Блаженствата

Когато става дума за християнски заповеди, под това понятие обикновено разбираме известните на всички: „Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен Мене; не си прави кумир; не изговаряй напразно името Господне…“. Но тези заповеди са дадени на израилския народ чрез Мойсей още 1 500 години преди Рождество Христово.

В християнството пък съществува друг кодекс на отношенията между човека и Бога, който е прието да наричаме блаженства (Мат. 5:3-12), за който съвременният човек знае много по-малко, отколкото за старозаветните заповеди. Какъв е техният смисъл? За какво блаженство става дума? И по какво се различават старозаветните от новозаветните заповеди? На тази тема разговаряме с професора в Московската духовна академия Алексей Осипов.

За мнозина днес думата „блаженство“ означава висша степен на наслада. Предполага ли Евангелието именно такова разбиране на тази дума или влага в нея някакви други значения?

В светоотеческото наследство съществува обща теза, която на практика се среща при всички отци: ако човек разглежда християнския живот като начин за достигане на някакви небесни наслади, екстази, преживявания, особени благодатни състояния, значи той стои на лъжлив път, на пътя на прелестта. Защо светите отци са толкова единодушни по този въпрос? Отговорът е лесен: ако Христос е Спасител, следователно има някаква голяма беда, от която е необходимо всички да бъдем спасявани, значи сме болни, намираме се в състояние на гибел, повреденост и духовно помрачение, което не ни дава възможност да достигнем онова блажено съединяване с Бога, наричано царство Божие. Затова правилното духовно състояние на човека се характеризира с неговия стремеж към изцеление от всеки грях, от всичко, което му пречи да достигне това Царство, а не със стремежа към наслаждение, било то и небесно.

Както казва, ако не греша, преподобният Макарий Велики, нашата цел се състои не в това да получим нещо от Бога, а в това да се съединим със Самия Бог. А доколкото Бог е Любов, то и съединяването с Него ни приобщава към висшето, което на човешки език се нарича любов. По-високо състояние за човека просто не съществува.

Затова думата „блаженство“ в дадения контекст означава приобщаване към Бога, Който е Истина, Битие, Любов, най-висше Благо.

В какво се изразява принципната разлика между заповедите на Стария Завет и блаженствата?

Всички старозаветни заповеди носят забранителен характер: „Не убивай“, „Не кради“, „Не пожелавай…“. Те са призвани да удържат човека от нарушаване на Божията воля. Блаженствата носят вече друг, положителен характер. По същество те не са нищо друго, освен изобразяване на красотата на качествата на онзи човек, който апостол Павел нарича нов. Блаженствата показват какви духовни дарове получава новозаветният човек, ако следва пътя Господен. Десетословието на Стария Завет и Проповедта на планината в Евангелието са две различни равнища на духовния порядък. Старозаветните заповеди обещават награда за тяхното изпълнение, за да се продължат нашите дни на земята. Без да отменят тези заповеди, блаженствата въздигат съзнанието на човека към истинската цел на неговото битие: ще видят Бога, защото блаженството е Самият Бог. Неслучайно такъв познавач на Писанието като свети Йоан Златоуст казва: „Старият Завет е отдалечен от Новия както земята от небето“. Може да се каже, че заповедите, дадени чрез Мойсей, са своеобразна бариера, ограда на края на пропастта, възпиращо начало. А блаженствата са открита перспектива на живот в Бога. Но без изпълнение на първото, второто, разбира се, е невъзможно.

Какво означава „бедни духом“? И истина ли е, че в древните текстове на Новия Завет е казано просто: „блажени бедните“, а думата „духом“ е по-късно допълнение?

Ако вземем изданието на Новия Завет на древногръцки език на Курт Аланд, където са дадени препратки към всички редакции, които са открити в намерените ръкописи и фрагменти на Новия Завет, там навсякъде, с редки изключения, присъства думата „духом“. А и самият контекст на Новия Завет говори за духовното съдържание на това изречение. Затова славянският превод, а след това и руският, съдържа именно „бедни духом“ като израз, отговарящ на духа на цялата проповед на Спасителя. И трябва да кажем, че този пълен текст има най-дълбок смисъл.

Всички свети отци аскети постоянно и настойчиво подчертават, че именно осъзнаването на своята духовна бедност се явява основа на духовния живот на християнина. Тази бедност се изразява в съзнаването на човека, първо, на повредеността на неговата природа от греха, второ, на невъзможността да я изцели със собствени сили, без Божията помощ. И докато не видим тази своя духовна нищета, ние не сме способни на духовен живот. Бедността на духа всъщност не е нищо друго, освен смирение. Как се придобива то, за това кратко и ясно говори, например, преподобни Симеон Нови Богослов: „Прецизното изпълнение на Христовите заповеди научава човека на неговата немощ“, тоест му открива болестта на неговата душа. Светците твърдят, че без тази основа не са възможни никакви други добродетели. Нещо повече, самите добродетели без духовна бедност могат да приведат личността в много опасно състояние, в тщеславие, гордост и други грехове.

Ако наградата за бедността на духа е Царството небесно, то за какво са нужни останалите блаженства, нали небесното Царство вече предполага пълнотата на благата?

Тук става дума не за награда, а за онова необходимо условие, при което са възможни всички по-нататъшни добродетели. Когато строим къща, в началото полагаме основата, а вече след това издигаме стените. В духовния живот смирението – бедността духовна – се явява именно този фундамент, без който всички добри дела и цялата по-нататъшна работа над себе си стават безсмислени и безполезни. За това говори прекрасно свети Исаак Сириец: „Каквото е солта за всяка храна, такова е смирението за всяка добродетел… защото без смирение са напразни всички наши дела, всички добродетели и всеки труд“. Но от друга страна, духовната бедност е мощен стимул за правилен духовен живот, за придобиване на всички други богоподобни качества и по такъв начин, пълнота на благата.

 Йерархични ли са блаженствата и формират ли те някаква система, или всяко от тях е напълно самодостатъчно?

С пълна увереност можем да кажем, че първата степен се явява необходимата основа за получаване на останалите. Но изброяването на другите съвсем не носи характера на някаква логически свързана строга система. В самите Евангелия от Матей и Лука те имат различен ред. За това говори и опитът на множество светци, при които се наблюдава различна последователност в придобиването на добродетели. Всеки светец има някаква особена добродетел, която го отличава сред останалите. Някой е миротворец. А някой е особено милостив. Това зависи от много причини: от природните специфики на личността, от обстоятелствата на външния живот, от характера и условията на подвига и дори от равнището на духовно съвършенство. Но повтарям, придобиването на духовна бедност, по учението на отците, винаги се разглежда в качеството на безусловно изискване, доколкото без нея изпълнението на другите заповеди води до разрушаване на целия духовен дом на християнина.

Светите отци посочват печални примери, когато някои подвижници, които достигат големи дарования, които могат да изцеляват, да надникват в бъдещето, да пророчестват, след това изпадат в най-тежки грехове. И отците директно обясняват: всичко това се случва, защото те, неопознали себе си, тоест своята греховност, своята слабост в подвига на очистване на душата от действието на страстите, иначе казано, непридобили духовна бедност, лесно се поддават на дяволски нападения, препъват се и падат.

Блажени плачещите. Но нали хората плачат по различни поводи. За какъв плач става дума?

Видовете плач са множество: плачем от обида, от радост, от гняв, от някаква скръб, от нещастие. Тези видове плач могат да носят естествен или дори греховен характер.

Когато светите отци обясняват облажаването от Христос на плачещите, те говорят за сълзите на покаяние, на сърдечно съкрушение за своите грехове, за своето безсилие да се справят с онова зло, което виждат в себе си. Такъв плач е обръщане и на ума, и на сърцето към Бога за помощ в духовния живот. А сърце съкрушено и смирено Бог няма да отхвърли и непременно ще помогне на такъв човек да победи в себе си злото и да придобие блага. Затова са блажени тези плачещи.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Как да разбираме това? В смисъл, че всички некротки в крайна сметка ще се избият помежду си, а на земята ще останат само кротките?

Преди всичко, трябва да поясним какво е кротост? Свети Игнатий (Брянчанинов) пише: „Състоянието на душата, при което от нея са отстранени гневът, ненавистта, паметозлобието и осъждането е ново блаженство, то се нарича кротост“. Кротостта, оказва се, не е някаква пасивност, слабохарактерност, неспособност да дадеш отпор на агресията, а великодушие, способност да простиш на обидилия те, да не отвърнеш на злото със зло. Това качество е изцяло духовно, и то се явява характеристика на онзи християнин, който е победил своя егоизъм, победил е страстите си (най-вече гнева), тласкащи го към отмъщение. Затова такъв човек е способен да наследи Обетованата земя на Царството небесно.

При това светите отци обясняват, че тук изобщо не става дума за тази, нашата земя, пълна с грях, страдания и кръвопролития, а за другата земя, която е обител на бъдещия вечен живот на човека – новата земя и новото небе, за които пише свети апостол Йоан Богослов в своето Откровение.

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани. Тоест излиза, че към милостивите Бог се отнася по различен начин, в сравнение с немилостивите. Едните милва, а другите – не?

Би било грешка да разбираме думата „помилвани“ в юридическия смисъл или да предполагаме, че Бог, имайки гняв към човека, но виждайки неговото милосърдие, обръща Своя гняв в милост. Тук няма нито съдебно помилване на грешника, нито промяна на отношението на Бога към него заради неговата доброта. Преподобни Антоний Велики обяснява прекрасно това: „Нелепо е да мислим, че Божеството би било добро или зло заради човешките дела. Бог е благ и твори само благо, бидейки винаги еднакъв; а ние, когато вършим добро, влизаме в общение с Господа – поради сходството с Него, а когато ставаме зли, се отделяме от Бога – поради несходство с Него.

Живеейки добродетелно – ние ставаме Божии, а превръщайки се в зли – ставаме отхвърлени от Него, което означава не, че Той изпитва гняв към нас, а че нашите грехове не допускат Бог да възсияе в нас, пак те ни свързват с демоните мъчители. Ако после чрез молитви и добри дела придобием опрощаване на греховете, това не означава, че сме угодили на Бога и сме Го променили, а означава, че посредством такива действия и нашето обръщане към Него, изцелявайки се от съществуващото в нас зло, ние отново ставаме способни да вкусваме Божията благост; така че да кажем: Бог се отвращава от злите, е същото като да кажем: слънцето се скрива от лишените от зрение“.

Тоест, помилването тук означава не промяна на отношението на Бога към човека заради неговото милосърдие, но именно това милосърдие към ближния прави самия човек способен да възприема неизменната Божия любов. Това е закономерен и естествен процес – подобното се съединява с подобно. Колкото по-близък до Бога става човекът чрез своето милосърдие към ближните, толкова повече Божия милост той може да вмести.

Кои са чистите по сърце и по какъв начин те се оказват способни да видят Бога, Който е Дух и за Когото е казано: Бога никой никога не е видял?

Под „чисто сърце“ светите отци разбират възможността за достигане на безстрастие, тоест освобождаване от робството на страстите, защото всеки, който върши грях – по думите на Христос – е роб на греха. Така според степента, в която човекът се освобождава от това робство, той наистина все повече се превръща в духовен съзерцател на Бога. Както преживяваме любовта, виждаме я в себе си, така, подобно на това, човек може да вижда и Бога – не с външното зрение, а чрез вътрешното преживяване на Неговото присъствие в своята душа, в своя живот. Както за това говори прекрасно Псалмопевецът: вкусете, и ще видите колко благ е Господ!

Блажени миротворците – за кого се отнася това? Кои са миротворците и защо им е обещано блаженство?

В тези думи има най-малко два взаимосвързани смисъла. Първият, най-очевидният, засяга нашите взаимоотношения един с друг, както личните, така и колективните, обществените, международните. Облажават се онези, които се стремят безкористно да установят и да запазят мира, макар и това да е свързано с накърняване на тяхното самолюбие, тщеславие и пр. Ето този миротворец, в когото любовта побеждава неговата често дребнава правда, се облажава от Христос.

Вторият, по-дълбокият смисъл, се отнася за хората, които чрез подвига на борбата със страстите очистват своето сърце от всяко зло и стават способни да приемат в душата си онзи мир, за който Христос казва: … Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава… (Йоан. 14:27 – бел. прев.). Този душевен мир прославят всички светци, като утвърждават, че придобилият мир – придобива истинско синовство у Бога.

И последният въпрос: изгонените заради правдата. Не съществува ли тук за съвременния човек определена опасност – да обърка своите лични проблеми, предизвикващи неприятни за него последствия, с гонението за Христос и Божията правда?

Разбира се, такава опасност съществува. Нали няма добро нещо, което да не може да бъде изкривено. И в дадения случай всички ние (всеки – според степента на своята подвластност на страстите) понякога сме склонни да приемаме себе си за гонени за онази правда, която не се явява правдата Божия. Съществува обикновена човешка правда, която като правило представлява, ако се изразим на математически език, установяване на тъждество на отношенията: две по две е равно на четири. Тази правда не е нищо друго, освен правото на справедливост. Вл. Соловьов говори много точно за моралното равнище на това право: „Правото е ниският предел или определен минимум на нравствеността“. Гонението заради тази правда, ако го съотнесем със съвременния контекст на борба за човешките права и свободи, оказва се, не е израз на най-висшето достойнство на човека, защото тук наред с искрените стремежи, често се проявяват и тщеславие, и сметки, и политически съображения, и други, невинаги безкористни, мотиви.

Но каква правда има предвид Господ, обещавайки за нея Царството небесно? Свети Исаак Сириец пише на тази тема: „Милосърдието и правосъдието в една душа – е същото, каквото е човекът, който в един дом се покланя на Бога и на идолите. Милосърдието е противоположно на правосъдието. Правосъдието е намиране на точната мярка, защото дава на всекиго онова, за което е достоен… А милосърдието… се отнася състрадателно към всички: не въздава зло на онзи, който е достоен за това; който пък заслужава добро – го възнаграждава в изобилие… Както сеното и огънят не могат да бъдат заедно в една къща, така правосъдието и милосърдието не могат да обитават заедно в една душа“.

Съществува хубава сентенция: „Да изискваш своите права е дело на правдата, да ги жертваш – е дело на любовта“. Божията правда е само там, където има любов. Където няма любов, там няма правда. Ако кажа на човек с уродлива външност, че е урод, формално ще бъда прав. Но Божия правда в моите думи няма да има. Защо? Защото тук липсва любов, липсва състрадание. Тоест, правдата Божия и човешката правда често са съвсем различни неща. Без любов няма правда, дори ако всичко изглежда напълно справедливо. И обратното, даже там, където няма справедливост, но има истинска любов, снизходителна към недостатъците на ближния, проявяваща търпение, там присъства истинската правда.

Свети Исаак Сириец дава за пример Самия Бог: „Не наричай Бога правосъден, понеже Неговото правосъдие не се познава в твоите дела… по-скоро Той е благ и добър. Защото казва: „… Той е благ и към неблагодарните, и към злите (Лук. 6:35)”. Бидейки праведник, Господ Иисус Христос пострада за неправедните и се молеше от Кръста: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лук. 23:34 – бел. прев.). Ето, виждаме за коя правда наистина може и е нужно да се страда – за любовта към човека, към истината, към Бога. Само в този случай гонените заради правда ще наследят Царството небесно. | www.foma.ru

 

Превод: Радостина Ангелова