е настъпил момент, в който книгите вече са “старците” на съвременния православен човек?

За съжаление, във времето, в което живеем това се оказва често явление. Днешните духовници са по-заети от предшествениците си, а пък миряните са станали по-капризни. Духовниците рядко оставят номера на мобилния си телефон в храмовете, за да не ги безпокоят, а миряните, от друга страна, са нетърпеливи, не могат да чакат. И тогава интернет комуникацията изглежда приемлива, даже наложителна. Днес има хора, които се изповядват и беседват с духовниците предимно през интернет. Това, разбира се, не е най-добрият вариант, но е приемлив. Но християнинът трябва да бъде винаги нащрек. Ще ви дам пример. Още в края на ХХ век схимонах Антоний (Джамбазов) казваше, че ако свещениците ни съветват нещо, което не е в съгласие с Евангелието, колкото и да ни е трудно в този момент, ние винаги трябва да избираме да слушаме Евангелието. Това е умален пример на това, че книгите днес постепенно заместват духовните старци. Духовно жадният човек търси съвети и копнее да беседва за Бога с другите християни. Тях ги има физически, но поради разни неотложни причини, често са заети. И тогава жадният за духовен разговор човек остава сам с книгите. Аз лично съм в подобна неблагоприятна ситуация, защото в чужбина представите на православните свещеници за духовен живот не са като тези на изток. Получава се противоречие. Те настойчиво призовават към ежеседмично причастяване (но без предварителна изповед) и всички в храма смело се причастяват. Единствен аз, съпругата ми и децата ми не го правим, защото както знаем св. ап. Павел съветва да изпитваме добре себе си и да не дръзваме да пристъпваме към светата чаша често и без съкрушени сърца. А това поражда напрежение в отношенията между нас и останалите. Уж сме една църква, едно тяло, братя в Христа, а ние самочинно постъпваме различно. Не може да си представите колко трудно е да се води такъв духовен живот, и то години подред.

Съжалявате ли за това, че не живеете в България, по-спокоен ли щяхте да бъдете в България, по-безкомпромисен ли щяхте да бъдете във вярата. Тъгувате ли чрез книгите си за корена?

Това е тема, по която може да се говори много. Разбира се, че тъгувам. Но това, което ми носи утеха, че съм тук, а не в България, са многото злоупотреби, които се случват в родината. Агресията на пътя, жестокостта към хората и животните, завистта и особено качеството на услугите. Имам чувството, че ние никога няма да се научим на добри обноски. Но… това са само притурки, с които се опитвам да се самоуспокоя. Всъщност родината за мен е като майката. Тя е единствена, незаменима. Разкрил съм тези мои чувства и мисли открито в сборника „Емигрант“.

Какво е мнението Ви – може ли съвременният млад човек да се опази в света? Отчасти си мислех, че Вашите герои са малко нереални, защото и тук, в България, и навсякъде в модерния свят децата и тийнейджърите са атакувани от твърде много посоки. Какъв е начинът те да бъдат опазени във времето на антихриста?

Много е трудно. И все по-трудно ще става. Конкретен пример – преди няколко години в училището на сина ми ни направиха забележка да свали кръстчето си по причини на безопасност. Казаха, че синджирчета не се позволяват. Какво ли не сторих. Говорих с учителя, с директора. Имахме тройна среща с тях и дякона от нашата православна църква, но те бяха непреклонни и не отстъпиха. „Това са правила. Нищо лично“, казаха. След разговора дяконът ми обясни, че те наистина не го правят нарочно. Че отказът им не е срещу вярата ни в Христос, а е по други причини. Наложи се да се съгласим и да сложим кръстчето в джоба на детето. Но когато времето на антихриста настъпи, няма да можем да минем така леко между капките, защото ще ни попитат директно: „Сега трябва да се отречете от вашите вярвания и да приемете новия световен господар за бог“. Тогава няма да има мърдане. Ще ни е нужна твърдост и решителност.

Красотата е тайна, а в книгата Вие акцентирате на красотата, дори само за да загатнете хармонията, възможността, надеждата за спасение. Красотата много често е и уловката на света към човека, повод за гордост, повод за повече изкушения. Къде сред поводите за прелъстяване дори на избраните може да се съхрани красотата, красивата душа, смисълът на съществуването?

Красотата е чудо. И духовната, и физическата. Едната е вечна, другата – временна. Именно за това ги съчетах и двете в образа на Йоана. Млада, красива, неотразима, като я погледнеш и дъхът ти спира, но същевременно с това и чиста, опазила Христовите заповеди буквално, съхранила мислите, чувствата и девствеността си. Нещо, което в днешно време звучи доста абстрактно, дори налудничаво, но именно тази нейна решимост да се съхрани й помага в страшния момент на големия избор. Защото тя знае със сърцето си, че Христос е близо до нея.

Смятате ли, че православните трябва да имат начин да обобщят критерия, според който наричаме времето си последно. А също и как да имаме адекватна духовна позиция в това време?

Православните, които спазват Божиите заповеди, имат усет за тези неща и винаги са го имали. И то не само днес, но и през предишните векове. Проблемът на нас, днешните вярващи, е, че малко от нас имат решимост да спазват истински заповедите. Вземете за пример постенето. Само и само за да не постят много днешни християни измислят какви ли не оправдания. Било ненужно, било важно не това, което влизало в устата, а онова, което излизало от нея и т.н. Същото е и със сексуалното въздържание. Било неестествено, било вредно и т.н. Оправдания безкрай. Няма дейна вяра, няма доверие в Христос, няма решимост. А после се опитваме да разгадаем големите тайни на вярата, края на времето… Е, няма как Бог да открие тези велики тайни, ако сме посредствени във вярата. Затова Той ги открива на светците. А те ги споделят с нас.

Имаме немалко, т.нар. пророчества за края. Но към тях трябва да се подхожда много внимателно, за да не изпаднем в прелест. Например помня едно пророчество на схимонахиня Нила, починала през 1999 г. в Русия. Тя казва, че краят на света е съвсем близо и даже подканва вярващите да се готвят за него, но по-късно добавя, че явно Бог, поради голямата Си милост, непрекъснато отлага страшното събитие с една цел – да се спасят повече хора.

От романа Ви става ясно, че Вие поддържате идеята, че вярата и спасението все пак са по-възможни на Изток – в местата, които от хилядолетия е звучала апостолска проповед – сред гонените и страдащи народи на Балканите и Русия? Какво Ви кара да поддържате това мнение?

По стечение на обстоятелствата съм имал възможност да посетя доста страни в централна и западна Европа, както и да поживея по-дълго в една от тях, така че впечатленията ми не са абстрактни. За съжаление, на Запад почти всички хора загубиха връзката си с Бога. А най-лошото е, че загубиха и вярата си. Издигнаха човекът в култ. Искаш да имаш деца без брак – добре си дошъл. Искаш да се ожениш за същия пол – няма проблем. Искаш дори да имате деца, нищо че сте две жени – разбира се. Същото е и ако сте двама мъже – пак държавата ви дава права над децата. Решавате, че вече не желаете да сте мъж – окей, ще ви оперираме и ще станете жена. Тъжен сте, не ви се живее – разбира се, всеки има право на избор, ще ви евтаназираме…

Всичко е позволено. Всички Божи заповеди са вече ненужни. Засега само шестата се счита за престъпление, но навярно и нея ще намерят начин да зачеркнат. Този объркан светоглед идва от криворазбрания хуманизъм. В политически аспект тази безпринципност носи огромни щети на европейците, свързани дори със загубата на човешки животи.

На Изток имаме различна картина. Там една част от хората, поради бедност, са готови да извършат редица престъпления, но има и доста хора, които стоят здраво на земята. Те обичат искрено Христос. Знаят Божите заповеди и ги спазват. Тяхната вяра е жива, реална. И това лесно може да се забележи в социалните мрежи, където хората се поздравяват за празниците и беседват за вярата. Докато западният човек вече не се интересува от темата за смъртта, вечността и душата. А на Изток не е така. Това не означава, че българите, сърбите и румънците например са по-добри хора от холандците, белгийците и датчаните. Но означава, че тези на Изток имат по-правилно светоусещане и познание за вярата. Затова смятам, колкото и странно да звучи на пръв поглед, че именно в Русия, Украйна, България, Гърция и другите страни с православна вяра от региона ще има много повече хора, които няма да приемат новия световен ред и ще се противопоставят на идващият антихрист отколкото такива хора ще има на Запад.

Онези, които живеят на Изток (например в България) в по-лоши битови условия и при по-голям стрес, ако имат жива православна вяра, се намират по-близо до Христа. Но все пак, ако трябва да сме честни, в един друг аспект, т. нар. „западни хора“ са по-добри от нас. Ще дам конкретни примери. Един мой колега с незначителна заплата, като моята, наскоро си купи страхотна кола. Ако такава кола спре някъде в България, всеки би си помислил, че е на някои силен бизнесмен. Очаквах да има коментари сред колегите, да я оглеждат, да се чудят… Все пак колата струваше повече от двадесет негови заплати. Но никой не каза и дума. Не долових дори нотка на завист.

Друг пример. Наскоро ми се наложи служебно да посетя дом за хора с умствени увреждания. Много се смутих. Крясъци, викове, страшни погледи… Поканиха ме в една стая да изчакам, а на мен сърцето ми се сви от притеснение. По едно време се случи най-страшното. Изневиделица в стаята нахлу отнякъде един луд и започна да ми крещи нещо. Изпотих се на мига от притеснение, а вътрешно започнах да се моля дано по-скоро да дойде санитарят. И тя дойде. Младо, красиво, нежно момиче. Хем си отдъхнах, че дойде, хем се учудих защо някой като нея работи на такова място. Лудият забрави за мен и започна да крещи на нея. Тя ме водеше към счетоводството, където имах работа, а аз наблюдавах всичко наоколо. В края на коридора изведнъж болният реши, че тя не му обръща внимание, препречи й пътя и с все сила взе да вика: „Kiss! Kiss!“ (Целувка! Целувка!) и да сочи бузата си. Помислих си, че това няма как да се случи, но сгреших. Момичето се надигна на пръсти, защото беше дребна, погали го и го целуна. Подобни примери показват нещо, което няма нужда да се коментира – те в България са немислими. Трябва да си го признаем, такива са фактите. Ние завиждаме повече, по-гнусливи сме, по-пресметливи сме, или иначе казано – не сме по-добри от „западните хора“. Ето го обаче парадокса! Като цяло на Запад хората са по-хуманни, но са и по-апатични. На Изток имаме по-сурови нрави, но пък имаме правилно усещане за Истината. Престъплението е престъпление независимо къде се извършава то. Същото се отнася и за светостта. Само че последната е много по-присъща на хората, живеещи на изток заради православието.

Когато започнах да чета „Антихрист“, неволно се върнах във времето на 90-те години, когато много хора се обърнаха от благодатен порив, от страдания, от празнотата след безбожното време. И все пак безбожното време беше някак сухо на благодат, но и щадящо от изкушения. Как смятате, крием ли антихриста в „малките“ си грехове и компромиси на ежедневието и не му ли помагаме ние – днешните хора да се изяви по-скоро? Днес по-близо ли сме до ада, отколкото, ако живеехме в анахроничната пустота зад „желязната завеса“?

На този въпрос може да се отговори така – колкото времето напредва, ние се оказваме все по-близо до антихриста и до края на света. Това обаче съвсем не означава, че в насилието, издевателствата и войните от предишните векове е имало нещо добро. Напротив. Глад, болести, недоимък. Две световни войни. Комунизъм и мракобесие. Безспорно миналото е по-лошо отколкото настоящето. А това може да означава само едно. Че имаме затишие пред буря. Но не само затишие пред поредния катаклизъм и световен конфликт, а затишие преди да се сбъдне онова, което е предсказал сам Господ Иисус Христос.

Дано Бог да укрепи всички християни да устоят, когато най-големият злодей на всички времена завземе властта и обратното броене започне.