Войден Божков: Свещенството е мое призвание

Димитър Митев

Разговорът на Димитър Митев със свещеник Войден Божков е отличен с втора награда на конкурса за християнска журналистика под надслов „Казвайте истината“ в категория интервю.

Поместен е също в  сборника от същия автор: „Как станах свещеник – обикновените необикновени истории“, 2021 г.

Разкажете ни накратко за себе си – на колко години сте, от колко години сте свещеник и къде сте израснал, какъв сте били преди да станете свещеник…
Казвам се Войден Божков и съм роден през 1995 г. в Троян, в семейство на свещеник. Може да се каже, че съм второ поколение свещеник, макар че по-назад във времето, през епохата на Възраждането, в рода на баба ми е имало и друг свещеник, който е служил в Троянския край.

свещ. Войден Божков

Кога за първи път си помислихте, че може да станете свещеник и защо?

От малък съм израснал в църквата и винаги съм я чувствал като мой втори дом. Това не означава, че съм станал свещеник заради самата среда. Става дума за искрено желание, съзнателен избор… Допускам да има, разбира се, и някаква рефлексия от бащиния ми пример, от съпоставката между случващото се: начина на живот в семейство ми и извън него, т.е. родителско въздействие върху решението ми да избера да вървя по християнския православен път в живота си, но водещо е било винаги вътрешното ми желание и усещане. Поради това винаги съм смятал, че свещенството е мое призвание, защото от малък сърцето ми е горяло за него.
Аз съм първо по ред дете в моето семейство. Но преди да се появя на бял свят, родителите ми 5 години не са могли да се сдобият с дете. Така се е получило, че майка ми ме зачева след като се е помолила пред иконата на Света Богородица Троеручица в Троянския манастир. А аз пък се раждам точно девет месеца след това – в навечерието на празника „Въведение Богородично“  (Ден на православното християнско семейство и младеж). Не знам дали това има връзка с моето изначално желание да се посветя в служба на Бога, но лично аз не мога да си обясня другояче това усещане, което, може да се каже, „из утроба“ нося със себе си. И никога не съм си се представял по друг начин, освен като свещеник. Не че не съм имал възможности за развитие и реализация в други сфери. Но винаги съм предпочитал да следвам сърдечното си желание – да служа на Бога!

Израснал съм в малък град и това, че съм син на свещеник винаги ме е съпътствало като особен вид „визитна картичка“. Често се е случвало да ми задават въпроси, било от интерес, било, за да ме провокират на богословска тема. Сред съучениците ми съм предизвиквал винаги интерес с отношението си към вярата и особено във време на църковен пост. Когато например ме виждаха, че постя, някои дори се скандализираха от това. Извън училище също ми се е налагало, както се казва в Писанието, да давам отговор за вярата си. Свикнах с това от малък, без да съм го преживявал като някакъв проблем, който да ме травмира.

В Троян учих до осми клас. После постъпих в Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“ и след петте години обучение там, продължих в Богословския факултет при Софийския Университет „Свети Климент Охридски“, където следвах още четири години. Щом завърших, се върнах отново в родния си град Троян, защото тук се чувствам на мястото си, по-полезен за Църквата Христова. През всичкото това време на обучение онова детско желание – да стана свещеник – не спираше да ме води, като с годините съзряваше и се усилваше.

Кога решихте да станете свещеник и как се случи?

Докато бях в София, във времето на моето студентско следване, бях църковен псалт в храм „Успение Богородично“ на пл. „Ручей“ и в Обрадовския манастир „Свети вмчк Мина“, където се намира известната чудотворна икона на Свети великомъченик Мина.

Също така пеех и в два църковни хора за византийско църковно пеене: в хор „Св. Наум Охридски“ с диригент д-р Андрей Касабов и в хор „Софийски псалти“ с диригент д-р Любомир Игнатов. С тези хорове съм обиколил различни места, както в страната, така и в православния свят – Гърция, Света Гора, Сърбия, Черна Гора – на фестивали, бдения и др.
След дипломирането си приключих с певческите ангажименти и със съпругата ми се прибрахме в Троян. С нея се срещнахме, когато бях студент втори курс в Богословския факултет. Тогава тя следваше класически филологии при Софийския Университет. След време се оженихме. Когато се дипломирах, се обърнах към епархийския си митрополит, дядо Гавриил, който се грижи за Ловчанска епархия вече 20 г. и от когото получих благословия за следването си в Семинарията, а после и в Богословския факултет. След като преминах приемен изпит, на 1-ви декември 2019 г. бях ръкоположен в катедралния храм на гр. Ловеч за дякон, а на 26-ти декември същата година в храм „Св. преп. Параскева (Петка)“ в Троян за свещеник.

Какъв е животът ви сега, как протича един ваш ден?

Тъй като в България има недостиг на свещеници, веднага след ръкоположението ми започнах служение при храма в града, както и в няколко от близките села, понеже е нужно да обгрижваме, колкото е възможно по-голям периметър, да бъдем полезни на повече православни християни. Тук в „Св. преп. Параскева (Петка)“ сме трима свещеници. Към храма имаме неделно училище, както и социална кухня.
Когато съм дежурен в храма, т.е. през време на богослужебната ми чреда, ангажиментите ми са свързани в по-голямата си част със самото богослужение, с треби и различни нужди на енориаши от пастирски характер.
Когато не съм дежурен, се старая да бъда от помощ в качеството си и на клиросен певец, тъй като в нашето Отечество освен недостиг на свещеници, има и такъв по отношение на клиросните певци, който, бих казал съвсем спокойно, е по-голям в пъти. След богослужението в този период отделям време отново за работа с енориашите, доколкото мога, за да бъда максимално от полза на Църквата.
Също така администрирам и интернет страницата на храма, която създадох още през 2015 г. с благословията на председателя на храма. Там публикувам душеполезни четива от Свещеното Писание и Свещеното Предание на нашата Право-славеща, т.е. Право-изповядваща Бога Църква. Стремя се да съм от полза и за хората в поверените ми селски енории, където съм председател на техните храмове, чрез служба от богослужебен, просветителски, административен и дори битов характер.

Тъй като животът на човека е свързан с храма от раждането до смъртта – прехода от този временен свят към вечността с Бога – навсякъде хората имат нужда от беседа, от разговор за Бога и вярата в Него. А тя от своя страна е въпрос на възрастване и съзряване, дори бих казал помъдряване… Защото всички сме призвани към това съзряване. Бог ни казва „бъдете свети, понеже Аз съм свет“ и „бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец“. А това е един процес на богоуподобяване, който всеки християнин е призван да извърви – дали в битността на свещеник, ако Божият промисъл за човека е бил такъв, или в тази на енориаш, или на монах, подвизаващ се в манастир. Без да приписваме обаче на някои по-особени привилегии в това… Всеки има своя път на развитие и никой не е нещо повече от другия сам по себе си.
В Православието свещенството следва неслучайно Христовите думи, че „който иска да бъде пръв, трябва бъде слуга на всички“. За разлика от човешкото общество, където колкото по-нагоре си в социалната йерархия, толкова повече хора ти служат и повече привилегии имаш (и толкова повече хората имат претенции за себе си). В Православието тази пирамида е обърната – с колкото по-голяма благодат си удостоен, ти всъщност приемаш по-голяма отговорност върху себе си и отговаряш за повече души пред Бога…
Има дни, когато нещата са по-динамични, но мога да кажа, че служението ни е сравнително спокойно – няма някакво свръхнатоварване или ангажираност. Успяваме да съчетаваме полезното с приятното, както се казва в една римска поговорка. Има време и за служението, и за семейството, и за духовно-личностното израстване.
Смятам, че за свещеника е нужно да не спира във възрастването в Богопознанието, тъй като то е средоточие на християнския живот. Поради това заниманието със Светото Писание и Предание на Църквата е от голяма важност. Както в чисто човешките професии е нужно да повишаваш и поддържаш квалификацията си, за да си по-добър и по-полезен, така и за свещеника е важно да надгражда постигнатото. Още повече, че това не е просто някаква професия или занаят, а доброволно поет обет и служба пред Бога. Бих казал дори голяма отговорност, тъй като „работата“ на свещеника е да способства в процеса на при-част-яване и бого-уподобя-ване на тези, които Го (Бога) търсят.
Понякога сравнявам свещеническото служение с работата на един личен лекар, за да могат хората по-лесно да разберат тази духовна грижа. Тъй като свещеникът е и духовен изповедник на своите енориаши. Хубаво е и самият свещеник да разбира тази велика своя отговорност.
Още преди да стана свещеник например, когато в мен се засилваше желанието за свещеническо служение, книжката на св. Йоан Златоуст „Шест слова за свещенството“ беше като настолно четиво. И според мен тя би трябвало да е такава за всеки един свещенослужител, независимо дали е дякон, презвитер или епископ. След Библията тя трябва да е другата постоянно препрочитана книга. Толкова важно ми се струва казаното в нея. Тя отрезвява, защото показва отговорността и великото значение на свещеническото служение спрямо благодатта на Светия Дух.
Ако един лекар посвещава десетилетия, за да придобие определена степен на квалификационна подготовка с цел да „удължава пробега“ на едно човешко смъртно тяло и една евентуална негова грешка може да означава физическа смърт, то колко по-голяма е отговорността на свещеника, който отговаря за душите на поверените му енориаши пред самия Господ Бог! Именно затова и свещеникът трябва да се усъвършенства духовно. Иначе той може да се превърне в причина за съблазън и погибел на много души.
Свещеникът трябва да бъде духовно трезв в служението, а за това е нужно да разбира своята връзка с Бога чрез право-славещата Христова вяра и произтичащото от нея единение с Бог чрез Евхаристията (Светото Причастие) – връзка, която започва в този кратък живот и продължава във вечността – в Бъдещия век, както и на дейността си на съ-действащ на същия този процес спрямо поверените му енориаши.
Същевременно свещеникът е обикновен човек и като такъв, той не е лишен от страсти и немощи. Но ако възприема живота си като покаяние, като преобразяване в Бога, съединяване с Бога, той може да бъде полезен в служението си с тази благодат, която получава при ръкоположението си, за да бъде от помощ на своите пасоми. Затова мисля, че свещеникът не бива да се разсейва от никоя житейска ситуация, а да осъзнава каква отговорност е поел върху себе си, защото един ден ще отговаря пред Бога. Както се казва в Свещеното Писание „комуто е много дадено, много и ще се иска“. Затова за мен е важно да бъда още по-всеотдаен в този евангелски закон на любовта към Бога и ближния.

Кое най-много ви помага и кое най-много ви пречи в служението ви?

Най-голямата помощ в този стремеж и усилия, както преди да стана свещеник, така и сега, ми дава Божията благодат. Сега изискванията, отговорностите са по-големи, но и Божията благодат също, затова трябва още повече да внимавам върху себе си, върху греховността си (от която никой човек не е лишен), но и тази на хората около мен…
Хората обикновено наблюдават свещеника критично и ако той изпадне в някакъв грях, това произвежда у тях много по-силно впечатление, отколкото ако някой енориаш изпадне например в същия грях. Затова е важно за свещенослужителя да се стреми да не служи за съблазън, доколкото му позволяват силите, да има старание, доколкото е възможно и изрядност в службата, но най-вече смирение. Защото то помага и в благодеянията, и в изкушенията. Също така не само със служението си свещеникът благовести, но дори и когато, да кажем, се движи по улицата. Когато носи расо, както се казва, също проповядва.
Преди време ми се случи например на улицата да се размина с група протестанти, които тъкмо бяха излезли от събранието си. В момента, в който видяха православен свещеник, те изведнъж замлъкнаха, загледаха се към мен и сякаш се отърсиха от нещо. Без аз от своя страна да съм правил нещо конкретно и целенасочено. Тогава просто минавах по отсрещния тротоар… След време ми направи впечатление, че някои от тях имат интерес към Православното Автентично Християнство. И това не е учудващо, тъй като човешкото сърце е създадено да търси Бога и има нужда от Неговата истинска помощ, а не от сурогатна такава. Тъй като самата истинска помощ от Господа пълноценно се изживява в Църквата Христова (εκκλησία [еклисия] – от гръцки се превежда като църква, но в смисъла на събрание от вярващи и живеещи вярата си в общение с Господ Иисус Христос и едни с други във взаимна любов), която Той създаде и животвори, а не в човешки организации от различни времена, стремящи се да имитират различни елементи от църковния живот.

Какво бихте искали хората да чуят за свещеничеството или вярата в Христа?

Спомням си една сентенция, написана на листче и забодена под една икона на Божията майка в Митрополията в София: „Животът на свещеника е евангелие за народа“. Аз бих могъл да отнеса тази сентенция до всички членове на Църквата, не само до свещеника, тъй като вярващите в Господа Бог нарича „Царствено свещенство“ и в това свещенство всеки има своята служба. Едни са глава, други – ръце, трети – очи и т.н… Всички православни т.е. автентични християни имат своето служение в Тялото Христово – Църквата. И всеки един от нас проповядва. Не че всеки има дар слово, но всеки се стреми да живее живота си в Христос, по християнски, така както ни е завещано от Бога, чрез Светия Дух. А конкретно за свещенството това е изключително важно. Т.е. за да си добър свещеник, трябва първо да си добър православен християнин. Няма как по друг начин да стане.
Хората обаче често забравят, че към свещеника не може да имаш само изисквания. Принципно, когато имаш само изисквания към другите, било към свещеника или към управляващите например, или към когото и да било друг, не спомагаш нещата да станат по-добри. Нужно е и ти да спазваш същите изисквания. Да си част от желаното състояние на нещата. А в Църквата това значи да си част от процеса на преобразяване, на о-христо-вяване.
Всеки има някакви дадени му от Бог харизми (дарове), чрез Светото Миропомазание. Не само свещеника, но всеки православен християнин се ползва от Божията благодат. И всеки може да бъде полезен, но не само с изискванията си, а най-вече с това да бъде съ-причастен. Съ-причастен и съ-отговорен. В случая на енориашите – на своите енорийски свещеници. Защото и енориашът, и свещеникът са част от същото „Тяло Христово“ (Църквата). А Божият дом е за всички, които желаят живот с Господа. Тъй като енорията е едно цяло на клир и народ, макар и всеки в нея да има различно служение, тук няма място за „по-по-най“. Неслучайно и Светата Литургия (в превод от гръцки език „народно дело“) е диалогична, т.е. има го участието и на клира, и на народа. И както не може да има Литургия без свещеник, така не може и без народ. Поне в Православното автентично християнство е така!
Но за да има Ортодоксия (Православие) – правилно изповядване на вярата, е нужно да има и Ортопраксия – правилно живеене на вярата в Христа. Когато се стремим към такава симбиоза на духовния живот в Христос, ще сме по-внимателни – както когато обсъждаме и осъждаме ближния или хората около нас, така и свещеника. Енориашите и свещеникът са заедно отговорни в този процес на взаимно охристовяване и е много важно между всички да има единомислие и единодействие. Затова и в апостолските послания към християните често се съдържа този призив да имат „мир помежду си“, „да имат любов“, за да понасят „един другиму теготите си“. И ако ние живеем по този начин, ако живеем вярата си Православно, т.е. както ни е завещана от Бога в Светото Писание и Светото Предание на Църквата Христова чрез благодатта на Светия Дух, то и хората извън Църквата сами ще дойдат и ще пожелаят да станат християни, както ни съветват Светите Отци. Защото вярата, реално погледнато, е начин на живот, изразяващ се в отношението ни на любов към Бога, към ближните (епископите, свещениците, дяконите, енориашите, а и невярващите и нецърковните люде, които не са познали Бога), и към самите себе си. Затова и Господ Иисус Христос казва на апостолите, че „по това ще ги познаят, че са Негови ученици, ако имат любов помежду си“. А тази евангелска любов от своя страна е съпътствана и с мир – онзи, идващ от Христос, който свещениците по време на Православното богослужение постоянно хирономично (чрез ръцете си) и словом преподават на вярващите християни, възгласяйки в Божия храм: „Мир вам!“.
Надявам се така да живеем и да устоим на изпитанията в живота, за да бъдем верни на предаденото ни Божествено учение. Това е най-важното, защото Христос казва: „Първом търсете Царството Божие и Неговата правда и всичко останало ще ви се придаде“. Да не се предаваме на злото, за да не отпаднем от Бога! А Той, от каквото имаме нужда, ще ни го даде.
Най-добрият начин да се противодейства на злото в света е не като тръгнем да воюваме с него по човешки с оръжие, а като живеем с Бог, като живеем доброто. Ако ние истински живеем вярата си и се стремим с всяко едно наше духовно усилие – с всеки следващ пост, следваща изповед и причастие с Тялото и Кръвта Христови, да сме малко по-добри, да напредваме по този път, то ще видим на дело това, което св. Серафим Саровски (1759-1833) казва: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“. Когато по този начин възприемаме живота си, тогава и ще видим, както знаем и от Свещеното Писание и Свещеното Предание, че покаянието има силата да измени дори Божията воля – ето така християнинът облагородява средата около себе си! Както в личен аспект, така и по отношение на страната ни, така и в световен мащаб. Ако обаче стигнем до положение да няма никой, който да живее с Бога по Неговите свети заповеди, тогава ние сами ще сме си виновни, както свидетелства Свещеното Писание, особено в пророчествата за края на този временен свят. Но ако стоим твърдо в Бога макар и с краткото време на своя земен живот, то ще сме в Царството Божие още тук, тъй като „Царството Божие е вътре в нас!“, ако живеем по Бога, разбира се…
Дано успеем да не изгубим това време, а да го използваме правилно и по предназначение – в покаяние, в общение с Бога, в уподобяване на Христос.

Какво очаквате от бъдещето?

Ясно е, че нашият свят няма как да продължи да съществува в този си, обременен от греха формат до безкрайност, но ние като православни християни сме пратени „като Овци посред вълци“, а не като „Ловци посред вълци.“ Т.е. пратени сме да проповядваме евангелския Христов пример с живота си чрез делата на вярата. Нали точно по този начин древните християни успяха да преобразят езическата кървава Римска империя. Не с оръжия, а с Христовата любов. Виждаме този пример през всички векове, а най-скорошен пример бе разпадът на тоталитарните богоборчески режими, които си бяха поставили за цел унищожаването на христовите люде.
И тъй като портите адови никога не са успели и няма да успеят да надделеят над Христовата църква, тя няма да престане да живее вярата си в общение и единение с Христос „сега и във вечността“. Затова, каквито и изпитания и изкушения да дойдат, ние трябва да устоим и да бъдем верни на Бога. И това същевременно би била и най-добрата застраховка от злото, както за нас, така и за тези около нас, ако разбира се този Христов пример бъде последван от повече и повече хора.

Източник: troyanexpress.com