Варненският бард Владимир Стоянов: Православието е неизвървян път за българите

Понеже съм филолог, отдавна имах желание да работя в тази посока – като личен мой ритуал възприемам последните си занимания с текстовете на старобългарски и църковнославянски. Допреди два месеца работех и като учител. Постепенно, с навлизането ми по-надълбоко в Православието – най-вече от разговори с мои приятели, които са в Църквата от доста време, както и благодарение на доброто отношение на митрополит Кирил, тази идея придоби завършен вид. С дядо владика имахме лични разговори и той ми оказа ценна помощ в изясняването на произношението и правилния превод на някои църковнославянски текстове. От него получих и един много интересен текст, писан по времето на Априлската епопея и по-късно използван в богослужението, по-специално в канона на св. ап. Яков. Текстът звучи потресаващо, а владиката го беше открил точно около дебатите за "Митът Батак". Това ме провокира да адаптирам текста за песенно изпълнение. Комисията по култура и вероизповедания на община Варна прояви голямо разбиране към моя труд – финансираха записа на изпълнението в професионално студио, след като тази и други песни бяха излъчени по радио Варна. Тогавашният ми репертоар включваше текстове от старата българска литература, адаптирани за изпълнение с акустична китара. По-важните записани до момента произведения са свързани с имената на св. Константин Кирил – Философ (Проглас към Евангелието) и Константин Преславски (Азбучна молитва). Песните са вече в аранжимент за повече инструменти, на няколко гласа, които изпълнявам сам. Имам и свой вариант на молитвата "Отче наш". Предстоят ми "Канон на Пресвета Богородица", както и песни на основата на собствени стихове – например, "Причастие". Целият проект е под наслов "Азбучна молитва" и ще излезе като компакт-диск.

Какво е православието за Вас?

Православието за мен е финалната права, която можем и трябва да извървим в самоопределението си като народ и като духовен феномен. Народът ни не е народ на варвари, макар напоследък част от нас да правят всичко, за да заслужат подобно отношение. Имам чувството, че ние като народ сме спрели някъде по този път – и сега трябва да си припомняме, да се връщаме – за да можем да продължим напред. Този неизвървян път свършва някъде преди падането на България под турско робство и лутанията ни като че ли продължават и до днес. Надеждата ми, че ще се върнем и ще намерим пътя почива на вярата ми в инстинкта ни за самосъхранение. Този път ни е даден свише – и рано или късно трябва да стъпим на него, ако искаме да бъдем личностите, които сме призвани да бъдем. Вярвам, че личностите не са случайни; че всеки от нас и всички като народ имаме предназначение. Не мисля, че призванието ни е да надраскаме всички сгради с графити, да се държим арогантно, да сме чуждопоклонници, да нямаме никаква търпимост към околните. Ние сме се родили като неповторим духовен феномен през 9 век – с нашите невероятни учители Константин Преславски, Йоан Екзарх и другите, които са намерили баланса между "видимото и невидимото" – двете страни на Божието творение. Затова и Азбучната молитва започва така: "Аз се моля Богу с тези думи: Боже на всяка твар и Създателю на видимите и невидимите неща…". Духовното за един Йоан Екзарх (според предговора към Шестоднев) не е едностранчива аскетика, а синтез между материалното и възвишеното, синергията.

Вашият интерес към православието минава през текста, през литературата, така ли?

Определям се като вярващ. В същото време не мога да не забележа, че това е някакъв етикет, носен понякога от хора, които го разбират единствено като спазване на външните признаци – постите, познаването на службите… Опитвам се да запазя разбирането си за вярата преди всичко като духовна категория – като принадлежност, осъзната хармония. Говорил съм със свещеници, които са ми казвали: "Кога ще те въцърковим?" Свещникът, който ми зададе този въпрос, беше доста по-млад от мен. Усмихнах се и му отговорих, че засега принадлежа към духовната църква и нея възприемам. В едно свое стихотворение пиша "…мистично е да бъдеш българин" – това сакрално пространство е вътре в нас и никой не може да го управлява. Спомням си за патриарх Фотий, който създава една своеобразна православна империя на духа – не налагайки, а давайки възможност вярата да се разпространява на различни езици, предвиждайки прозорливо далеч напред във времето. Византизмът е по природата си над-национален, макар че у нас дълго време се насаждаше една омраза към идеята за Византия. Всъщност ние като народ трябва да се гордеем, защото сме направили византизма достояние на всички славяни, като в същото време сме останали и едни от най-ярките му представители.

Как съчетавате "бардовската" и православната изразност?

Човек е цялостно същество – както стъпва и диша, така и вярва. Той сам изгражда ценностната си система, най-малкото – сам я избира; той има това неотнимаемо право. Сам си посочва водачи. Пял съм в църковен хор и съм плакал, когато съм пял. Това е било пречистване за мен. Много хора не разбират, че пеенето не е (себе)показване, а начин да бъдеш в хармоничен лад със себе си. Това пък изисква да си наясно със себе си, за да можеш да общуваш пълноценно с другите. Истинското пеене е това на умиращия славей. Последните звуци на умиращата птица. Станах християнин късно, кръстих се в Рилския манастир, за което съм безкрайно щастлив. И понеже това стана в зрялата ми възраст, си мисля, че истинското влизане в една духовна реалност е истинско, когато знаеш кой си, когато можеш да се определиш; да огледаш света, седейки нормално.

Песни на Владимир Стоянов могат да бъдат слушани от сайта Поети с китара. Личния сайт на автора можете да посетите оттук.